Вампири не съществуват. Нека никой не се залъгва. Те не съществуват. Не и такива, каквито хората си ги представят.

Но нека започна отначало.

4 юли 2010 год.

Аз съм Анджелика. На двайсет и три години съм. Родена съм на двайсет и осми ноември 1793 година. Имам по-малък брат на име Джак. Но той почина. Още през 1816 г.

Мисля да пропусна факта, че имах страхотно детство. Не бяхме богати, нито имахме много имоти като децата от квартала, където бяха онези огромни къщи, приличащи на дворци. Но аз израснах сред добри хора, катерейки се по черешовите дървета, плувайки в бистрите езерца в планината. Със Ноа, най-добрия ми приятел, крадяхме кайсии от двора на господин Ендерсън. Помня как аз свалях обувките си, оставях ги пред оградата на къщата му и се промушвах в двора. После той ни хокаше, даже ни замеряше със старите си ботуши, но си оставахме приятели. Живеехме добре, макар и без пари за онези скъпи надиплени рокли, с които ходеше Дейзи Солън. Винаги имахме нещо за ядене и покрив над главите си. Да, живеехме добре. Докато ужасна епидемия не връхлетя селото ни.

- Анджелика, влизай вътре! Знаеш, че не бива да излизаме навън! - баща ми се показа от прозорезца.

- Идвам, татко. - подадох ръка на Ноа – Трябва да вървя. До скоро.

- Довиждане. - Ноа се беше разхубавил през последните няколко години. Кривият му нос бе добил по-нормална форма, зъбите му се оправиха след посещението при някакъв доктор от Ню Орлиънс. А очите му, те говореха повече от гласа му. Бяха толкова големи и кафяви.

Изтичах до къщата ни. Вмъкнах се вътре и отидох да видя Джак – напоследък бе започнал да кашля, а имаше и треска. Влошаваше се с всеки изминал час.

Влязох в стаята, където мама го държеше легнал. Беше блед, тъмно-кафявите му коси бяха разпилени по твърдата възглавница. Дишаше тежко и по челото му имаше едри капки пот.

- Как е той? - гласът ми излезе през устните като задавен шепот.

Майка ми, приседнала на ниско дървено столче до леглото, поклати глава и стисна очи. Заплака. Приближих се и застанах на колене при леглото. Джак хвана ръката ми. Тя бе топла, толкова топла, че ми се прииска да отдръпна моята.

- Как си, братче?

Той опита да се усмихне.

- Добре... вече се чувствам по-добре.

Сълзи напълниха очите ми. Много добре знаех, че лъже. Но той се държеше зряло, грижеше се за мен, въпреки че бях по-голяма от него.

- Щом се оправиш, ще отидем да видим баба, в Ню Йорк. - Джак затвори очи и задиша още по-тежко. Моят собствен глас се задави от сълзите. - Тя... ще се радва да те види. - изхлипах.

Джак отново опита да се усмихне. И издъхна.

- Ще се радва да те види... - вече плачех на висок глас. Сложих глава на гърдите му. За момент можех да се закълна, че чух сърцето му. След това баща ми ме отдръпна от мъртвото тяло на брат ми. Майка ми ме заведе в малката кухня и ми даде вода, за да спра да хлипам.

Същата вечер стоях на прозореца. Майка ми и баща ми заспаха рано. Бяха изтощени. Аз не можах да заспя. Стоях на прозореца и гледах звездите. Мислех, че те са вече с една повече.

Изведнъж погледът ми се спря на човек в края на улицата. Нямаше да привлече вниманието ми, ако навън не бе почти полунощ и не гледаше право в мен. Той явно забеляза, че го видях, защото се обърна и тръгна в противоположната посока на моята къща. Аз, за да не губя време, прескочих през прозореца и изтичах след него.

- Хей! - извиках задъхано – Кой сте вие?

- Аз съм най-лошият ти кошмар. - гласът му бе ласкателен, спокоен и приканващ.

- Най-лошият ми кошмар? - повторих като в транс.

- О, да. - той ме погали по бузата.

- Вие не знаете кой е най-лошият ми кошмар.

- Смъртта на твоя по-малък брат. Знам всичко за теб. Ти си Анджелика. Тайно се надяваш най-добрия ти приятел да е влюбен в теб. Любимият ти цвят е жълт. Нямаш представа колко още информация имам за теб.

- Откъде знаете това? - гласът ми прозвуча по-уплашено отколкото се чувствах.

- Наблюдавах те.

И тогава се хвърли върху мен. Впи острите си като бръснач зъби в тънката кожа на врата ми. Нямах време дори да изпищя. След още няколко мига той ме пусна и аз се свлякох на земята. Едвам дишах. Мъжът приклекна до мен. Прошепна в ухото ми:

- Искаш ли да умреш?

Кимнах едва забележимо. Не ми се живееше, щом Джак нямаше да е част от живота ми.

- А ако ти дам... нов живот? Да започнеш отначало?

Той сложи в устата ми някаква течност. Беше топла и солена. Кръв. Изплюх я. Мъжът цъкна с език. Приближи се до мен. И изпаднах в безсъзнание.

Събудих се в непозната постройка. Лежах на високо легло от скъпо дърво, постлано с червени сатенени чаршафи. На стол до мен седеше мъжът и ме гледаше.

- Какво ми направи? - не чувствах нищо. Нито болка. Нито загуба. Нито радост.

- Превърнах те.

- В какво?

- Във вампир, разбира се.

Не се ядосах, естествено, защото гневът бе чувство, а аз не чувствах нищо.

- И съм ти донесъл подарък. - той посочи малко момче, което седеше до леглото. Не го бях забелязала досега. Беше на около пет години, с руси къдрави коси.

- И какво по-точно да правя с него? - в този момент се сетих нещо съществено – Как те наричат, страннико? Не знам името ти.

- Ерик. А относно детето – прави с него каквото поискаш – прави се на майка, изяж го, не ме интересува.

Взех го на ръце. То ме погледна с големите си зелени очи.

- Ще те наричам... Сам.

Сам каза:

- Ти ли си мама?

- Точно така. - прошепнах. Вдигнах поглед и си видях в огледалото в другата част на стаята. Това не бях аз. Просто не приличах на себе си. Оставих Сам и се приближих, за да се огледам по-добре. Кожата ми бе различна. Белегът на брадичката ми го нямаше. Самата кожа бе по-гладка и по-бледа. Очите ми не бяха с обичайния си кафяв цвят – сега имаха цвят на тюркоаз. Бяха синьо-зелени. И променяха цвета си. Жълти. Червени. Отровно зелени. Дори сребристи. Старите ми кафяви очи обаче така и не се появиха. Също така не изглеждах съсипана, а напротив – горда и независима. Големите кръгове под очите ми бяха изчезнали. Ерик изникна зад мен. Обърнах се рязко.

- Как го направи?

- Един от триковете на занаята. Ще се научиш. - той внезапно смени темата – Какво мислиш за новия си вид?

- Страхотен е.

- Радвам се. Сега е време да те науча на някои неща.

Той отиде до Сам и започна:

- Спи ли ти се, мъниче?

- Не. - Сам поклати глава.

- Но сега ще заспиш. - гласът на Ерик бе много убедителен.

Сам само се прозя и заспа. Ерик ме изведе от сградата. Вече бе нощ. Не знам колко съм спала на леглото с червените сатенени чаршафи – минути, часове, дни?

- Истина ли е, че вампирите изгарят на слънце?

- Мит.

- Чесън? Кол в сърцето? Светена вода?

- Нищо от това не е истина. Ние сме непобедими.

- Защо тогава не превърнем много хора и да заселим света?

- Защото не всички от нашия вид могат за създават нови вампири. Това е... дарба. И дори с дарбата един вампир може да създаде само още един. Трябва да те науча. Гледай сега как се омайва жертвата.

Видях как Ерик се затича до една дебела жена, седнела на пейка.

- Госпожо! Вие не сте ли онази госпожа от операта?

- Моля? - първоначално не разбра жената.

- Видях ви в операта.

- О, да. Скоро ходих на опера!

Жената се засмя. Ерик не дочака втора покана и ѝ източи кръвта. След това довлече тялото в храстите и заедно го закопахме. Докато я заравяхме аз попитах:

- Откъде знаеше, че е ходила на опера?

Той вдигна рамене.

- Предположих. Жени като нея си нямат друга работа.

Когато свършихме Ерик каза:

- Твой ред е. Ето там има едно момче.

То бе на мойте години и явно се прибираше от работа. Приближих се към него.

- Извинете, в коя посока да тръгна, за да стигна до Ню Йорк?

Момчето се замисли и после каза:

- По онази улица.

То извърна глава, за да ми покаже посоката. Нахвърлих се. Кръвта бе топла, сладка, опияняваща. Източих го до капка.

Научих се да се пригодявам към света. Годините се нижеха като часове. Сигурно това означава вечността. Обиколих света. Видях много неща. Вампир съм от 194 години. Света много се промени. Аз обаче оставам същата. Храня се най-вече с млади мъже. Доставят ми... истинско удоволствие.