Реминисценция

     РЕМИНИСЦЕНЦИЯ

      Кавал свири на поляна…

      Един ръб, на един скат.

      Надвиснал над околните дворове и къщи. На върха му поляна. На нея камък, като купа сено, къща с едничка стая и до тях един дръглив, крив салкъм…

      Настане вечер, месец изгрее…

      Всичко притихне. Опустява!

      И тогава се обажда кавалът…

      Странен човек беше! Красив човек!

      Някога, зиме, вечер, идваше у дома. Присядаше до оджака, разменяше по някоя приказка, отпиваше от таса… и бръкваше в пояса.

      Широк! Много широк! И дълъг! Кога го навива, излизаше отвън. Даваше ми единия край, другият завиваше около кръста си и аз се завъртах около него, като пумпал. В тоя пояс беше цялото му богатство.

       От него стърчаха само цевите на кавала.

       Та вечер…

       До оджака, до софрата…

       Остави таса, бръкне в пояса и извади една цева.

       С тая, първата, не свири. Само я продухва.

       Тасът се завърта, около софрата..

       Вади другата…

       Надява ги една на друга. И се понасят звуци, и изплуват легенди, и за арамии, и хайдути…

       Когато вечерта притихне и огънят притлее…

       Вади последната цева.

       Надява я…

       Звуците се променят. Натежават. Затъжават. Тази е тъжна. Подмокря очи.

       Странни бяха мелодиите му!

       Беден бил. По-беден нямало. Имал си само кавала.

      Тогава се залюбили със Стойна. И тя си нямала нищо. Само една хубост! Залюбили се и се вземали. И заживели, там на поляната, до камъка, до салкъма…

И свирел кавалът, и се носели дивни песни... До тогава, докат Стойна тежко заболяла и не станала…

       Замлъкнал кавалът…

       Секнали песни.

       Онемяла поляна.

       Минаха години… Много години…

      И вечер, кога месец изгрее, кога всичко притихне, отгоре, от поляната, се понасят звуци. И от всички къщи, всички излизат на двора, присядат и слушат…

       Започва от втората цева.

       И тихо, и нежно, и тъжно.

       После надява, оная, последната…

       И се понасят, и нежност, и мъка, и болка.

       И само месецът отгоре вижда!

       Мъже да припалват.

       Жени да бършат очи.

       Тя, тая последната, не свири!

       Тя плаче!

       За Стойна!

       Кавал плаче на поляна…

       02.11.2009