Действителността я събуди... с плесница, нейната собствена. Плесница толкова силна, че успя да отвори очите ù. Тя остана стъписана часове, дни, може би бе минала година? Едва ли, споменът бе силен и я пронизваше непрестанно. Странното бе, че не я болеше. Все пак тази мечта, Той, бе изчерпал всичките нейни детински и толкова силни чувства. Да, Тя почти не чувстваше. Агонията бе преминала в тотална, тъпа и опустошителна апатия. Времето течеше сякаш паралелно и не докосваше света ù, там всичко бе спряло.
Изведнъж из мрака се прокрадна лъч светлина. Огря лицето ù и се заби право в двете ù втренчени в нищото очи. Зениците ù се свиха с болка, Тя премигна като че ли за първи път и най-сетне прогледна. Огледа се из света си, където всичко бе потънало в прах, сякаш никой не бе стъпвал там отдавна. Това я уплаши, мразеше праха. Разшава се в полумрака наоколо, като бързаше да разчисти и подреди. Междувременно лъчите ставаха повече и повече и тя виждаше по-ясно. Тогава се сети за стария прозорец. Отвори го и в света ù влезе свеж въздух с дъх на есен. Стана ù топло и приятно, дори леко се усмихна. За пръв път от дълго време чувстваше нещо - чувстваше себе си, живота. Пое дълбоко дъх, във въздуха се усещаше наближаващият дъжд. След миг от небето рукнаха едри капки, подобни на сълзите, които би изплакала, ако имаше сили. Всичките ù сетива заработиха наново и Тя чувстваше дъжда с цялото си същество. Виждаше го, чуваше го, помирисваше го, докосваше го. Есенната буря навън отми калта и окапалите листа, а с тях и дълбоко потулената болка. Душата на нейната мъртва мечта се възнесе в пространството и освободи света, в който сама се бе приковала.
Вече всичко бе различно и Тя можеше да продължи. Беше се освободило място за нова химера и тя беше решена, че този път няма да я остави да загине!
© Радмила Петрова Все права защищены
Радмила, добре си описала палитрата от чувства през които минаваме, когато осъзнаем, че една мечта е неосъществима и когато в душата ни покълва нова надежда. Добре дошла!