Пътят към любовта, част втора  - Съдбата решава

   Измина доста време от раздялата ѝ с Ивайло, вече не изпитваше оная пареща болка, само от време на време се сещаше за него. Е, ставаше ѝ тежко, но успяваше бързо да го преодолее. Спомняше си и за непознатия от магазина – Емил, така се беше представил. Винаги, когато излизаше с чантата, си мислеше за него и за услугата, която ѝ направи тогава. Беше ѝ дал телефона си, но не виждаше смисъл да го безпокои. Харесваше го, но не беше от тия, които искат да разделят семейство.

   Работата я погълна изцяло. Работеше като учителка и беше заангажирана с какво ли не. Наближаваше Коледа и кой знае по какви причини инспекторката ѝ реши да я изпрати на някакво обучение. Лекторът беше от университета във Велико Търново. Курсът трябваше да се проведе в Арбанаси. На Гери не ѝ се ходеше, но нямаше никакъв начин да се измъкне.

   Старателно приготви багажа си. Щеше да пътува с колата си. Гергана шофираше прилично и обичаше да пътува. Нямаше сняг и това беше добре.

   Пътуването премина спокойно. Пейзажът не беше красив в тоя сезон, но ѝ беше интересно. Пристигна във Велико Търново. Нямаше защо да бърза, лекцията беше планирана от 14 часа, а Арбанаси е само на четири километра от старопрестолния град. Отби се в една закусвалня и изяде една баничка, след което пи мляко с какао. Настроението ѝ се подобри, разходи се из града. При всяко идване пейзажът тук ѝ изглеждаше различен. Харесваше Царевец, Янтра, улиците на града, витрините, които бяха украсени коледно и някак и напомняха за тези хубави празници, когато празнуваше с родителите си и всичко беше толкова хубаво. За съжаление майка ѝ и баща ѝ вече не бяха живи. Но тя си спомни с умиление и топлота за тях. Ако съм научила нещо хубаво в този живот, е било само от тях. После се върна на паркинга, качи се в колата и потегли. Денят се очертаваше да бъде дълъг. След лекцията бяха предвидени още две занятия.

   Пристигна в Арбанаси и намери хотел „Дива“ точно навреме. Имаше резервация за стая за двама, но си поиска самостоятелна стая, така се чувстваше спокойна и можеше да си почива.

    В четиринадесет часа беше в конферентната зала. От Ловеч имаше някои колеги, с които се поздрави учтиво, но от нейното училище беше само тя. Изключи звука на телефона си, за да не ѝ се обади някой по време на лекцията.

   Когато в залата влезе лекторът, Гери едва не изпусна телефона си. Е, не, не може да бъде!

   –Добър ден! Приятно ми е! Казвам се Емил Стоянов. Лекцията ми е свързана с методи за емоционалното възприемане на учебния материал в часовете по литература.

   Неволно погледна чантата си и се усмихна. Колегите започнаха да си водят записки, но тя не беше в състояние. Пък и какво толкова, часовете ѝ винаги минаваха емоционално и учениците имаха интерес. Облегна главата си на дясната си ръка и се загледа в него. Пуснал беше малка брадичка. Но и с нея и без нея все си беше хубав! Кога са се е преместил във Велико Търново. Значи ми е колега, миналият път така ѝ не го попитах с какво се занимава. Гери го гледаше и неволно се усмихваше. Толкова слънчев и позитивен ѝ изглеждаше. В един момент погледите им се срещнаха. Дали я позна? Стана ѝ неудобно и се направи, че пише. Но когато погледна отново, той продължаваше да я гледа. Започна да ѝ става горещо, макар че температурата в залата си беше нормална. Няма съмнение, че я е познал. Погледите им отново се срещнаха и той ѝ се усмихна. Виж го ти, не му пука, че чете лекция! Тя едва забележимо кимна с глава и забеляза, че той ѝ отговори по същия начин. Две колежки от предните редове се обърнах да я видят и това още повече я смути. Лекцията мина, без да запише и един ред. Дори не мислеше какво говори – слушаше гласа му като музика, като фон на нейните мисли. Нима се влюбвам? Трябва да прекратя това, докато е навреме. Но сърцето ѝ не я слушаше и биеше учестено.

   Лекцията свърши и тя усети това, защото вълшебството изчезна. Колежките бяха заобиколили Емил и оживено разговаряха с него. Тя погледна към тях. Искаше ѝ се да отиде и да го поздрави, но краката ѝ отказваха да се движат, пък и навалицата около него беше голяма. След десет минути следваше друго занятие при някаква доцентка. Времето изтичаше бързо и тя беше загубила надежда, че ще могат да поговорят. Но Емил си взе довиждане с колежките и се отправи към нея.

   –Искам да те видя, нека излезем навън! – каза усмихнато той.

   –Разбира се, само да си взема нещата. Изобщо не ѝ се стоеше на останалите занятия.

   Когато излязоха навън, най-после се почувства по-спокойна.

   –Не очаквах да те видя тук! Преместили сте се с жена ти във Велико Търново.

   –Не, само аз. Разделихме се.

   Гери не намери думи да му отговори.

   –Ти сама ли си? Да не си му простила на бившия?

   –Само това не! Всъщност простила съм, за да се чувствам по-спокойно, но не съм забравила.

   –Той още ли живее с другата.

   –Разделили са се. Направи опит да се съберем отново, но в мене има само разочарование, а то изглежда е най-страшното чувство. Не изпитвам нищо друго към него и се чудя как съм го харесвала.

   –Ами, да те отвлека тогава! Може ли?

   –Щом ме питаш, то няма да е отвличане.

   Емил се засмя.

   –Така е.

   –Съгласна съм, но не знам как ще си взема документ, че съм изкарала курса.

   –Първо ще уредим документа. Ще ме изчакаш ли десетина минути да го получа от организаторката.

   –Добре.

   Емил се забави повече от десет минути, но важното е, че се върна с документ, във който само трябваше да си попълни имената. Колко било лесно, когато имаш кой да ти помогне. Досега в живота си нищо не бе получавала по втория начин. Направо си беше чудесно! Курсът продължаваше още два дена, а тя вече си имаше документ, че го е изкарала. Струваше ѝ се, че някакъв вълшебник се беше намесил в живота ѝ и го бе променил /завъртял/ на 180 градуса.

                                                                          Мария Мустакерска