Е, добре. Теб те няма. И? Нищо. Всичко е същото. Все така грозно и безсмислено.
Вървя по пътеката. По същата тази пътека, по която съм вървяла хиляди пъти. Само че сега съм сама. Но пътеката си е същата. Същите напукани плочки, същите невзрачни тревички, израсли между пукнатините... Всичко е както преди. Все така грозно. Как не съм забелязвала тази грозота преди?
Отварям вратичката и влизам в стаята. В същата стая, в която те видях за последно. Мебелите са по-прашни, подът - по-мръсен, а стените напук са си еднакво жълти (казах ти да ги боядисаш!) и от тях крещят същите хора. Дори думите им са същите.
Леглото. Със смачканите завивки и чаршафи. Чакащо да дойда да го оправя.
Тик-так. Так-тик. Тик-так. Часовникът продължава да си тиктака монотонно и досадно. Само че вече е ненужен. Аз не броя секундите до твоето идване. Не броя секундите до нищо. Аз... май изобщо нищо не броя вече. Нито секунди, нито усмивки, нито маргаритки - НИЩО! Само от време на време, когато не мога да заспя, броя овце.
Ей, как безцелно тиктака! И колко е грозен! Как не съм забелязвала тази грозота преди?
Стълбите, килимите, вратите, дърветата, всичко е СЪЩОТО! Еднакво, глупаво и толкова, толкова ГРОЗНО! Как не съм забелязвала това безсмислие, тази показност и това нежелание за промяна (казах ти да боядисаш стените!)? Как не съм ги забелязвала преди?
Не. Няма да стоя повече тука! Няма! Тръгвам си! Опитвам да затръшна врата след себе си. Вместо това се чува жалко изскърцване, което малко разваля ефекта, но ми е все едно. А преди щях да се ядосам...
Е, добре. Няма те. И? Всичко е грозно, глупаво, безсмислено, празно... Точно както преди.
Добре, де. Може би и аз съм се променила... мъничко...
© Алиса Всички права запазени