Имах подозрения, че преглежда профила си във Фейсбук, а не регистъра на пациентите, но не бяхме тук за да я дисциплинираме, така че това нямаше особено значение. Хубаво младо момиче – вероятно само на стаж тук, ако се съди по скъпите дрехи, които мернах под престилката – тях не можеш да си ги купиш със заплатата на медицинска сестра. Или пък има богат любовник, всичко е възможно. Впрочем, тя беше човек.
- Търсим Тихонов – обади се Олег над главата ми.
Не съм свикнала на подобни неща, та едва не подскочих. Ама нормално, все пак той е доста по-висок от мен. И въпреки всичко, не обичам хората да се врат в мен. Както и да е – мда, денят ми беше доста тежък...
- Аааа, при доктор Тихонов ли сте? – оживи се момичето изведнъж, явно въпросният е доста популярна личност. – Имате ли записан час?
- Не – поклатих глава аз, - но ще почакаме, колкото трябва.
Момичето ни погледна толкова усмихнато, че се чудех къде го вижда това щастие и побърза да ни упъти:
- Надолу по коридора, последния кабинет вляво.
Ние с Олег тръгнахме натам като той, незнайно защо, сложи ръка на кръста ми. Без да спирам да вървя го погледнах въпросително, а той прошепна:
- Довери ми се.
Аз едва не се развиках – какво ти доверие! Какво си позволяваше, мамка му?!
- Какво си мислиш, че правиш? – просъсках аз като се стараех да не привличам внимание, а той прошепна в отговор:
- Знам какво правя, довери ми се.
Знаел какво прави, а аз защо не знам какво прави? Какви са тия волности? Остава да ме награби да ме целува пред хората и вече щеше да си го получи. За разлика от последния път, сега не бях откачила от ужас девойка и нямах намерение да се поддавам на безспорния му чар (трябваше да го призная). Волностите с Висша Различна не свършват добре – особено ако тя не е съгласна. Но въпреки това реших да се доверя на инстинкта му на ченге, макар че изобщо не разбирах какво точно прави. Затова го оставих да ме води по коридорите на болницата, докато стигнахме заветния кабинет на доктор Тихонов.
Там ни чакаше навалица – момичето от регистратурата се оказа право – имаше поне десет жени на различна възраст, които бяха насядали по пейките около кабинета. Някои от тях бяха в напреднала бременност и придържаха издутите си кореми, други възрастни жени бяха дошли за подкрепа на млади изнервени момичета. Накъде отива тоя свят, та те бяха по-малки и от мен, а вече в напреднала бременност. Ужас!
Когато застанахме пред кабинета, Олег определено привлече много внимание. Първо, че беше привлекателен, второ – че беше единственият екземпляр от мъжки пол пред кабинета на гинеколога. Затова всички жени – от шейсет до шестнайсет години – с вторачиха в нас. Мен гледаха със завист, него – с възхищение. Той свойски ме прегърна през кръста и се усмихна дружелюбно на другите жени.
Една баба стана и ме дръпна за ръкава на палтото.
- Ела, дъще, седни, не стой права – не е хубаво като си трудна. Може нещо да му стане на малкото човече.
Аз се поколебах – трудна ли каза? Бяха ме взели за бременна! Лелеее!
- Хайде, хайде – ела да седнеш при мен! – махна ми една млада жена. – Тук няма от какво да се стесняваш. Всички сме в едно положение.
- Хайде мила, те са прави. Върви да седнеш, не се изморявай! – побутна ме Олег и не ми оставаше нищо друго освен да вляза в роля.
Затова послушно се настаних на пейката, а Олег застана прав като страж до мен.
- В кой месец си? – поинтересува се моята съседка.
- Още съм в самото начало – излъгах аз без колебание.
Ако навляза в подробности, току-виж ме хванали в лъжа. За бременноста знам малко повече, отколкото за огнестрелното оръжие, но не мога да се нарека експерт, в никакъв случай. Младата жена кимна и се ухили – после погледна Олег и ме сръга.
- Това е щастливият татко, нали? – в очите й се четеше лека завист. Кимнах. – Да, още му е интересно и затова идва с теб. Като разбере пола на бебето, вече няма да му е толкова интересно – тя снижи глас: - Възползвай се, докато можеш! – и отново ми намигна.
Бабата, която ме беше повикала се обърна към Олег.
- И да вземеш да подпишеш с момичето! – започна да му се кара тя, а мен ме напуши смях. Всъщност и другите млади жени на пейката почнаха да се подсмихват. – Смейте се - нападна ги тя, – ама мъжа трябва да го вържеш, докато е време. На теб сега ти е времето – да си красива на сватбата, още не ти личи!
- Спокойно, бабо - свойски отвърна Олег, – аз моята Наташенка за нищо на света няма да я оставя!
- Пфу! – изплю се бабата, без да я интересува къде се намира. – Знам ги аз тия обещания! – тя се обърна към мен и ми каза доверително: - Ти мене слушай, дъще, от тука направо го води да подписвате! Чуваш ли?
Аз кимнах като вътрешно се заливах от смях. Това е то морал – бременна си, марш в гражданското! Друг е въпросът дали щастливият татко ще е съгласен да надене хомота. Като гледах обаче, дамите на пейката бяха готови да замъкнат Олег собственоръчно пред служителите в гражданското, без значение от неговото мнение. Женската солидарност май съществувала... Почвах да разбирам защо тук няма мъже – съмнявах се моят колега да е единственият, на когото са чели подобно конско.
От друга страна, Олег явно се забавляваше с новата си роля на щастлив бъдещ татко – за разлика от мен, бъдещата майка. Беше ми топло, така че без да се замисля, съблякох палтото, напълно игнорирайки погледа на Олег. Жените около мен ахнаха и чак тогава разбрах защо – все още бях, естествено, с милиционерската униформа.
- Ама ти от милицията ли си, бе дъще? – попита удивено бабата. Аз кимнах.
- Следовател съм – уточних аз.
- Ама как ще работиш с тоя корем? – попита ме тя, но погледна Олег изпепеляващо, все едно той е виновен, че трябва да работя.
- Спокойно, когато започне да й личи, ще си вземе отпуска – добави моят колега. – Аз ще се погрижа за това.
- Ти, синко, къде работиш? – попита бабата, явно доволна от отговора.
Другите жени също дадоха едно ухо на разговора. Откакто се бяхме появили ние с Олег, всички разговори на пейката практически бяха секнали – ние бяхме много по-интересни. Олег очевидно нямаше нищо против да лъже наляво и надясно. Само аз стоях като в небрано лозе.
- Колеги сме. Работя в същото районно – обясни той и ми се усмихна влюбено. Усмихнах се в отговор.
- И ти ли си следовател? – недоверчиво попита бабата, водеща разпита. Той беше с цивилни дрехи.
- Не, аз съм от друг отдел – търпеливо обясни Олег. – Оперативен работник съм.
Това предизвика ахкания и охкания от другите дами – отново тия криминални филми. Все едно оперативният работник е супермен, който залавя лошите наляво и надясно. Вече ме гледаха не само със завист, но и с уважение.
- Вие сега не трябва ли да сте на работа? – попита една от другите жени. Кимнах.
- Трябва, избягахме от смяна, за да дойдем на преглед. Чувала съм, че доктор Тихонов е много добър, но иначе нямаме как да дойдем в приемните му часове. Помолих началника и ето ни тук – излъгах аз. Няма само Олег да лъже, я!
Започна какофония – жените обсъждаха събитията една през друга, също като кокошки. След по-малко от минута се обади бабата:
- Ами, защо не минете първи, бе деца? – попита ни весело тя. – Ние тук нямаме бърза работа, пък вие трябва да се връщате. Да не ви накажат – сега пари ще трябват, семейство ще стягате. Я минете преди нас, нали момичета? – другите отговориха с нестроен хор от „разбира се“ и „да влизат“.
- Благодаря ти бабо – обади се Олег и стисна сбръчката ръка на бабичката. – Не знаеш колко много ни помагаш. – после клекна до мен и ме прегърна.
Не ми оставаше друго, освен да се сгуша в ръцете му. Тази игра се играеше от двама и за момента работеше – бяхме успели да си уредим безпрепятствено влизане преди опашката, при това без да разгласяваме защо сме тук. Облегнах се на рамото му и затворих очи. Беше ми топло и относително приятно, въпреки нелепата ситуация, и се чувствах доста уморена.
Тъкмо почнах да дремя – жените бяха снижили говора си до шепот, за да не ми пречат – и вратата на кабинета се отвори със скърцане. Примигнах и се надигнах – Олег моментално ме пусна и застана до мен. На вратата седеше пълничка сестра на средна възраст в зелена болнична униформа. Тя огледа тълпата като главнокомандващ войската си и каза властно:
- Коя е наред? – бабата се обади:
- Олечка, нека минат преди нас милиционерите! Да си видят детенцето на видеозона, че имат работа после. Ние ще почакаме още малко. – другите жени се присъдиниха към призива, а въпросната Олечка вдигна вежди и се огледа:
- Какви милиционери?
- Тези, младите хора – посочи бабичката към нас с Олег.
Чак тогава Олечка забеляза униформата ми и лицето й се удължи. Дотук с лъжите. Тя ни махна с ръка да влизаме без да каже дума. Съмнявах се, че сме успели да я заблудим. Последвахме я в кабинета без да си кажем дума и тя безмълвно затвори вратата.
- Кой е на ред, Олечка? – обади се един мъж в бяла престилка, без да вдига поглед от някакви книжа. Мисля, че пишеше медицински картон.
- Двойка милиционери – каза през зъби Олечка и ни изгледа злобно.
Ах, проклета униформа. От време на време отваря врати, но в повечето случаи ги затваря. Хората мразят милиционерите.
- За преглед ли сте? – попита ме доктор Тихонов и ме изгледа преценяващо.
Реших, че е крайно време да прекратим фарса и извадих удостоверението от чантата си.
- Не, дошли сме по работа. Аз съм лейтенант Алексеева от Пятницкото районно. Това е моят колега...
- Капитан Мелников от оперативния отдел – услужливо додаде Олег и показа своето удостоверение.
Доктор Тихонов първо пребледня, после почервеня и едва след това възвърна нормалния цвят на лицето си. Олечка застана до него с вид на куче-пазач. Ясно кой дърпаше конците в кабинета на добрия доктор. Тихонов изтри ръце в зеления си болничен костюм и ги скръсти пред себе си.
- Знам защо сте дошли, но от Прокуратурата вече идваха да ни разпитат... – започна отбранително той, в стил „нямам какво повече да ви кажа“.
- Вероятно – кимнах аз. – Но ние провеждаме разследването заедно с Прокуратурата. Затова ни е наредено да Ви разпитаме отново, може да се сетите за нещо допълнително. Няма проблем да повторите историята си, надявам се? – допълних, докато се настанявах на единия стол пред бюрото на доктора. Олег седна до мен.
- Ама как така... – започна възмутено Олечка, но докторът вдигна примирително ръка.
- Спокойно Олечка. Върви да вземеш кръвните изследвания на Воронцова.
Сестрата го погледна с недоверие, все едно се съмняваше дали ще може да се оправи с нас в нейно отсъствие, но после кимна и излезе като с целия си вид даваше да се разбере, че не ни харесва. Какво пък, кой харесва милицията изобщо?
Когато вратата зад нея се затвори, доктор Тихонов въздъхна – тъжно и обречено - и се обърна към нас:
- Е, какво искате да знаете? – разпери ръце той с вид на осъден на смърт.
- Като начало – всичко – отговорих аз. – Какво общо имате вие със случая? От Прокуратурата ни препратиха при вас – продължих да лъжа аз и Олег леко ме срита да си мълча. Затова млъкнах.
- Всички момичета са мои пациентки – обречено отговори докторът. – И насилените, и убитите. – той се хвана за главата и продължи малко по-тихо. – Аз, само ако знаех кой е тоя изрод. Само ако знаех...
Намирисваше ми на истерия – вероятно сътрудниците от Прокуратурата го бяха наплашили, че е заподозрян. И че не му мърда доживотната присъда. Това, по принцип би било много грамотна догадка, но в случая ние имахме и друга информация. Само че те не знаеха, че става дума за Различен, а не за човек. А добрият доктор определено беше човек. Така че нямаше от какво да се страхува.
- Ние ще го намерим този изрод – обади се Олег сериозно. – Просто трябва да ни кажете всичко, което знаете, доктор Тихонов.
- Каква е връзката между момичетата? – додадох аз. – Кога за последно са идвали на преглед и по какъв въпрос?
Докторът стана и се разтършува из някакви папки. Странно, тук не беше много по-подредено от кабинета на Глухарьов – може би държавната служба предразполага към бъркотия... Най-накрая намери каквото търсеше и отвори една оръфана книга с надпис „Журнал“.
- Всички са идвали при мен на контролен преглед в рамките на последния месец и половина – заключи Тихонов, докато се взираше в драскулките из книгата.
Аз виждах само драсканици, но по принцип докторското писмо е различен тип език. Него го разбират само аптекарите и самите лекари.
- Не са се наблюдавали проблеми, просто са дошли на контролен преглед, профилактика, така да се каже – добави лекарят и ни подаде книгата да видим и ние.
- През последните два месеца, постъпвали ли са нови колеги на работа в отделението? – попита Олег като разглеждаше журнала, любезно предоставен от доктор Тихонов.
- Не съм сигурен... – замисли се докторът. – Трябва да отидете в отдел „Кадри“.
Да, вечно се стига до тоя вездесъщ отдел – каквото и да правиш, все дотам се опира. Работата на държавния служител се върти около няколко неща, като основното свързващо звено е именно отдел „Кадри“. Както и да е, докторът беше прав – ако искахме повече информация, трябваше да минем и там. И въпреки това, защо Глухарьов ни беше пратил при доктора, а не направо там? Сигурно в досиетата по случая е пишело, че всички момичета са пациентки на един и същ гинеколог. Значи за момента тъпчем на едно място. А това не беше никак хубаво, защото нямахме време за губене.
Станах и започнах да разглеждам. Кабинет като кабинет – с неизменната кушетка в единия край и „магарето“ в другия. Имаше също и две бюра, освен претъпкания шкаф с документи.
- Сам ли работите тук, доктор Тихонов? – попитах аз, докато надничах по имената на папките.
- Не, работя с един млад колега – отговори леко притеснено добрият доктор. – Да не би да мислите, че...
- Нищо не мислим! – побърза да го увери Олег. – Само ни кажете кога можем да го намерим?
- Той работил ли е с вас през последния месец? – попитах аз и извадих една тетрадка „Журнал“ от шкафа.
- Да, беше на стаж – замислено отговори докторът. – Впрочем, това е неговият журнал – додаде той и застана до мен.
Нещата започваха да се заплитат. Странна професия за инкуб – гинеколог, доста интересно. От друга страна обаче, вероятно пациентките са повече от доволни от неговите прегледи.
- Той присъствал ли е на прегледите на нападнатите момичета? – попита Олег и също надникна в журнала.
- Да, разбира се – отвърна Тихонов. – Нали Ви казах, че беше на стаж.
- А къде можем да го намерим? – попита Олег.
- Той е болен – обясни Тихонов и ни погледна извинително.
- И откога? – попитах ехидно аз. Нещо в тая работа ми намирисваше.
- От около седмица. Пневмония, така ми каза поне – смутено отвърна докторът, все едно вината беше негова.
Аха, от около седмица значи – откакто беше последното нападение. Странно съвпадение. Като Различна знам, че съвпадения не съществуват. А Глухарьов ме научи, че най-често съвпаденията не са случайни.
- Имате ли адреса му, или някакви координати? – попита Олег и взе книгата от ръцете ми.
- Не – поклати глава докторът. – Така и не стигнахме до размяна на координати. Той е много точно момче, винаги навреме, не се е налагало да го търся по спешност... Но в отдел „Кадри“ със сигурност ги имат.
- Имате ли нещо против да задържим книгата за известно време? – попитах аз. Докторът поклати глава.
- Разбира се, че не. Дано да помогне.
Той седна зад бюрото си с вида на човек, който е тотално изтощен от живота. Интересно, дали от Прокуратурата бяха попитали за колегата му? Сигурно. Поне се надявах да е така.
© Бистра Стоименова Все права защищены