4 мая 2020 г., 08:02

 Различен следовател (книга 1, част 1) глава 14.1 

  Проза » Повести и романы, Фантастика и фэнтези
853 0 0
Произведение от няколко части « към първа част
12 мин за четене

Стаята за разпити в офиса на Нощния патрул не е чак толкова впечатляваща, колкото тази в Дневния, но определено оказа влияние на нашия задържан. Впрочем, и на моя колега-човек. Не съм влизала все още в стаята за разпити в районното, не е имало такъв случай, но съм убедена, че нашата в Патрула по нищо не й отстъпва. 


Сиви стени без прозорци, метална маса на четири крака от хром-никел и няколко стола от същия материал. Непрозрачно стъкло от едната страна – за наблюдение, като по американските филми. Висящи камери от тавана. Всичко това бронирано против каквито и да е заклинания. Впрочем, бронята и ограничителните заклинания са правени не от Хесер, а от Совината глава. Или някой негов предшественик, не знаех. Никой влязъл тук не може да излезе сам. Тази стая е по-сигурна от който и да е затвор. 


На прага на стаята, Николай се стъписа. Застина в ръцете на Семьон, който се беше самоназначил за негов тъмничар, и се огледа уплашено. Разбирах страха му донякъде – в крайна сметка, той никога не си беше имал проблеми със закона, а сега навъднъж успя да забърка каша както с човешкото правосъдие, така и с това на Различните. Освен това той знаеше, че си има работа с много, ама много ядосани патрулни. Вече беше видял на какво е способен Глухарьов и не смееше да погледне моя колега в очите. Той вървеше последен и несъзнателно свиваше ръце в юмруци и пак ги отпускаше. Виждах, че е повече от бесен, но нямаше какво да направя в момента. Поне щеше да може да си изкара яда по време на разпита. 


- Върви, изчадие на Мрака! – изръмжа Семьон и го дръпна рязко в стаята. 


Николай изохка болезнено и залитна. Семьон го задържа на крака и го повлече към един стол. Малко ми дожаля – огнестрелната рана сигурно е болезнено нещо, но пък така му се пада. Кой го беше карал да бяга?! Аз заключих вратата отвътре, за всеки случай. 


- Окови го! – повика ме Семьон. Като старша по ранг, аз трябваше да присъствам на разпита и да извърша някои от ритуалите. Като оковаването. 


Магическите окови щракнаха доста злобно около китките и глезените на новоизлюпения Висш маг. Всъщност те са донякъде живи и усещат кога задържания иска да направи нещо против разпитващите го и му причиняват болка за да го спрат. Тя може да варира от електрически ток, до гризане на плъх – за всеки задържан се ползва онова, от което се страхува най-много. В Нощния патрул на Москва, пък и във филиалите в цяла Русия, все още престъпниците се оковават. Чувала съм, че в Европа го смятат за политически некоректно и за нарушаване на правата на Различния, който е задържан. Лицемери! Да ги питам как се задържа подивял върколак, който отчасти вече се е трансформирал. В Нощния патрул бяха останали само оковите – Семьон спомена веднъж, че преди да се преместят в този офис, някъде в началото на ХХ век, в стаята за разпити е имало и инструменти за изтезание, но тъй като не били ползвани от около сто години дори по това време, решили да ги приберат на склад и да обзаведат стаята по-модерно. Поне в това определено бяха успели – стаята можеше да служи като декор за който и да е филм на тема ФБР или ФСБ... Била съм и в стаята за разпити на Дневния патрул. Там инструментите за мъчение все още си стоят. С разликата, че все още ги ползват активно при всеки разпит. Хартата за правата на човека е измислена от хората при това наскоро. И изобщо не важи за Различните.


В стаята освен момчето бяхме аз Семьон, Иля и Глухарьов. Когато Виталий, дежурният от Дневния, разбра какви ги е забъркал магът Николай, чух доста дълъг списък с псувни и проклятия (някои напълно неизвестни и доста екзотични, други дори на чужди езици) по адрес на нарушителя и дежурният по патрул категорично отказа да дойде като наблюдател за разпита. 


- Сам се е осрал, сам да се избърше! – цинично беше отговорил той миг преди да ми затвори.


Все пак бях длъжна да го уведомя – задължена съм по Договор. Тъмните рядко правят така, но бях съгласна с него – момчето беше загазило сериозно и много трудно щеше да се измъкне от правосъдието. Едва ли не трябваше самият Завулон да дойде да преговаря и да прави огромни отстъпки на Хесер за това момче. А Завулон много рядко прави подобни неща – щеше да хвърли момчето в огъня без окото му да мигне, бях сигурна. Обикновено Тъмните се опитват да измъкнат своите, но в случая това щеше да е доста трудно, тъй като момчето задължително отиваше на Трибунал – без значение дали той е убиецът или не. 


Умишлено не позвъних на майката – тя ни беше баламосвала предостатъчно време и не мисля, че можеше да ни помогне много. А не бях в настроение за още истерии. Спеше ми се ужасно, очите ми бяха кръвясали като на гладен върколак по пълнолуние и главата започваше да ме боли от недоспиване. И от други ядове. Погледнах към Глухарьов и видях същите симптоми – той беше обхванал главата си с ръце и разтриваше челото си. Приближих се до него и сложих ръка на рамото му. Така, да пуснем малко енергия по вените и да неутрализираме хормона на съня (беше в безумно високи нива), да отделим разните там отпадъчни метаболити и да ги разградим. Идеално. Минута по-късно Глухарьов учудено погледна ръката си и после към мен. Повдигна вежди въпросително.


- Трябваш ми в кондиция – кратко отговорих аз. – Приеми го като енергийна напитка – добавих тихо.
- Не пия тая гадост – скръцна със зъби той и погледна мрачно към нашия окован задържан. 
- Днес ще ти се наложи. Не се знае колко време ще стоим тук. Аз мога да издържам без сън няколко дни, но ти не можеш – добавих и го потупах по рамото. Той не реагира.


След като бях освежила него, беше време да направя същото и за себе си. Силата потече по вените ми и ми подейства като допинг – вече не само че не ми се спеше, но можех да прекарам няколко дни в будуване. Такааа, да пристъпим към самия разпит. 


Семьон се беше настанил точно срещу момчето и точно довършваше някаква история, която уж разказваше на Иля (бях убедена, че приятелят му я знае на изуст) за това как точно са разпитвали през Средните векове. С подробности за изтръгване на нокти, дране на парчета кожа и други подобни. Николай беше блед като платно. 


- Та така, Иля. – завърши разказа си той. – Мисля, че беше много ефективно да започнат да дерат кожата откъм вътрешната страна на бедрата. Болката е неописуема и...
- Стига толкова кървища – прекъснах го аз, защото си припомних какъв е нашият казус. – Да започваме, че не ми се виси тук до утре.


Семьон ме изгледа накриво – обзалагах се, че иска да поизмъчи още момчето – но си затрая. В стаята за разпити важи старшинството по ранг. Който е най-силен, той води или поне наблюдава разпита. А старшият по ранг в случая бях аз. Глухарьов машинално взе друг стол, обърна го и го яхна като кон. После се подпря на облегалката и загледа мрачно момчето. То се сви и смали под този поглед. Дори побеля още повече. 


Странното беше, че в стая с трима Различни, които можеха да избършат не само пода с него, но и всички слоеве на Сумрака, той се страхуваше истински от единствения човек с стаята. Така става като децата растат без баща. Жалко само, че боят, който изяде беше дошъл твърде късно...


Иля се подпря на стената и загледа двамата оперативни – следователят и Различният де – с видима ирония. Иля си беше и винаги е бил, според мен, интелигент. На него грубата сила му е чужда. Предпочита по-фините методи. Но като дежурен по Патрул трябваше да е тук и да присъства. Освен това мисля, че момчето успя да вдигне и неговото кръвно с изпълненията от тази нощ. Аз реших да седна до Глухарьов. Да го озаптявам, ако се налага. Макар че, общо-взето нямах много такова намерение, но кой знае? 


- Почвай да пееш! – изръмжа мрачно Глухарьов. 


Със Семьон си размениха коси погледи и явно се разбраха кой ще води разпита. Старият и опитен маг също беше забелязал от кого се страхува момчето най-много.


Коля само поклати глава наляво-надясно и се сви на стола си. Лош ход – колкото повече се огъваше, толкова по-дълго щяха да го мъчат. 


- Говори, изрод проклет! – кресна Глухарьов и за драма удари с длан по масата. 


Момчето отскочи назад, или поне се опита, преди веригите да се впият в него. После изохка и ме погледна много жално. 


- Не ме гледай, сам си си виновен – срязах го аз студено и подкрепих думите си с един строг поглед. – Почвай да говориш, или ще те накараме – погледнах многозначително към Глухарьов и Семьон, които бяха готови да го разкъсат на парчета, също като обучени песове. – По един или друг начин! 


Момчето изхленчи нещо несвързано и клюмна за миг. Когато вдигна поглед, в очите му имаше сълзи – истински човешки сълзи на уплашено до смърт момче. 


- Не съм виновен! – каза той слабо. 
- За какво не си виновен?! – изпреварих аз всички останали. Семьон и Иля се спогледаха над главата ми. – За това, че въздейства върху майка си или за неправомерното ползване на Пръстена на Шааб? Не ме гледай така, те знаят всичко! – допълних и кимнах с глава към другите двама Различни. – За това, че не си попречил на жертвоприношение, и това в добрия случай, или сам си го извършил? За това, че оказа съпротива при арест или за това, че открадна енергия от Висш сътрудник на Патрулите и се опита да извършиш нападение с помощта на тази сила? За кое точно не си виновен? – завърших тирадата си аз и го погледнах злобно. 


Николай мълчеше. Гледаше върховете на кецовете си, или окованите си ръце и мълчеше. Определено ми лазеше по нервите. 


- Искам защитник от Патрула! – каза той накрая и ме погледна нагло. 
- Така значи – защитник искаме?! Копеленце такова! – процеди Семьон и вдигна ръка да направи заклинание. Не знаех какво прави, но бях сигурна, че ще е доста болезнено. 


Вдигнах ръка, за да му дам знак да изчака няколко секунди. 


- От Дневния патрул отказаха да те защитават – отворих му делово. – Дори Тъмните са поразени от простотията ти. Няма кой да те спаси. Така че почвай да говориш преди да дойдат Инквизиторите.


При думичката „инквизитори“ една сълза се търкулна по бузата му. Да, така става то – първо играчка, после плачка. Много е лесно да се правиш на велик, докато нямаш отговорности и си мислиш, че си безсмъртен. Съвсем друго е да трябва да поемеш отговорност за деянията си при това пред съда. 


- Виж какво, изродче нещастно - просъска Глухарьов и стана, – или почваш да пееш, или кълна се, ще те пречукам! – и седна на масата, до него. 


Момчето се опита да се дръпне, но последва нова вълна от болка, индуцирана от веригите. Така че в момента Глухарьов седеше над главата му, буквално. 


- Така само утежняваш положението си – обади се Иля. 


Момчето посърна съвсем – разбра, че няма съюзници в тази стая. Никой нямаше да го спаси от евентуален побой. 


- Не ми губи времето, сополанко! – повиших тон аз. – Писна ми да се занимавам с теб и глупостите ти! 
- Аз съм мъж! – инатливо уточни той. 


Точно като петгодишно дете. Мъжете в стаята се изсмяха. 


- Като си мъж - надвиках смеха им аз, – почвай да се държиш като такъв! Говори!
- Ти ли направи жертвоприношението? – наведе се към него Семьон и просъска фразата в лицето му. 


Глухарьов хвана момчето за врата да не мърда. 


- Не, честно, не бях аз! – бързо отговори Николай и погледна умолително нагоре към Глухарьов.


Преди да тръгнем за офиса, бях заключила способностите на момчето. Достатъчно поразии направи с това Висше равнище. Беше време да си получи заслуженото. Затова сега беше просто едно седемнайсетгодишно момче, което е попаднало в кофти сигуация. Глухарьов обаче не се поддаде на молбата. Напротив – стисна още по-силно. Момчето се опита да скрие глава между раменете си, но не успя и изстена от болка. Така, така...


- Ако не си бил ти - просъска Глухарьов без да го пуска, – кой беше тогава? И не ми казвай, че вищо не си видял! 
- Не знам – гласеше отговорът му. – Беше много силен Различен, но никога не съм го виждал. 
- Успя ли да видиш аурата му? – делово попита Иля. 


Той се беше приближил и застана от другата страна на момчето, между него и Семьон. 


- Не – поклати глава Николай. – Беше се маскирал. 
- Не ме баламостай момче! – обади се Семьон. – Ти си Висш, няма как да се скрият от теб. 
- Тогава не бях! – опита се да се оправдае момчето и огледа лицата около себе си в търсене на съчувствие. – Аз станах по-късно...
- Значи си гледал жертвоприношението и си изсмукал от силата на човека, за да си повишиш ранга?! – креснах аз и протегнах ръка. 


След секунди, момчето беше заклещено в модерна версия на Желязната Девица – позабравено инквизиторско заклинание, след което просто няма как да не проговориш. Около него се бяха увили безброй тънки жички, с бръснарски ножчета по края. Тази мрежа не може да се скъса или заклинанието да се развали, освен от онзи, който я е наложил. Заклинанието е било ползвано при разпити на Инквизицията – не казваш истината и бързо, бързо ти го налагат. За всяка глупост, която изръсиш (а разпитващите са Различни, те виждат, когато ги лъжеш) – ножчетата се забиват малко по-дълбоко. Кръвта ти тече и ти гледаш, но не можеш да припаднеш, защото разпитващият те захранва с енергия, колкото да останеш в съзнание и да си в състояние да говориш. Никой не може да издържи на Желязната Девица, дори и най-коравия маг. Малко магове извън редиците на Сивите могат да го призоват. Аз съм една от тях.

» следваща част...

© Бистра Стоименова Все права защищены

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
Предложения
: ??:??