Песента си тече вече цял ден. Мисълта ми и тя тече, но наобратно. Докосват се леко, колкото да се подразнят – идеята на мисълта ми и тази на песента. Опитвам се да ги слея, да ги накарам да текат в една посока, но освен, че противоположностите се привличат, знаем ли дали и си пасват? Старая се да разбера. Пиша. Ще видим до къде ще стигна.
Пилея толкова много време, опитвайки се да преобърна нещата, вместо да ги взема в ръцете си такива, каквито са. Имам заложбите, имам и времето. Имам си, каквото ми трябва. Но кое липсва?
Песента започна отново. Кой умен човек е измислил Replay?
Зид. Реката се оказва в капан. Течението застоява. Водата става мътна. И мислите също.
Но песента си тече… Добре.
Така е добре.
Музата пак ще дойде. Като стигне на 3:14 сигурно. 3,14. Математика. Окей, в СМГ съм явно.
Почти.
Вкъщи съм. И е горещо. А навън е лято, 20 градуса. Какво ти лято? Но за мен е лято.
Обичам зима. -20 градуса. Перфектно. Ама не вкъщи, а навън. СТУД. Кучешки студ. Даже по-скоро човешки. Той май е още по-мрачен.
Дали хората са създадени да бъдат мрачни? А за щастие някой помислил ли е? Мислим, да, но не ни е в природата. Защо има толкова много истории, в които човек се отказва от щастието си? Защо жените зарязват децата, мъжете си? Защо мъжете зарязват всичко? Може би е някакъв нов вид еволюция. Еволюцията на човека. Или на Replay-a.
Дали и в еволюцията на човека някъде там има бутон Replay?
И тогава какво? Всичко отначало?
Дали пак ще бъде същото? Или ще сме си взели поука… а дали ще знаем?
Песента със сигурност не знае – че е повтаряна на всеки 3:14 минути. Тя пак си тече. Същата. Без никакви зидове. Та нали е в душата. Душата има ли прегради? И колко са? Преодолими ли са? Сигурно. Как инак ще съществува?
А в часа на смъртта?
Е, тогава ще му мислим.
Може пък точно тогава да се появи…
Replay.