- Остро главоболие ми казваше да се прибера у дома. Но домът ми беше място, което вече не съществува. Осъзнавах, че ми остава още съвсем малко преди да умра, а не бях щастлив. Най-близкото, с което мога да сравня това усещане, е онова чувство, което изпитваме като деца, когато усещаме, че рождения ни ден ще свърши съвсем скоро, а губим последното си време като рожденици без да правим нищо особено. - Сам лежеше и гледаше в прозореца. 
- Съжалявам, че съм те напускала някога - каза тя и се протегна върху него. Устните и се вплетоха в неговите. - Никога повече. Обещавам ти.
- Сигурно се излекувах, защото се върна - Сам се усмихна игриво. - Туморът се е махнал, когато се върна. Бил е прекрасна фалшива тревога, която да те върне при мен.
Звездите в очите ù светнаха.
- Трябва да тръгвам - той стана от леглото, облече се бавно и тръгна към вратата.
- Звънни ми, когато се прибереш – тя, все още гола, се вкопчи в него и кракът ù се качи по неговия.
- Обещавам.
Студът наоколо лазеше около оцелелия. Сега, когато получаваше живота си за втори път, той нямаше търпение да го живее пълноценно. Утре ще се научи да свири на пиано и ще й напише песен. После ще отиде в произволно заведение и ще си вземе всичко от менюто, което никога не беше опитвал. 
Стигна до блока си, влезе в апартамента си и видя пред себе си бесилка, вързана за куката на полилея. Вратата зад него се трясна и нечий глух хилеж го заля.
Сам се обърна бавно. Там седеше не особено силен човек на около четиридесет. Плешив, с дълга козя брадичка.
- Слушай, слушай! - заговори му вдъхновен човека.
Инстинктите на Сам млъкнаха. Страхуваше се да започне да бяга. Просто започна да реве.
- Иронията е двойна! Точно се спаси от тумор на белите дробове, а сега ще те обеся. И виж, виж... - странният човек не успя да си продължи мисълта, защото не успя да сподави хилежа, но размахваше рекламна табелка на Уинтърфреш. „Дишай свободно!”

Телефонът извибрира.
„В МОЛ-а съм. Къде си?” – буквите лениво светеха на екрана. Някога на Игор това му беше забавно. Сега беше повече като хоби, което не си престанал да правиш само за да използваш постигнатото умение. Тръпката вече не беше същата.
Пръстите му заскачаха по клавиатурата на телефона. „Страхотно. На третия етаж съм. Нямам търпение да те видя”.
„Идвам!” – отговорът не закъсня. 
Игор беше седнал на втория етаж. Пейката беше точно срещу ескалатора. След по-малко от двайсет секунди нетърпелив, леко глуповат младеж прескачаше стъпалата като газела.
Горкият, толкова много надежда, толкова много нетърпение имаше в погледа му. Да намери такава красавица в интернет! Тя да го хареса, въпреки пъпките и очилата! Да го бие на компютърните му игри? Та това бе невъзможно! Такова момиче да съществува, че дори и да иска да го срещне на живо?
Е, беше прав. Невъзможно е.
„Къде си?” – Игор чуваше тежкото дишане от горния етаж. Отговори веднага.
„Слязох долу. Къде си ти?”
Газелата протича в обратната посока. Игор усети как ъгълчетата на устата му се приповдигат.
„Долу съм.”
Игор изчака малко преди да отговори.
„Ужас! В асансьора съм! Качвам се нагоре!” 
Газелата отново прелетя. Кога ли щеше да се умори? За човек с такова тегло се движеше доста бързо. 
„Горе съм!” – написа Игор.
„Къде? Аз съм до МакДоналдс” – отговорът беше светкавичен.
„Аз съм на втория етаж!”
„Стой там!”
Газелата почти прелетя над ескалатора. Спря точно пред пейката на Игор и започна да се оглежда. Пъпчивата, очилата физиономия се връткаше като фар на някое забравено от бога пристанище.
Игор усети някакво странно чувство. Сякаш нещо нематериално лазеше по лицето му. И тогава видя някакъв странен сладоледаджия, който стоеше срещу него и гледаше иронично, все едно щеше да избухне в див смях точно след миг. Игор се опита да гледа в другата посока, но сладоледаджията нямаше никакво намерение да отмести поглед от него. Когато не издържа и отново го погледна в очите, онзи му махаше с ръка да дойде. Игор стана и мина на сантиметър от газелата, която смърдеше на пот и дезодорант. 
- Имаш сладурско чувство за хумор – каза странният дядка. Беше с голо теме и остра черна козя брадичка. Изглеждаше познато.
- Какво?
- Но нещо липсва... 
- Не знам за какво говориш!
Човекът се изкикоти лукаво.
- Знаеш. Но ще се държиш все едно не знаеш. Социални норми, никога не си сигурен какво знаят другите, може да блъфирам бла бла... Майната им на тези неща. Искаш ли да видиш нещо наистина забавно?
Игор автоматично кимна. Беше прекалено шокиран за да контролира действията си.
Зад него се чу толкова силно „Здрасти”, че стъклата на очилата му се разтресоха. Обърна се рязко. Пъпчивият и очилат геймър стоеше като гръмнат, а на врата му висеше кестеняво момиче. Устата на Игор се разби в пода. Това беше същото момиче, чиито снимки беше използвал, за да примами момчето тук и да го разиграва. Беше взел снимките й от някакъв скучен сайт за запознанства. Та тя беше от Русе! Нямаше как да бъде тук!
- Ти си истинска! – гласът на нърда трепереше. Същото правеха и краката на Игор.
- Да! Хайде да ходим да ядем! – момичето го задърпа към третия етаж.

Сладоледаджията подаде пакет с картофи на седящия до себе си Игор.
- Как е възможно? – Игор гледаше как жертвата му щастливо разказва някаква малоумна история на момичето.
- В моя свят всичко е възможно, Игораш. Вземи си картофче.
- Ти ли го направи?
- Аз, ти, той и тя... Кой знае? – чичото се изкикоти. – Добре де, аз знам, но не ми се обяснява.
Игор забеляза картофите и си взе един.
- И какво му е забавното на това?
- Ммм – сладоледаджията беше захапал последната хапка от бургера си. – Мфмф. Ами, след малко ще видиш. Само да си довърша картофченцата.
След което набързо изсипа остатъка от картофите в устата си.
- Така – каза, след като си избърса устата. – Игораш, аз сега ще щракна с пръсти и ти ще си много учуден.
И щракна с пръсти.

Игор беше учуден.
Намираше се в нечия стая. Знаеше, че е нечия стая, а не нечия клетка, само защото прозорците нямаха решетки. В ъгъла имаше компютър, но в наши дни ъгли без компютър има само в музеите. Имаше и легло.
На леглото определено се случваше нещо интересно. Момиче лежеше върху момче и правеше това, което момичетата правят върху момчета, когато са оставени без надзор. Под нея се чуваше мучене, напомнящо по нещо на любовната песен на морж.
Игор разпозна двамата. Бяха нърда и момичето от търговския център. Това, което ги издаде беше геймърът, който се щипеше свирепо по крака с дивата надежда да не се събуди.
- Виж го, ще си откъсне мускулчето – сладоледаджията издаде бълбукащ звук със сламката на колата си. – Миличкият! Толкова е щастлив. Това му е първото момиче, да знаеш.
Игор го погледна стъписано.
- К-какво?
- Хихи, момиче – чичото отново се закиска. – Игораш, разочароваш ме. Там има такова шоу, а ти ме гледаш мен.
Игор отново погледна към леглото. Момичето закопчаваше ръцете на нърда с белезници за леглото. Той беше застинал с невярващо изражение на лицето.
- Ууу, белезници. Извратено. Теб връзвали ли са те, Игораш?
Шокът беше върнал Игор с няколко стъпала назад в еволюцията, когато още предците ни не са могли да говорят. Той само изсумтя.
- Мм, мм. Предполагам възбуждащото е, че си безпомощен... Абсолютно безпомощен, бих казал, защото партньорката ти може да прави с теб каквото си поиска.
Момичето си сваляше панталоните. Мученето на нърда стана по-шумно. Беше изпаднал в екстаз.
- ...каквото си поиска – като ехо добави плешивият непознат и отново засърба колата си. – И както си лежиш, вместо красиво момиче получаваш... Хихи. Красиво момче. Много надарено красиво момче.
Мученето спря. Очите на нърда щяха да изскочат от ужас. Беше се втренчил между краката на момичето.
Игор бързо се обърна към прозореца. Сладоледаджията се заливаше от смях. Нърдът пак издаваше звуци, но сега не звучаха доволно. Звучаха изплашено и в един момент станаха високи и пронизващи. С всеки писък плешивият се кикотеше все повече и повече. Не можеше да си поеме дъх.

- Ох, леле, това беше страхотно – плешивият изтриваше заченки на сълзи от очите си. 
Игор трепереше целият. Звуците от леглото бяха затихнали.
- Кой, по дяволите, си ти?
- Ууу, Игораш, забравих да ти се представя, бе! Викай ми Лени. Приятелите ми викат Лени. Хехе. Приятели. Днеска направо разбивам!
Лени проследи погледа на Игор.
- Сладуранско нали! - странният човек прободе Игор с показалец, докато го казваше. - Още не можеш да усетиш смешния елемент, но като посвикнеш ще видиш колко по-забавно е от това да се правиш на момиченце по интернет. - Лени се изтегна с приятна умора на лицето, но изведнъж отново живна. - БЪРЗО! Кое е по-лошо от това да намериш червей в ябълката си?
- Какво си ти? – Игор действаше като на сън. Всичко беше толкова нереално, че беше спрял да се учудва.
- Ай, ай, ай! Какво си ти, какво съм аз, какво е Пенка, ей там на леглото... Хихи, Пенка е травестит. А аз съм... готин. Айде де, бързо ти казах, какво е по-лошо от това да намериш червей в ябълката си?
- Не знам.
- Холокоста! - плешивият отново започна да се залива със смях. - Разлепих го по стените на Аушвиц! - Изглеждаше безумно хиперактивен. Подскачаше от една тема на друга. 
- А! - заизважда нещо от джоба си. - Виж какво направих вчера, Игораш! Надявам се да оцениш поне това. – подвхърли нещо на Игор. Беше вчерашният вестник.
"Брутално убийство" разкъсваше първата страница. На корицата се виждаше снимка на обесник. Но съвсем не толкова обикновен. В очите му се четеше чист ужас. Сякаш някакъв писък, направен не от звук, а от агония проби ума на Игор. Човекът беше облепен целият в лепило. Кожата му се бе съсухрила по начин, по-отвратителен от всичко, което беше виждал някога. И на врата му беше закачена реклама на дъвки: "Дишай свободно".
- Хахаха! – плешивият сочеше с пръст рекламата. – Чакай, ти няма как да го схванеш – в ръката му се беше появила енергийна напитка. - Значи този, Петър се казваше, този Пешо беше болен от рак. Много лоша работа. Рак на белите дробове. И изведнъж, чудо! Спонтанна ремисия! – Лени игриво намигна на Игор. – Ако знаеш какво искам да кажа. И после се събира с жена си! Майко, каква драма! Любов, щастие! Прибира се вкъщи, доволен от живота... и там съм аз. Хахаха – смехът му отново изпълни стаята.
- По дяволите, какво си ти? Ти си ненормален! Ти си изрод!
Лени изведнъж стана много сериозен.
- Не, Игораш, аз съм вестител на смъртта. Аз съм края на света. Аз съм това, с което майките на торбаланите плашат малките торбаланчета. Аз съм Черният Рицар на Злото. Аз съм прислужник на... Пхахаха – Лени избухна в смях в средата на изречението. – Олеле, прислужник-нужник, никога не успявам да го кажа това сериозно. Айде, Игораш, спри да задаваш въпроси. Въпросите ти са скучни. По-добре си мълчи.
Игор отвори уста да възрази, но от нея не излезе никакъв звук. Лени се закикоти и отпи от ред бул-а си.
- Ти си тук да гледаш и да слушаш, така или иначе. Шт!

Светът около Игор се завъртя и пред погледа му започнаха да минават картини. Различни места, различни хора, различни истории, но това, което обединяваше всички, беше непрестанният кикот на Лени. И смъртните случаи.
Удавник с акваланг, захвърлен по средата на Сахара.
Дванайсет годишно момиченце в семейство на фанатици, които вярват, че СПИН се предава с целувки. Прегръща момчето, в което е влюбена, и разбира, че в света на Лени можеш да получиш СПИН и от прегръдка.
Някакъв нещастник, който се опитва да се самоубие от петдесет години, навършва стотния си рожден ден. Въжето на бесилката му се къса, а месец след това сина му се оплита в кабела на телефона и умира от задушаване. Кръвта му отказва да изтече от прерязаните вени, а жена му си порязва пръста и умира от кръвозагуба преди линейката да стигне дома им. Скача от покрива на висока сграда и уцелва дърво, а дъщеря му влиза в кома, след като пада насън от леглото си.
Провесионален ММА боец, завършил кариерата си без нито една контузия, се отказва от боевете след като му се ражда син. Започва да се занимава с шах, но при една от партиите столът, на който седи, се разпада и той си чупи врата.
Активист, борещ се срещу цигарите, бива премазан от контейнер за цигари.
- Този случай е малко тъжен. Но той си е виновен, знаеше, че цигарите убиват! – Лени се закикоти. 
- И мен ли ще убиеш? – попита Игор и едва след това се учуди, че може да говори.
- О, не. Търся си компанийката на нов прекрасен приятел. Имаме проблеми с жената. Не сме си говорили последните двеста години. Наречи ме лигльо ако искаш, но не ме е срам от това, че съм нежна душа.
Нещо демонично и отвратително в душата на Игор се усмихна при тези думи.
-Жена?
-О, да! Тя беше моята Муза! - каза Лени саркастично и се усмихна като на бебе. - Няма да те убивам. Искам да се включиш в забавлението с мен! Малко са, хихи, хората, които могат да оценят какво правя. А ти си с Потенциал!
- Забавление? Та това е лудост! Ти просто убиваш хора!
- Ау, обиждаш! Игораш, Игораш, аз внасям хумор във вашия скучен, неприветлив свят.
- Това е ужасно!
- Не, Игор Василевич Кхамбир, това не е ужасно – тонът на Лени се промени. Игривата нотка, която не напускаше гласа му, беше заменена от нещо тежко и тъмно, сякаш зад всяка дума се криеше гръма на хиляда бури. Дори светът около тях изведнъж изглеждаше по-мрачен. – Ужасното беше преди. Защото тогава, Игор, нямах чувство за хумор.
Лени отново се разведри. Отпи от ред була си.
- Хайде де, Игораш, ще бъде супер. Ще си правим състезания – кой може да направи по-забавна игра! Е, знам, че имам предимството на абсолютна всесилност, но има определени... артефакти... които биха могли да ни свършат работа. Ще бъде страшно забавно!
- Аз... – започна Игор.
- Сладурско!

Игор седеше на дивана си и гледаше стената. Не можеше да заспи. Лени го беше оставил в седем часа пред къщата му с думите, че няма нужда от допълнителна работа точно на първия работен ден. „И не спинкай много, спяща красавичке, че утре трябва да сме на работа в 8!” беше казал плешивият... човек?... който беше станал част от живота му толкова бързо. И сега оставаха само още 6 часа за да разбере дали внезапният пристъп на шизофрения от предишния ден ще продължи. 
Усети движение в антрето. Бавно стана от леглото и запристъпва на пръсти към вратата. Имаше чувството, че зад всяко ъгълче има хиляди начини да умре. После, когато трупа му се размиришеше, щяха да го намерят с някоя бележка от типа „Ползвайте новия Глейд МикроСпрей” в джоба. Стигна до вратата, под нея беше набутано писмо. След кратък размисъл го отвори – беше прекалено тънък за да е бомба, пък не успя да измисли каквато и да е шега с Антракс в нея.
"Ако сега умреш от сърдечен удар, ще те убия. 
П.П. Погледни зад теб."
Усети нечии дъх във врата си и рязко се обърна.
- Бу!
- ААААААААААААА! – изкрещя Игор и усети, че един хипотетичен инфаркт много силно се старае да стане реален, при това лично негов. Пред него седеше спокойно младо момиче с две различни очи – синьо и зелено.
- Млъквай и ме слушай. – каза тя рязко.
- Коя си ти?
- Значи от две инструкции успя да спазиш точно нула. Нямам намерение да ти давам интервю, тъпако. Трябва да убиеш Лени.
- Какв...
- Ти май не се учиш много бързо. Нека просто кажем, че не тая добри чувства към бившия си мъж. Ако трябва да го кажем още по-просто, искам да умре. Но уви, вселената има правила и едно от тях е, че демон може да бъде убит само от простосмъртен. И тъй като Лени се показва само пред теб, ще трябва да се задоволя с твойта грозна натура. 
- Ъм... Как?
- Ще сипеш това прахче в енергийната му напитка. Гадината ги пие нонстоп. След като припадне трябва само да го пробиеш през сърцето с този кол.
В ръката на Игор се появи дълъг кол намазан с нещо слузесто.
- Ако се справиш добре, ще ти изпълня три желания. Надявам се да не си избереш нещо пошло, толкова е банално. 
- Коя си ти? – последицата от невероятни събития през последния ден бяха лишили Игор от възможността да казва смислени неща. Караше на автопилот.
- Музата на Сарказма, тъпако. А аз си мислех, че съм известна...
- Музата на... – Игор беше прекъснат от бързото изчезване на Музата.
Лени беше споменал, че има жена. Ума на Игор заработи на бързи обороти. Можеше ли да й се довери? Имаше ли някой въобще, на когото да може да се довери? 
Най-лошото, което можеше да се случи, беше смърт. Не, Лени беше „забавен”, можеше да е по-лошо от смърт. Но Игор се съмняваше да има нещо друго за него. Лени говореше, че иска да са приятели, но дали не го казваше на всички... И все пак, струваше ли си да опита?

Игор се събуди от рязко чукане на вратата. Събитията от изминалия ден се събудиха минута по-късно, но набързо го настигнаха. Появи се малка искрица надежда, че всичко това е било сън. Вратата се отвори и в стаята влезе Лени, стъпквайки искрицата надежда с огромен черен ботуш.
- Ставай, Игораш, нося ти закуска! – каза бодро той и отиде в кухнята.
Игор го последва.
- Мале, след сън изглеждаш по-грозен от всякога! Пък аз си мисля, че от теб по-грозни няма. – Лени извади някаква тенджера от плик, който беше донесъл. – Това е борш без месо. Казва се Шши. – сякаш отговаряйки на тихичкия ужас в очите на Игор, Лени набързо добави, - Спокойно, Игораш, няма да те отровя. Би било толкова предсказуемо.
Темето на Лени заблестя в слънчевата светлина, която се вливаше през кухненския прозорец. Беше сложил тенджерата на котлона и бавно я разбъркваше с черпак.
На масата беше оставена отворена енергийна напитка. Игор веднага се възползва.
- Шшите са страхотни, Игораш, мисля че ще ти харесат – Лени взе кутийката с ред бул от масата. - За днес нямаме детайлен план - Игор гледаше втренчено ръката му. - Но има двама слепци и нов звуков светофар в Арканзас - Лени отпи - та се чудя дали да не прогледнат точно навреме, за да видят огромния ТИР...
Лени каза последната дума съвсем вяло, премигна неразбиращо и се строполи на земята. От устата му излизаше жълто-оранжева пяна. Игор изтича до хола, извади кола изпод дивана и влетя в кухнята. Лени лежеше по корем.
Игор го хвана за едната ръка и го обърна по гръб. Беше лек като перце. С кол в двете ръце, Игор се прицели в сърцето на жертвата си, промърмори някаква измислена молитва и замахна...
Дървото стърчеше от гърдите на Лени. Той не помръдна. Игор изплашено изпълзя до стената и се облегна на нея. Гледаше тялото. Нищо. Адреналинът започна бавно да изчезва от кръвта му. На негово място дойде тревогата.
Демон или не, Лени беше оставил доста голяма локва кръв. И тяло. Трябваше да намери начин да разкара и двете. И все пак, нещата не бяха толкова зле. Беше се измъкнал от нещо ужасяващо.
Тих звук, като шепота на лек бриз, се появи в кухнята и започна леко да се увеличава. Шумоленето бавно се превърна в кискане. И после в смях. 
Лени се смееше. Лежеше на земята, с кол в гърдите, и се смееше с пълно гърло. Тресеше се от смях. Овладя се за секунда и обърна глава за да погледна Игор. В погледа му се забелязваше игрива искра.
- Хахаха, Игораш! ДЕМОН! Ще ме убиеш! Е... не буквално.

-Това е моята история - въздъхна Игор и погледна психолога си в очите.
-Ахъм.
-Знаете ли, попринцип съм суетен. Предполагам, че ме мислите или за тотално побъркан, или за хлапе, което отчаяно се нуждае от внимание и си измисля подобни нелепи лъжи, за да го получи. По принцип това би ме раздразнило. Но така или иначе след един час ще сте изсушен до смърт от дизентерия в тоалетната си, а на мивката ще има опаковка от разхлабително с едно единствено използвано хапче – Психологът се хвана за корема и изражение на болка премина през лицето му. Игор се изправи от удобния фотьойл. - А и ако ви е интересно как свършва историята, в крайна сметка осъзнах, че Лени е прав. Съчувствието наистина е ужасно досадна емоция.