Размисъл върху една приказка

Величествено и семпло, вдъхващо респект, но и често презирано, познаваемо и необяснимо, времето е провокирало не един мислител да се впусне в безкрайни и противоречиви размисли в желанието си да го натъпче в рамките на собствените си човешки възприятия. Дългата стрелка отброява секундите и на пръв поглед нищо особено не се случва, но това не е точно така. Всеки миг е уникален, неповторим, единствен и има тази тъжна специфика никога да не можеш да го изживееш отново и точно по същия начин.

   Има способността да цери някои болежки, а други да не може, както е казал поетът:

Утехата, че времето лекува раните

се лута във посока срещу вятъра.

На какво мога да го оприлича... а да, на река, която се е устремила към крайната си цел - необятното море, докосващо небето през вратата "хоризонт". Понякога тази река е буйна, красива, предизвикателна и малко страшничка, друг път е готово да пресъхне ручейче, но в единия или в другия случай, докато все още не е пристигнала на последната си спирка, трябва да сме благодарни затова, че я има.

   Тези, в общи линии, се оказаха размислите, посетили главата ми онзи ден, докато с удоволствие посръбвах сутрешното си кафе. Кое ги покани точно тях ли? Сега, като се върна назад, се сещам, че в същия момент наблюдавах дъщеря си Карина, облечена в национална носия по случай завършването на трети клас. Когато я видях така развълнувана, припряна, красива и нежна, така пораснала, оставих да ме залее този поток от мисли, дебело намекващи, че едни растат, а други остаряват.

     - Тати, закъсняваме ли вече? - изтръгна ме Карина от лапите на старческото ми самосъжаление. - Кажи ми, моля те, рано ли е още или закъсняваме?

     - Колко е часът? - протегнах ръката с часовника към лицето й, за да я изпитам.

     - Десет без петнадесет.

     - Е, закъсняваме ли? - попитах с тон, излъчващ усещането за обикновената бащина непогрешимост и продължих. - И през цялата година закъсняхме ли някога? Можеш ли да си спомниш поне един случай, моя малка сладуранке?

     - Не - отново припряна, този път заради безсмисленото ми самоизтъкване, Карина ме хвана за ръката и ме затегли с всичка сила, с явното намерение да ме отдели от любимото ми място около масата, - хайде обаче сега да тръгваме, за да не се изложим последния ден.

     - Дообре - с голям гълток пресуших чашката с кафе и се затътрих към входната врата на скромното ни жилище.

     - Хайде, мамо, тръгваме - малката ми русокоска подбра и съпругата ми и всички, хванати за ръце, се отправихме към училището, за да присъстваме на тържественото закриване на учебната година.

   Да си призная, този повод на мен ми харесваше безкрайно повече от така нареченото "тържествено откриване", което обикновено се състои в средата на всеки септември.

   Причината за това мое предпочитание се корени в убеждението ми, че лично аз не виждах нищо празнично в това децата да бъдат подлагани на тормоз с учебен материал, от който поне осемдесет процента няма да използват по-късно в реалния живот, но това е друга тема. Петнадесет минути, след като заключихме вратата на апартамената, се намирахме в стаята на трети клас. Със съпругата ми седнахме на един чин и в компанията на другите родители зачакахме началото на тържеството.

     - Вече ми омръзна - промърморих, крайно отегчен от чакането.

     - Тук сме едва от минута - жена ми, която носи поетичното име Лора, отбеляза с равен тон и с поглед ме зарадва, посочвайки ми импровизираната сцена пред черната дъска.

   Там, в редица по двама с лице към нас, вече стояха моята красива дъщеря и нейните съученици. Първото нещо, което забелязах, бе излъчването на тези дечица. Едни се усмихваха нахакано, други премигваха зачестено от притеснение, а имаше и такива, които с пределно усилие на волята се опитваха да останат будни.

   Опитах се да си представя какви ли щяха да бъдат след време, когато малките им, все още невинни личица ще се издължат и ще се превърнат във физиономии на големи хора? Какво ли ще се случи с тях, когато започнат да се сблъскват с пресата на абсурдното ни ежедневие, което има една-едничка цел - да ги претопи в колония от безлични съвременни мумии със съсипани души? Как ли ще се развие личната история на всяко от тях? Ето че пак се отплеснах и затова се втренчих в дъщеря си, като най-лесният начин да си спомня истинската причина да съм на това място.

     - Със следващата песен искаме да поздравим вас, родителите, защото бяхте доста търпеливи към нас през изминалата година! - класната ръководителка на Карина, госпожа Благоева, говореше с такъв патос, че за малко да почна да се оглеждам за заря. - А вас, ученици, ще ви помоля да пеете отчетливо, ясно, с високо вдигнати глави, и разбира се, с чувство на национална гордост. Деца, нека не забравяме, че ние има за какво да се гордеем.

   Малките сладури запяха, насилвайки се да докарат  гореспоменатото чувство, като този напън сериозно повлия на качеството на песента от музикална гледна точка.

     - Мила, мислиш ли, че съм краен? - залепих устни на ухото на скъпата ми съпруга.

     - Защо? Какво те тормози?

     - Усещам, че много се дразня от всякакъв вид гордост, а в последно време, особено от националната - продължих все така тихо, за да не преча на музикалната какафония, атакуваща безмилостно крехкия ми слух. - Не харесвам  националисти, без значение дали са уважавани учители, или презирани бръснати глави, които смятат, че са по-добри от другите хора само защото са се родили на определено място.

     - Това означава ли, че ние, българите, трябва да се обезличим? - Лора смирено откликна на поканата ми за шушукащ разговор.

     - Не означава, само че едно е самосъзнание, а съвсем друго нещо е гордостта. Едното носи реализъм, а другото те вкарва в робството на заблудата - за миг в ума ми изникнаха всички безумни претенции, тиражирани в прав текст или завоалирано чрез шоу програми, в медиите, в частни разговори, във филми и къде ли още не, че ние сме най-красивите, най-умните и най способните и веднага се успокоих за терзанията относно моята крайност.

   В този момент даже и кратка саркастична интерпретация на популярен стих изникна в бунтовната ми глава:

Земя като една човешка длан,

ала със съзнание, че принадлежиш

на великан.

Песента най-после свърши, а родителите бурно аплодираха изпълнението според мене абсолютно незаслужено. Учителката отново се появи със самодоволна усмивка и с неизменния си трепет в гласа обяви следващото изпълнение:

     - А сега, уважаеми родители, ще се убедите, че учениците от трети клас не само могат да пеят, но са и много добри актьори. Петя, Искрен и Валя ще изиграят за вас българската народна приказка "Мързеливата снаха".

   Родителите отново заръкопляскаха силно и малката пиеска започна. По време на детството си бях отявлен почитател на всякакви приказки, но абсолютно нищо не помнех от тази, и затова сега детето в мен с голям интерес очакваше  да види за какво ставаше въпрос.

   Петя - русо сладко момиченце - изпълняваше ролята на мързеливата снаха, а Искрен и Валя играеха възрастните свекър и свекърва. Децата, облечени в национални носии, бързо се отпуснаха и се вживяха толкова добре в ролите си, че дори аз, взискателният и обективен любител критик, останах дълбоко впечатлен. В лявата част на сцената мързеливата снаха се оглеждаше в малко огледалце и правеше такива жестове, че веднага ставаше ясно - тази дама има проблем със суетата. Родителите се разсмяха набързо и навреме преместиха погледите си към свекъра и свекървата.

     - А ма, жено - Искренчо авторитетно засукваше нарисувания на гладкото си лице мустак и гледаше сърдито към "снахата", говорейки на Валето - тая нашта снаа нищо не ще да пипне, да помогне. По цел ден се гледа у това огледало и само се черви.

     - Какво да правиме бе, мъжо?

     - Не знам. Ама така не може!

     - О, сетих се! - Валето хвана "мъжа си" под ръка и го изведе напред, така че публиката от развълнувани родители ясно да чуят решението на ситуацията. - Аз ще взема менчето и ще се преструвам, че отивам за вода, а ти ще ме спреш и ще искаш ти да идеш. Това ще го направим пред нея, та дано се сети тя да поиска да помогне поне малко.   

   Планът веднага беше приведен в действие и младите артисти изиграха перфектно сцената с привидната кавга между "свекъра" и "свекървата".

     - Къде отиваш? - "свекърът" извика силно и хвана съда за вода от ръката на Валето. - Недей да ходиш, имаш толкова друга работа. Аз ще ида.

     - Няма ти да ходиш, дядо, аз ще ида - заинати се лицемерно "свекървата".

Тази демонстрация на взаимна загриженост трая около минута пред очите на "мързеливата снаха", която продължаваше да се оглежда в малкото огледалце.

Най-накрая явно безсмисленият скандал омръзна на "булката" Петя и тя с голяма доза практичност в гласа си разреши ситуацията:

     - Много сте глупави - намеси се твърдо "снахата", - нека единият отиде днес, а другият - утре.

   Децата се обърнаха с лице към нас и се поклониха до земята.

   Ние, родителите, се изправихме на крака и дълго аплодирахме изпълнението.

   След това госпожа Благоева  отново зае централното място и учтиво ни покани да седнем.

     - Добри актьори а, какво ще кажете? - с нескрито възхищение учителката ни обгръщаше с поглед, като че ли ние щяхме да сме следващият й клас ученици. - Бих казала, най-добрите в това училище, а може би и в целия ни град.

     - Много са добри, наистина - обади се просълзената майка на Валето, - и е много добре, че учите децата на такива ценности от изворите на народността ни.

     - Каква е ценноста, която вие видяхте в тази история? - не издържах и скочих в капана на безсмисления спор, обръщайки се към останалата аудитория.

     - Аз научих, че е лошо да си мързелив - бързо заключи едър баща с простовато, но честно излъчване.

     - Аз съм на същото мнение - в единство прозвучаха раздразнените от моя въпрос още няколко родители.

     - Питам ви, защото според мен тези, които трябваше да са положителни герои - погледнах Искренчо и Валето, - всъщност за мен не се оказаха точно такива. Нямам нищо против децата, те играха страхотно, а ...

     - Защо? - клубът на ненавиждащите ме родители се увеличи с още една майка, която доста неучтиво ме прекъсна, без дори да се извини. - Как смеете да говорите такива глупости?!

     - Уважаеми дами и господа, нямам намерение да провалям празненството на нашите деца - тук се обърнах към жена ми, за да видя мъничко подкрепа, но ефектът беше обратен, защото и тя изглеждаше доста разсърдена, - но мисля, че е важно да направим този кратък анализ на приказката, за да си изясним какви са истинските ценности. Съгласен съм с вас, че мързелът е много лошо нещо, но общуването с намеци, а не директно и честно, не е ли нещо още по-лошо?

     - Не ви разбираме... - госпожа Благоева влезе в ролята на говорител на народното недоволство. - Бихте ли бил по-конкретен?

     - Да, разбира се. Според мен вместо предварително да сложат етикет на младата булка и да играят театър, за да може тя да се сети, правилното отношение би било, ако свекърът и свекървата просто отидат при нея и честно, без заобикалки  обсъдят разпределението на работата в дома. Тогава, ако снахата откаже да влезе в положението на възрастните, можем да говорим, че има проблем в нея и тя е мързелива. Докато това не е сторено обаче, никой не трябва да има претенция към нея. Ние не сме длъжни да знаем какво си мислят другите, ако те не ни кажат достатъчно ясно, така че да ги разберем.

     - Моля ви, спрете! - изкрещя майката на Валето. - Вие не сте нормален, да развалите празненството на нашите деца с безумния си анализ на тази чудесна народна приказка. Ако нещо не ви харесва, моля ви, напуснете.

   От това, което научихте за мен, може би няма да се изненадате, че избрах да послушам тази покана, като станах демонстративно и напуснах стаята на трети клас пред смаяните погледи на родители и деца. Почувствах как всички там зад мен си отдъхнаха.

   След това цели две седмици не си говорихме с Лора не защото не бе съгласна с мен, а защото съм се бил проявил като пълен егоист, като съм изложил дъщеря ни пред съучениците й. Истината обаче бе, че аз заради нея го направих, защото повече от всичко искам тя да расте свободна, ясно да разпознава доброто от злото, да избира доброто и да го следва, дори когато то може да те изпрати в изолация. Тези четиринадесет дни мълчание ми помогнаха да си мисля на воля необезпокояван от никого. Най-важното бе, че не съжалявах за това, което сторих на тържеството, без значение дали хората щяха да ме харесват или не.

   Величествено и семпло, вдъхващо респект, но и често презирано, познаваемо и необяснимо, времето е провокирало не един мислител да се впусне в дълги противоречиви размисли в желанието си да го натъпче в рамките на собствените си човешки възприятия. Дългата стрелка отброява секундите и на  пръв поглед нищо особено не се случва, но това не е точно така. Всеки миг е уникален, неповторим, единствен и има тази тъжна специфика, никога да не можеш да го изживееш отново. Това още веднъж ме мотивира да избера да се наслаждавам истински на всяка секунда живот, и затова избрах, каквото и да ми струва,  да продължа да искам Живота.