"Нормално!"
Понякога си спомням
с усмивка за теб и бирите...
* * * * *
И утрото с дърветата замръзнало...
Сънят подгонен е от вятъра
сега, когато блоковете събуждат се!
И улиците прозяват се объркано.
И погледът се крие още в тъмното
в ъгъла на своята безнадежност.
А хората пътуват с любопитството
на собствената си нерадост и
безбрежност.
И стихотворението стана в края
някак си Вапцарово!
Не знам - може и на мене
тъй да ми се струва!
Пързалката на ледения свят
Там беше объркано небето
с бледи спомени на увехнали цветя.
И огънят - разпален с думите на улица,
където,
пропъдения поглед в лед кристално-
замъглен, докосваше се Тя!
А глупавият присмех дал безброй обещания - временни лъжи.
Като товар на плещите тежи!
Пропъден срам в реката от стоманени
зъби гъмжи.
Оплетената съдба с мрежестия скок...
Че разговорът, тих за миг, стана още
по-дълбок!
И пак ръцете потопиха умората на
объркания ден!
В дълбините на въпроса, издигнал
корабите на среднощен плен.
Но вятърът бе спрял отдавна да шуми.
Редуваха се само странни погледи
след накъсани парчета хартия - думи:
СЪН!
* * * * *
От лудницата лудият пропъден!
На улицата покривът продънен.
Далече от безплодни разговори -
в обърканата самота.
Пропъден е лудият От лудницата!
Продънен е покривът На улицата.
© Петко Петков Всички права запазени