Е, добре. Теб те няма. И? Нищо. Всичко е същото. Все така грозно и безсмислено.
Вървя по пътеката. По същата тази пътека, по която съм вървяла хиляди пъти. Само че сега съм сама. Но пътеката си е същата. Същите напукани плочки, същите невзрачни тревички, израсли между пукнатините... Всичко е както преди. Все така грозно. Как не съм забелязвала тази грозота преди?
Отварям вратичката и влизам в стаята. В същата стая, в която те видях за последно. Мебелите са по-прашни, подът - по-мръсен, а стените напук са си еднакво жълти (казах ти да ги боядисаш!) и от тях крещят същите хора. Дори думите им са същите.
Леглото. Със смачканите завивки и чаршафи. Чакащо да дойда да го оправя.
Тик-так. Так-тик. Тик-так. Часовникът продължава да си тиктака монотонно и досадно. Само че вече е ненужен. Аз не броя секундите до твоето идване. Не броя секундите до нищо. Аз... май изобщо нищо не броя вече. Нито секунди, нито усмивки, нито маргаритки - НИЩО! Само от време на време, когато не мога да заспя, броя ов ...