= РАЗКОВНИЧЕ =

            - Мисля, че така по тая магистрала много обикаляме. - Момичето опита да се протегне, но в малката Opel Corsa, това нямаше как да стане.

            - Така ще стигнем по-бързо, а и не обикаляме много. - Красимир се беше съсредоточил в пътя пред него и се молеше този път колата да не му създава проблеми.

            - Ами ти само ми мълчиш, откак сме излезли от София, нищо не казваш. - Ирена се чудеше на къде да се завърти, за да и стане поне малко по-удобно.

            - Е, к'во да ти кажа?

            - Много си смотан, да знаеш! Нищо не искам... Само се чудя защо ти се вързах да ме водиш в това Забърдо. И тая станция кой знае каква дупка е. То да имаше някаква компания с нас, разбирам. Ще умра от тъпотия. - От радиото звучеше American Life на Мадона и Ирена го усили демонстративно с около шест – седем степени.

            - Само не започвай пак да ми мрънкаш. - Красимир намали звука до предишното му положение. - Като стигнем, страшно ще се изкефиш. Казаха, че още като влизаш в селото, отгоре на хълма имало страхотен надпис - „ДОБРЕ ДОШЛИ В ЗАБЪРДО.“ Като в Холивуд било.

            - Да, бе. - Ирена прочете пред тях голямата указваща табела, според която за Пловдив трябваше да отбият на дясно. - Тука ще спираме ли да хапнем и за кафенце?

            - Не, имаме сандвичи.

            Момичето само присви устни, като предпочете този път нищо да не казва. Сви краката си на седалката, изви се на една страна към прозореца и затвори очи, заблуждавайки се, че ще успее да поспи.

            Двамата бяха студенти в Софийския, но в различни факултети. Тя учеше английска филология, а Красимир беше в геолого-географския факултет. И двамата бяха в четвърти курс, а от две години бяха гаджета.

            Общи приятели го бяха представили на Ирена. Хареса ù как леко се отнася той към ежедневните проблеми, които обикновено биха тормозили нормалните хора. За минерали и скали говореше разпалено, даже сякаш не разговаряше с нея, а с някой негов приятел, който познава от години. Нито за миг не се опита да я сваля. Това предизвика леко раздразнение и интерес у нея. До срещата ù с него винаги когато беше с момче, то или се опитваше по нескопосан начин да се издокара пред нея, или доста брутално ù предлагаше секс.

.  .  .

            - Чакай де! - Ирена едва дишаше нагоре по стръмната пътека, по която се катереха вече близо час. Кецовете ù, а също и около педя от крачолите на дънките ù бяха мокри от сутрешната роса по тревата. Вървеше силно приведена и с ръце си помагаше като подпираше краката над коленете си. - Нали каза, че е разходка. Какво си хукнал нагоре. Спирам, не мога повече. - При това момичето се обърна и седна на земята. Изобщо не ù пукаше дали ще се изцапа, или ще седне върху нещо.

            - Добре, спираме за малко. - Красимир стоеше прав на десетина метра от нея и се оглеждаше нетърпеливо и нервно.

            - Не, ще стана чак когато съм си починала. - Ирена изобщо не се обърна към него, а все така гледаше надолу и се чудеше в каква ли посока беше останало селото и дали приятелят и може да намери обратния път. - А, между другото, ти можеш ли да ни върнеш после пак в селото?

            - Естествено. Имам компас - и погледна стария военен компас, който висеше на връзка от колана му. Преди много години баща му го беше взел от казармата в Симитли още като войник.

            - Знаеш ли как се работи с него?

            - Баща ми всичко ми е обяснил. Хайде да тръгваме. - Без да я чака, Красимир се обърна и тръгна нагоре, но се постара да вдига шум с обувките си, за да разбере приятелката му, че наистина е потеглил.

            - И защо ме излъга, че трябва да си обуя дебели панталони. Знаеш ли колко трудно се върви с тях по тия стръмни пътеки?

            - Добре де, ами ако трябваше да носиш и раница като мен? - Момчето се спря, за да я изчака.

            - Ох, нищо няма да кажа. Все ти си прецаканият.

            - Още малко. Като стигнем ей там горе, вече ще е по-равничко.

            - Ама ти и предния път така каза. И какво стана? Като се качихме горе, видяхме, че има още по-нагоре.

            - Хайде де, много се бавиш.

            - Добре де, за къде бързаме? Нали каза, че е разходка.

            - Искам да намерим костенурка.

            При това Ирена се спря и изви гърба си на обратно, за да изправи кръста си, който започваше да я боли все повече.

            - Каква костенурка бе, Красимире?

            - Костенурка. Не си ли виждала?

            - И като я намерим, какво? Искаш да си я вземем, за да си я гледаме в квартирата ли?

            - Е, ще видим сега? Хайде, идвай.

            Около петнайсетина минути ходеха мълчаливо. Ирена, както беше забила поглед в каменистата и тясна пътечка, се усмихна на нещо, за което явно си мислеше.

            - Все се каня да те питам. Тази станция, където спахме, на Военно медицинска академия ли каза, че била?

            - Да, ама не я ползват от много отдавна.

            - Е, то като я види човек и му става ясно защо не я ползват. Ама друго се чудех. Майка ти откъде има ключ за там?

            - Не знам. Май познава един от лекарите, че той ù е дал ключа.

            - Там да няма нещо, а? - При това момичето се изхили дяволито.

            - Какви глупости ми говориш?

            - Не бе, защото да си говорим за нещо.

            - Ето, тук става по- равно вече. – Той се спря за кратка почивка, а и да изчака приятелката си.

Когато тя се изравни с него, видя това, което гледаше и той.

            - Кой ги е нареждал тия камъни чак тук горе, бе? – момичето стоеше встрани от нещо като път, настилката на който беше от добре подбрани, еднакви по размер камъни, които на места се губеха, но общо взето пътят се открояваше на местността.

            - Ти знаеш ли какво е това? Това трябва да е старият римски път. Да. Даже някъде май съм виждал табела за римския път.

            - И к’во до Рим ли води?

            - Абе, Ирена, много си зле. Просто е строен по онова време още. По римско.

            - Ааааааааа, ей сега чак те разбрах... ама ти все много знаеш, бе. – Раздразнението ù беше явно.

            - Е, ами знам, да. – В този момент, нещо в храстите изшумя на около петнайсетина метра от тях  и Красимир се затича към храста, откъдето идваше шумът. Ирена от място наблюдаваше приятеля си, който и се струваше все по-странен напоследък. Момчето се изкачи пак на пътечката, като в ръцете си държеше нещо, към което се отнасяше с голямо внимание. Приклекна и го постави на земята.

            - Какво е това? – Той обаче не ù отговори, от което тя естествено се подразни и отиде при него. – Какво намери те питам?

            - Не виждаш ли? Костенурка. – Двамата младежи безмълвно наблюдаваха влечугото, от което се виждаха само ноктите на предните и лапички, малка част от нослето и естествено – черупката.

            - Ами тя е много огромна бе, Красимире. Аз в Катерина съм виждала костенурки в аквариум, ама тази е направо гигант.

            - Такива са. – При това момчето потърка с палеца си средната част на черупката, за да я почисти.

            - А, то май пише нещо. – Ирена чак сега забеляза надрасканата черупка. – Какво пише?

            - Така като гледам, май пише „УВО 63”.

            - И какво, от природозащитна организация са я маркирали ли?

            - Не, преди време, когато мъжете са ходели в казарма, така са пишели по стените датата на уволнението си. Само не знаех, че са писали и върху костенурки. Супер яко.

            - Това означава, че тя е на четирийсет и осем години.

            - Дори и повече. – Животното все така стоеше свито и не помръдваше.

            - И сега какво, искаш да си я вземем ли?

            - Не. Ела с мен, ще видиш какво ще направим. – Красимир тръгна надолу по склона, като остави животинчето там, където си беше. Ирена го последва. На известно разстояние приклекнаха в ниското, но така, че да виждат костенурката. Ирена понечи да каже нещо, но приятелят ù я спря, като доближи показалеца си напреко на устните ù.

            - Тихо – едва чуто прошепна той.

            - Какво правим?

            - Слушай, обаче няма да ми се нервиш и да ми правиш истерии. – Момичето мълчаливо го гледаше и това трябваше да означава, че е съгласна. – Всъщност, докато сме тук на разходка, трябва да потърсим разковниче. Това е малко цветенце, което може би изглежда като детелинка или нещо такова. Интересното е, че никой не знае как изглежда. – Тук той направи пауза.

            - За какво ни е тази детелинка?

            - Разковниче, ти казах. То има свойството да отключва, отваря и разкрива всичко, което е скрито, заключено или заровено.

            - Пълни глупости. А „костенурката – баба”, каква връзка има?

            - Значи плана е такъв. Проследяваме костенурката до гнезденцето ù. Там правим оградка от пръчици и камъни, така че да не може да влезе в собственото си гнездо. Тогава тя сама ще намери разковничето, защото то ще ù помогне да влезе вътре. Всъщност, костенурките са едни от малкото животни, които разпознават разковничето.

            - Ти си се побъркал. И след всичката тази фантастика какво правим? Ще можем да си влизаме в къщи без ключ ли? – Тя започна да се хили тихичко, като намери шегата си за остроумна.

            - Ще намерим съкровище. – Той произнесе думите бавно, като специално натърти на последната. Гледаше я в очите, като се опитваше да предугади реакцията ù.

            Ирена около минута мълча.

            - Кой ти напълни главата с тези глупости?

            - Каза, че няма да се ядосваш.

            - Пак те питам. Кой ти пълни главата с тези глупости?

            - Йосифов, дето ми предава по седиментни басейни.

            - Не мога да повярвам, че си се вързал.

            Красимир още веднъж надигна глава, за да хвърли бърз поглед към костенурката, но тя не помръдваше. Ирена седеше в тревата, свела поглед, и си играеше със стрък тревичка.

            - Виж, може да имаш колкото си искаш странности, но ако ти стане мания – мен ме няма.

            - Не знаеш колко много те обичам. – Той се приведе към нея и я целуна.

            Тази целувка сякаш изстреля настроението ù до небесата. Този път и тя се понадигна, за да види костенурката.

            - Тя не помръдва, бе. Да не е умряла? – Пак се засмя тихичко.

            Следващите двадесетина минути преминаха в безрезултатно очакване. Красимир се изправи, без да пази повече тишина.

            - Хайде, тръгваме.

            - Ами, разковничето? – На Ирена сякаш ù се искаше да останат да си седят и да си говорят.

            - Имам нещо друго в предвид, а и сме тръгнали на разходка все пак.

            - Е, не ме карай да си мисля, че ще се откажеш толкова лесно от това цветенце.

            Красимир в движение беше свалил раницата от гърба си и сега съсредоточено ровеше в нея и търсеше нещо. Зад него Ирена гледаше голямото мокро петно от пот на тениската му.

            - Страшно си се изпотил, ще настинеш.

            - Чакай, че не мога да намеря нещо. А, ето. – Той измъкна от раницата чифт белезници, които беще взел от sex shop.

            - Какво е това? Откъде си ги взел? – Тя ги взе и търкаше с пръсти пухчетата, с които бяха облицовани.

            - Има ли значение? От специализиран магазин съм ги взел. – При това тя избухна в гърлен смях.

            - За какво са ти?

            - Значи, голяма молба имам. Моля ти се да влезеш в положение. – На големите пъстри очи, които я гледаха, не можеше да откаже.

            - Хайде, казвай де. – Тя наистина се забавляваше.

            - Искам да ги сложиш. Четох, че ако ходиш така и минеш покрай разковниче, белезниците ще се разкопчеят сами.

            - Честно ти казвам, ти си луд. Как ще ходя така закопчана, бе?

            - Рени, моля ти се.

            - Добре, слагай ми ги, но ще ходим бавно.

            След около едночасово бродене измежду високи борове и бодливи храсти, когато вече на Ирена гърба и беше пълен с борови иглички, а и в комбинация с потта, положението беше станало нетърпимо.

            - Красимире, не мога повече. Разкопчавай ме и да се връщаме.

            Момчето се беше спряло и се взираше в компаса, който все така висеше на колана му. Бръкна в джоба си, извади малкото ключенце и я разкопча без да я погледне. Пак заби поглед в компаса и направи две- три крачки встрани.

            Обърна се към нея, а в погледа му се четеше вина.

            - Компаса ми не работи.

            - Как така не работи? Не е ли това един прост магнит?

            - Е, да, ама не работи. Върти се накъдето си иска. – Ирена захвърли белезниците настрани и седна на земята, като хвана с две ръце главата си.

            - Спокойно, мисля, че знам накъде трябва да вървим, за да се приберем. Само не се паникьосвай.

            - Значи, прибираме се в София и не искам да те виждам поне седмица. Не знам къде ще ходиш.

            - Добре, ще видим. Хайде, идвай. – Младежът тръгна на обратно, като обаче съвсем не беше убеден, че натам е вярната посока.

            Избираше да се движат по полянките, защото беше по-открито и ясно, а това потискаше страха, който се надигаше в него. Страх, че няма да намери пътя или какво? Изобщо нямаше никаква идея накъде вървят. Към селото или пък се отдалечаваха. Мислеше, че ако се спуска надолу, все трябва да стигне до някое населено място.

            „Започна много бързо да се смрачава, а е още рано”. С тази мисъл той погледна крадешком през рамо приятелката си, за да разбере дали тя знае, че са се изгубили, но засега поне не показваше такива признаци.

            От борова гора излязоха на малка полянка и видяха, че над тях се извиват много странни черни облаци, които затъмняват цялото небе над тях. Стана като в нощ. Задуха много силен вятър, като дори не можеха да запазят равновесие и се налагаше да стоят разкрачени.

            - Какво става, бе? Как се промени така изведнъж времето? Далеч ли сме от селото? – Красимир не отговори нищо. Втренчил се беше в облаците.

            Ирена първо го чу. Беше нещо средно между змийско и котешко съскане. За първи път чуваше вятъра така да свисти. След това, като видя, че приятеля ù не помръдва, погледна нагоре и като се пазеше с ръка от хвърчащите във вихъра около тях клони, като че ли разпозна неясен женски образ. Дали беше илюзия, създадена от облаците, или игра на измореното ù подсъзнание, не знаеше, но разбра, че и Красимир вижда същото като нея.

            Това, от което не можеше да отлепи очи, имаше буйна, дълга коса, неестествено голяма уста и всичко останало беше голямо, змийско тяло.

            Съскането ù се забиваше в мозъка, също като вещерско пищене. Започна да се чува и далечно свистене. Докато се опитваше да го разграничи, в скалата до нея като с експлозия се разби парче лед, колкото яйце голямо. От другата ù страна, на около метър от нея, в земята се заби друго и после друго и друго. Бяха като под обстрел.

            - Това е Халата! Бягай обратно в гората. – Красимир се приведе, за да предпази главата си, хвана я за ръката и на бегом я поведе към гората. Там обаче от всички страни започнаха да падат големи отчупени клони и да се повалят цели борове, които заплашваха да ги притиснат. Момчето видя един паднал стар бор, който се подпираше на не голяма скала и отстоеше от повърхността на около половин метър. Той без да мисли, блъсна Ирена, за да се навре под него и да се скрият там.

            Защитена под дънера, Ирена дишаше тежко и с широко отворени очи не вярваше на всичко това, което и се случва.

            - Краси, к’во става?

            - Ако не бях го видял, нямаше да повярвам. Това е Халата. Всичко това е от нея – вятър, град, падащи дървета. Само не знам защо ни се случва това. Чел съм, че ядяла и прибирала малки деца... Ние обаче не сме малки деца.

            - Бременна съм, може ли да е от това?

            - Моляяяяяя? Е, как така?

            В този момент повален бор падна върху подслона им, на който се отлепи кората му и десетки тлъсти стоножки и всякакви щипещи насекоми се изсипаха в блузата на Ирена. Тя се разпищя и хукна напред през дъжд и град. Красимир се опита да я спре, но не успя. С викове тръгна да я прибере обратно. Не измина и пет крачки и чу продължителното пищене на приятелката си.

Пред него се отвори почти отвесна пропаст, като на дъното и разпозна безжизненото тяло на Ирена.

„Но тук беше полянката” – той недоумяваше. Не можеше да разграничи реалността от кошмара, който преживява. Обърна се и видя търкалящи се дънери и камъни, които го притискаха към бездната.

„В капан съм” – за момчето нямаше изход. Огромна ледена бучка се разби в лявото му рамо и фланелката му за миг се оцвети в червено. Той залитна от болка, препъна се и падна по очи. Главата му бучеше. Реши да сложи край на всичко.

Отвори очи и пред себе си на няма и две педи разстояние видя костенурка. Даже беше неговата костенурка. „УВО 64”. В малката си устичка тя стискаше малко зелено стръкче тревичка.

„Спасен съм. Донесла ми е разковничето, за да ме освободи от капана на Халата”. Той се надигна на колене и пред него се откри добре отъпкана пътечка.

.  .  .

            Смрачаваше се. Красимир се спускаше по склона, откъдето се виждаше селцето. Не гледаше в краката си. Беше като дрогиран. Минаваше през храсти и бодли, без да му направи някакво впечатление. Едната му маратонка я нямаше. Мислеше за Ирена и нероденото си дете.

            Телефонът му иззвъня и го стресна. Спря се.

            - Ало?

            - Ало, колега? Йосифов съм. Да попитам, намери ли разковниче? – Момчето пусна телефона на земята и продължи пътя си, като тихи сълзи започнаха да се стичат по лицето му.