Разтурено слънце

            "Нормално!"

      Понякога си спомням
      с усмивка за теб и бирите...

      * * * * *
      И утрото с дърветата замръзнало...
      Сънят подгонен е от вятъра
      сега, когато блоковете събуждат се!
      И улиците прозяват се объркано.

      И погледът се крие още в тъмното
      в ъгъла на своята безнадежност.
      А хората пътуват с любопитството
      на собствената си нерадост и

      безбрежност.

      И стихотворението стана в края
      някак си Вапцарово!
      Не знам - може и на мене
      тъй да ми се струва!

         Пързалката на ледения свят

     Там беше объркано небето
     с бледи спомени на увехнали цветя.
     И огънят -  разпален с думите на улица, 
     където,
     пропъдения поглед в лед кристално-
     замъглен, докосваше се Тя!

     А глупавият присмех дал безброй обещания - временни лъжи.
     Като товар на плещите тежи!
     Пропъден срам в реката от стоманени
     зъби гъмжи.
     Оплетената съдба с мрежестия скок...
     Че разговорът, тих за миг, стана още 
     по-дълбок!

     И пак ръцете потопиха умората на
     объркания ден!
     В дълбините на въпроса, издигнал  
     корабите на среднощен плен.
     
     Но вятърът бе спрял отдавна да шуми.
     Редуваха се само странни погледи
     след накъсани парчета хартия - думи:
     СЪН!
               * * * * *
     От лудницата лудият пропъден!
     На улицата покривът продънен.

     Далече от безплодни разговори -
     в обърканата самота.

     Пропъден е лудият От лудницата!
     Продънен е покривът На улицата.