Той бе вече просто една загърбена мечта, поредната. Е, вярно, една от най-красивите и реалистични, но все пак нищо повече от химера, в последствие умъртвена от реалността. Тя бе вярвала в нея толкова дълго и силно, че не искаше да я изостави, не можеше да приеме, че трябва да се откаже от нея... за да запази себе си. Той бе влязъл в съзнанието ù като натрапчива и дори непреодолима мисъл, изпълваше дните, често и сънищата ù. Как щеше да се раздели с тази упоителна агония? Е, направи го.
Действителността я събуди... с плесница, нейната собствена. Плесница толкова силна, че успя да отвори очите ù. Тя остана стъписана часове, дни, може би бе минала година? Едва ли, споменът бе силен и я пронизваше непрестанно. Странното бе, че не я болеше. Все пак тази мечта, Той, бе изчерпал всичките нейни детински и толкова силни чувства. Да, Тя почти не чувстваше. Агонията бе преминала в тотална, тъпа и опустошителна апатия. Времето течеше сякаш паралелно и не докосваше света ù, там всичко бе спряло.
Из ...