- Сергей, ела отпред, че много ми трябваш! – нахлу в кабинета дежурният, Павел Петрович, без да почука.

Часът беше три през нощта и двамата с Глухарьов карахме нощна смяна. Той се беше опитал да ме отпрати, но аз му напомних, че в официалните документи пише, да съм прикрепена за него и трябва да работим заедно „когато той е на смяна“. Той не клъвна много и добавих, че от осемнайсетгодишна карам нощни дежурства в Патрула. Чак тогава Глухарьов се предаде мърморейки, че нямам акъл в главата и ме остави в кабинета. 

Сега дремеше на диванчето, покрил главата си с вестник, а аз вече от час и половина играех някаква стратегическа онлайн игра на служебния компютър. Какво друго да правя – Глухарьов се беше оказал прав, нощната смяна наистина е скучно нещо. Единственият минус е, че не можеш да се наспиш като хората. 

- Сергей! – повиших тон аз, за да го събудя, че похъркваше, а Павел Петрович не даваше вид, че ще напусне кабинета без един от нас. 

Глухарьов измърмори нещо нечленоразделно и се завъртя на диванчето. Затова станах и го раздрусах:

-  Ставай Сергей, имаме работа!

Той подскочи, после видя Павел Петрович и изруга полугласно. 

- Мамицата им мръсна, всички отрепки се развилняват, когато аз съм на смяна! – мормореше той, докато си оправяше униформата в движение, защото дежурният буквално ни извлече от кабинета. – Не оставят човек да се наспи. 

Дежурният се въздържа от коментар, явно чуваше нещо подобно на всяка нощна смяна, и безмълвно ни заведе в предверието. А там, седнала на една от пейките, беше наша стара познайница. Надежда Семьоновна. Беше изминала около седмица от посещението ни в дома й. 

- Какво, да ни би синът Ви пак да се е развилнял? – попитах аз, все още не вярвайки на очите си. Глухарьов пък усилено триеше своите в опит да се освести. 
- За сина си идвам, но не е това. – тихо каза жената и се озърна.
- От нашите е Пашка, спокойно. Да вървим в кабинета. – поде Глухарьов и тръгнахме към обратния път. 

Жената креташе след него, аз бях последна и си мислех колко точно ми писна да се занимавам с нея и лигавото й синче. И как вече НАИСТИНА ще напиша рапорт и ще звънна на дежурния оперативен от Нощния, да се оправят те. В крайна сметка, покрих й задника веднъж и спасих синчето от Трибунал, ако се беше забъркал в друга каша обаче, нямаше да го бъде. Глухарьов отключи и я покани да влезе. Тя седна на края на един стол и стисна чантата на коленете си.

- Защо не подадохте сигнал в Нощния патрул? – попитах леко раздразнено аз и Глухарьов ми направи знак над главата на жената да го карам по-полека. Тя се сви все едно я бях ударила. 
- Мислех си, че Вие можете ... – започна тя и ни погледна жално. 
- Да разрешим проблема без много шум? – додаде Глухарьов разбиращо и тя кимна. 
- Вижте какво - започнах аз, – така не става. Не можем да прикриваме сина Ви до безкрай – жената изскимтя тихо и Глухарьов ме погледна кръвнишки. Игнорирах го и продължих. – Прикриването на нарушители на Договора също е нарушение на Договора. А аз нямам никакво намерение да ходя в Прага заради сина Ви, ясно ли е!

Глухарьов се приближи до мен, уж за да ми даде чаша чай и ми скръцна със зъби:

- Навън, веднага! – а към потърпевшата: - Ние ей сега се връщаме, чакайте тук. Не се притеснявайте.

Излязохме вън от кабинета и той ми се нахвърли като булдог.

- Ти нормална ли си?! Защо крещиш така на жената? Тя какво е виновна, че синът й е кретен?
- Сергей, като не разбираш, не се пеняви! - ядосано го срязах аз.
- Какво да не разбирам? – продължи той и размаха ръце. – Направи на нищо бедната женица!
- Бедната женица, както я наричаш ти, иска да ни въвлече в престъпление! – продължих аз. 
- Че да не ни кара да заравяме труп? – отвърна ми саркастично той и ме изгледа мрачно. Отново си мислеше, че преигравам. 
- Серьожа, ти не разбираш – поклатих глава аз и го дръпнах да седне на пейката пред кабинета. – Вие хората можете да се заигравате с Наказателния кодекс и няма да ви накажат, ако сте умни, но при Различните заиграването с Договора се наказва. Винаги.
- Не съм сигурен, че те разбирам. – смръщи вежди той.
- Ами, виж сега. Ако разследваш убийство, но по някаква причина не намериш убиеца, какво ще стане? 
- Случаят остава неразкрит и се прехвърля в Прокуратурата – тръгна да брои на пръсти той. - Ако и те не го разкрият, има определена давност. Защо питаш? 
- Защото при Различните няма давност – като живееш много дълго, могат да ти потърсят сметка за престъпление извършено преди двеста години. Ако не докладваш нарушение, ти автоматично се смяташ за съучастник на нарушителя, както е при вас. Обаче за разлика от вас, при Различните няма смекчаващи вината обстоятелства. Не си казал – значи подлежиш на същото наказание като провинилия се. Същото важи и за разследващите, каквито сме ние с теб. Понеже формално не се водим в Патрула, аз съм длъжна да докладвам всяко едно нарушение, което разследваме. А синът на тази жена не го докладвах. Затова вече съм затънала сериозно. Впрочем и ти, покрай мен. Ако той се е провинил отново и не го докладвам, двамата с теб отиваме на Трибунал и то като обвиняеми наравно с него. Тя отлично знае това, което ти казвам, и въпреки всичко е цъфнала тук. 

Глухарьов ме изгледа дълго и преценяващо. Все едно ме виждаше за пръв път. Едва после отговори:

- Ти сигурна ли си, че не си учила право? Да не ме будалкаш нещо?
- Това е Различно Право, Серьожа – поклатих глава. – Всеки Различен е длъжен да знае своите права и задължения. Това ми го набиха в главата качествено, нищо, че съм дива. Освен това като сътрудник на Патрулите съм длъжна да ги знам тези неща по-подробно. Както ти знаеш Наказателния кодекс. Затова ти казвам, че този път няма да й помогна. Малкият явно се е забъркал в нещо голямо, щом тя е цъфнала тук в три през нощта. 
- И въпреки всичко, тя търси помощ – добави той меко. – И е дошла при нас затова. Какво ще стане, ако я отпратим? Към кого ще се обърне? 
- Няма да я отпратим. – казах аз. – Просто ще викнем дежурния оперативен от Нощния в кабинета ти. 
- Защо ли това не ми се вижда много по-добра алтернатива... Да вървим – каза той мрачно и влязохме обратно в кабинета. 

Жената ни чакаше с надежда. Не ги ли учат вече да гледат аурите? Бях убедена, че ако беше погледнала дори тази на Глухарьов, щеше веднага да си смени физиономията. Беше седнала пред бюрото на Глухарьов, но той седна без да я погледне и се залови да търси нещо по чекмеджетата. Ясно, беше му неудобно да играе лошото ченге. Нищо, на мен много добре ми се получава. 

- В какво се е забъркал пак вашият калпазанин? – попитах аз, докато разчиствах бюрото от някакви странни папки ДЕЛО, които Глухарьов ми беше тръснал. Не ми трябваха, така че ги оставих на пода. 
- Той...в нищо не се е забъркал – промърмори притеснената майка. 

Избягваше въпроса.

- И заради това нищо дойдохте при нас в три през нощта? – попита скептично Глухарьов, докато си правеше кафе. 

Нещо не го свърташе. Умен ход, тази вечер определено нямаше да може да дремне пак. 

- Не, аз... – започна жената, гледайки към него, но той се обърна с гръб, така че тя се принуди да погледне жално към мен. – Той изчезна... 
- Как така изчезна? – попитахме в един глас. 
- Маг Първо равнище не може да се скрие – назидателно казах аз. – В Дневния Патрул би трябвало да го издирят доста бързо. Москва е голям град, но такива не се срещат често. Вероятно ги водят всичките на отчет. 

Глухарьов вдигна палец зад гърба на майката, за да ми подскаже, че съм на прав път с поведението.

Това не беше съвсем така обаче – маговете не ги водят точно на отчет и няма следящи устройства, които да докладват за местоположението на всеки един от тях в реално време. Имало е такива предложения, знам от Хесер, но никога не се е стигнало до привеждането им в дела. Но във всеки Патрул имаха представа горе-долу колко магове от кое точно равнище на силата пребивават в града. Все пак, всички новопристигнали трябва да се регистрират в съответния Патрул, а всеки Патрул си води отчети за родените и живеещи в града Различни. Така че Тъмните не можеха да нямат никаква информация.

- Аз вече ходих там – каза майката и ченето ми увисна, когато додаде: - Те не могат да го открият.
- Мамка ти мръсна, Тъмна! – започнах да псувам аз. – Да ти се невиди и кретенчето! Светлина и Мрак, какво да те направя?! – и ударих по бюрото. 

Глухарьов дойде при мен и тикна своята чаша в ръцете ми. По принцип не пия кафе, обаче сега го изгълтах на един дъх. Единственият начин да не могат да го намерят от Дневния е ако момчето си е повишило ранга някак си. А за това има само два възможни начина. Не, всъщност са три. И от всичките ми прилошаваше... От друга страна, те имаха само постоянния му адрес. Но въпреки всичко, има методи за издирване...

- Какво става? Добре ли си? – попита ме тихо Глухарьов, но аз отговорих на него и на жената. 
- Официално ние с теб, Серьожа, отиваме на Трибунал – казах и погледнах жената много строго. – Защото малкият идиот си е качил ранга. 
- Моля Ви, той не е идиот, той е още дете! – проплака майката, а аз я срязах:
- В отдела за работа с непълнолетни работят с деца до 16 години. Той е на 17, а по стандартите на Различните е станал възрастен още на 12. Продължавате ли да си мислите, че е дете?!
- Как? – прекъсна ме Глухарьов. И добре направи, че бях на път да избухна. Майката не реагира на въпроса, тя вече знаеше отговора, поне част от него.
- Има три начина – чрез събиране на директна сила от хората, чрез ментор-артефакт или чрез човешко жертвоприношение  – поясних аз и за двамата. Чувствах се като учителка в класна стая.
- Не, синът ми не е такъв! – проплака жената отново и заклати глава като кученце-играчка. 
- Именно такъв е! – креснах аз. Усетих как ръцете ми леко изтръпват и погледнах надолу – всичките окачени заклинания се бяха активирали. Лошо. – Престанете да го защитавате, не виждате ли, че става по-лошо?
- Няма ли друга възможност, заради която да не може да бъде намерен? Да се е скрил при приятел или нещо подобно? – попита Глухарьов. 

Правилно разсъждаваше, за ченге. Ако детето беше човек, щеше да е напълно прав. Обаче детето не е човек. Той е побъркан Тъмен Различен, който прогресивно се превръщаше от проблем на Патрула в проблем на Регионалното Бюро на Инквизицията. А там политкоректността още не съществуваше като понятие...

- Не - поклатих глава аз, – Различният може да се скрие само от по-слабите от себе си. Първо равнище може да се скрие от всички, но не и от Висшите. Ако от Дневния не могат да го намерят, а те имат много Висши в запаса, значи нашият идиот е станал Висш по някакъв начин. А за това е нужна чудовищно много енергия. Колкото до приятелите, търсенето би трябвало да почне първо от тях. Но Различните нямат много приятели по принцип.
- Какво ще правим? – закърши ръце майката. 
- Ще повикаме подкрепление – казах аз и Глухарьов леко се усмихна. Без да искам ползвах полицейски жаргон. – И без повече възражения. 

Глухарьов ми отстъпи служебния телефон на бюрото си и набрах номера на дежурния орепативен от Нощния. Вдигна Иля, шефът на оперативните. Явно той беше на смяна тази вечер. Един проблем по-малко, с Иля се разбираме добре. 

- Здравей Иля - почнах аз без заобикалки. Светлите работят нощем, така че той със сигурност беше напълно буден и трезвен. Иля не пие много по принцип. – Ела веднага в Пятницкото районно, трябваш ми. Вземи и който друг оперативен е свободен в момента, но не по-ниско от Трето равнище. Чакаме ви. 

Иля не тръгна да разпитва по телефона. Просто каза едно кратко „добре“ и затвори. Той е много добър Патрулен и го работи това вече втори век (за толкова знам със сигурност, за другото се чудя). Той е Първо равнище, но аз му се водя старша по сила, така че не би си позволил да разпитва за мотивите ми. Понякога ранговата система е абсурдна, защото реално той имаше много повече опит от мен в това. А молбата да вземе оперативни над трето равнище говореше сама по себе си за критична ситуация. Така че не се учудих, когато след пет минути на вратата се почука и в кабинета на Глухарьов влязоха Иля и Семьон, двамата приятели – патрулни. Интересно, те много рядко са заедно в една и съща смяна, явно Семьон го бяха вдигнали от леглото, защото изглеждаше сънен и анцугът му подозрително много приличаше на пижама. А скоростта, с която се довлякоха еднозначно говореше за ползването на портал. Дори на няколко портала, освен ако Семьон не е спал на дивана в кабинета си преди да го събудят. Аз лично направих един статичен портал, който води от районното към офиса на Патрула, за по-лесно. Вероятно са използвали него. 

Глухарьов се напрегна. Нормално, кабинетът изведнъж се пренасели, а тези двамата можеха да направят на бъз и на коприва доста противници. Ченгето в него просто надушваше заплахата. Понякога дори и най-непредразположените към Сумрака хора имат подобно шесто чувство. А Глухарьов беше добър следовател, така че беше нормално да го има. Иля беше висок колкото Сергей, но приличаше на интелигентен програмист или асистент в института. Правилни черти, очила в тънки метални рамки, семпъл костюм. Семьон, точно обратното – дребен и набит, с вид на селяк дошъл в града и вечно недоволен от този факт. Всичко у него говореше за дребен шмекер. Обаче аз знаех, че голяма част от това поведение е поза. Семьон шмекеруваше само и единствено, когато му изнасяше. 

- Такааа - започна Семьон след като ги запознах със Сергей и се настаниха на свободните столове в кабинета, – казвай сега защо ме измъкнахте от кревата посред нощ. Стар съм вече за тия работи. В какво си се забъркала, моме? – и ме погледна строго, все едно нарушителят съм аз. 

Нямаше закога да ги лъжа, така че им разказах цялата история накратко. Майката на няколко места започна да се заревя, но четири чифта очи, които я гледат с укор възпираха потоците ридания всеки път. Иля и Семьон слушаха без да ме прекъсват и когато приключих Иля се обади:

- Нали съзнаваш, че здраво сте се оплели, ако излезе, че е извършил жертвоприношение? – аз кимнах мрачно.

Той не ми го натякваше, само ме информираше. 

- Напълно ми е ясно, че ще се срещна отблизо със Совината глава, благодаря – промърморих и се заиграх с една химикалка от нерви.
- Совината глава? – не се сдържа Глухарьов. 

Иля и Семьон се спогледаха.

- Кармадон Совината глава – поясних аз, – е шефът на европейския клон на Инквизицията. Не е много приятен тип. 
- Те се познават лично, между другото – додаде Семьон, кой знае защо. 
- Да бе, мерси че ми напомни как се запознахме – мрачно казах аз и го изгледах криво. 
- Може ли да поясните, като за хора? – попита иронично Глухарьов. 

Разбирах го донякъде – достатъчно трудно беше с един Различен в стаята, какво оставаше, когато Различните станат четирима. Пък и от друга страна – това се водеше и негова работа, а патрулните гледаха на него с насмешка. Когато си живял столетия, един трийсет и няколко годишен следовател трудно може да те респектира. Преди Семьон или Иля да се обадят за да го срежат да не се меси в работата на Различните, отговорих аз:

- Така да се каже, Серьожа, ние с теб много си приличаме. Защото, един вид, преди да вляза в Патрула, и аз минах през нещо като детска педагогическа стая.