12 нояб. 2022 г., 20:51

Родопско одеяло 

  Проза
1001 0 6
7 мин за четене

Беше късна есен. От най-късните. От тези, които вече са си прибрали златната окраска, хладният вятър вече е помогнал с измитането и на улиците, чаршията пустееше, а голите клони на дърветата стърчат като оглозгани кости, протегнали се безпомощно нагоре в сивото небе. По всичко личеше ще зимата ще е много студена и мъчна. Малкото слънчеви лъчи едва пробиваха плътната пелена от сиви облаци, а сутрините се пробуждаха протяжно сред мъгляви завеси. Животът навън бе замрял. Нямаше я радостната глъч из града и трудовата песен на нивата. Предстоящата зима бе прибрала народа по скромните им домове, където заслужено опитваха плодовете на труда си и се събираха край огнището.

 Тесните калдаръмени улички  бяха нагизден с големи и малки, но уютни къщички, наредени като мъниста една до друга или приятно разпръснати като шепа бобови зърна на пода. Допълваха се. Една не можеше без другите, така както членовете на семействата в тях не можеха един без друг. В мрака заблуден пътник винаги можеше да открие пътя благодарение на светлините от малките прозорчета. Като светулки накацали зад завесите, газените лампи  даваха надежда на всеки пътник, че е открил пътя и все някъде го очаква топла вечеря и подслон за през нощта.

 

– Бай Ставри, я виж какво вино ти нося! Да седнем на софрата, та да го опитаме и да си кажем по някоя дума, а? – провикна се още от вратата Райно с типичния си весел и безгрижен тон.

– Ех, момче, все за вино мислиш ти! – засмя се домакинът – Влизай, влизай и затваряй бърже, че да не стине!

 

Бай Ставри беше навлязъл вече в късната есен на своя живот, а в гърдите на Райно още играеше пролетта. Два сезона, които все се гонят и все не могат да се стигнат. Кипеше младото момче от сили и желание за живот макар и в студените и дълги вечери и чиракуваше все с песен на уста. В белите коси на бай Ставри той търсеше мъдростта на годините и историите на един нелек, но богат и интересен живот. Възрастният мъж беше уважаван търговец в цялата околия и отвъд нея. Дълги години колелата на каруцата му се бяха търкаляли по прашните пътища на Империята и отвъд границите й. Познал горещините на Индия и студът на Сибир, старият търговец късно срещнал и познал любовта. Търговията вървеше, растеше и уважението на хората към личността и делата му.  И лете, и зима най-хубавата стока Пловдив идеха от дюкяна на бай Ставри. Не беше скъпчия, с широко сърце беше той и помощта си не пестеше. И за културното дело мислеше и даряваше средства за местното училище.

 Никой не знаеше откъде бе дошъл по тези земи. Легенди се разказваха за момчето, което мъчно проби своя път в Тракия и сред хората й. Времената такива бяха – смутни и несигурни.

 

– Надо, я извади  сланина и туршия от мазата! А, и от саздърмата и луканката и сирене. Да нагостим момчето, че добре ни е дошло! – провикна се чорбаджията на жена си.  – Ще останеш да вечеряме. Стопанката чуден зелник е приготвила – протри ръце една в друга и се усмихна приветливо.

 

Баба Нада бе много чевръста за възрастта си. От рани зори до късна вечер стопанката на къщата все шеташе нещо. Не се спираше -  подреждаше и преподреждаше всяка одая. Редеше софрата, пълнеше дървените сандъци с дантела, плетива, покривки и посуда, одеяла, терлици и всичко необходимо за чеиза на единствената й внучка. Бог не я беше дарил с дъщеря, но синът им първо в нейните ръце постави първородното си момиченце. Прекарваше на одъра часове наред с плетиво в ръце. Единствено в дюкяна на търговеца не докосваше нищо. Това бе сакралното местенце на чорбаджията. Там прекарваше дните, а понякога и нощите си, в преглед на стоката, проверяване на сметките. Или поне така си мислеше старата жена. А всъщност друго привличаше толкова силно бай Ставри в първия етаж на дома му.

 

– Сладко приказваш ти, бай Ставри! Все научавам нещо от тебе! Много земи си видял, много път си изминал – чак Русия си стигнал. Ала що ти викат Другоземеца! Зарад туй ли? – червената напитка и богатата софра отвориха приказката на младото момче и то реши, че е време да зададе въпроса, който отдавна го човъркаше. Не може един толкова знатен и уважаван от всички пловдивчани човек, да е забулен в тайни.

Старецът вдигна бавно чашата си, изпи последната глътка и забърса с длан капките вино от брадата си. Остана дълго време замислен, вперил поглед в земята. Райно го гледаше с любопитство и недоумение. Обиди ли го? Ще го изгони ли старецът от дома си? Да остане ли така прикован за малкото столче или сам да си иде? Но камъкът бе вече хвърлен, думите също. Бай Ставри се изкашля дълбоко, сякаш искаше да прочисти не гърлото , а душата си. Вдигна поглед към момчето, изправи се и избоботи нещо едва разбрано. След това се обърна и бавно заслиза надолу по стълбите. Райно не разбра думите на стареца, но усети, че трябва да го последва.  

 Едно тясно стълбище, започващо от сайванта, отвеждаше до първия етаж на чорбаджийската къща. Там, още от входа, се разкриваше просторно помещение с два широки прозореца, които гледаха към чаршията. Сега дървените им капаци бяха спуснати и старецът си пробиваше път в тъмното със свещ в ръка. Райно го следваше безропотно и не смееше да наруши тишината. Светлината беше слаба, мъждукаше в старческите ръце, но момчето успяваше да различи очертанията на лавиците и сандъците, подпрени до стените. Купища платове, аби, сибирски кожи и дантелени покривки, грижливо покрити и пристегнати с конопено въже. Дървени каци пълни с чиста вълна, масло и зърно. Цялата стока подредена като войници в армия. Ред и чистота, които търговецът е внесъл с години труд и упоритост. Всяка стока имаше свое собствено и неизменно място, но само едно одеяло стоеше някак си встрани от всичко и от всички.  Грижливо сгънато и отделено, едно родопско одеяло пазеше единствената лавица на стената до прозореца. Бай Ставри се приближи бавно. До този момент едва беше прекосил половината дюкян, мъчно влачейки краката си. Ала мисълта за родопското одеяло му даде криле и той сякаш полетя към него с детска безгрижност и лекота.  Кокалестите му пръсти се пресегнаха и стиснаха здраво шарената вълна. Багрите на одеялото сякаш се сляха и потекоха една в друга, сгушвайки се в прегръдките на стареца. Той задържа вълнената завивка пред гърдите си и вдиша дълбоко аромата й. Сякаш дишаше друг въздух, а впилият се аромат дълбоко в тъканта го върна назад в годините.

 

– Много свят съм видял, казваш! Много земи пребродил и видял. Така е! В Индия не можех да се отърва от напластения с аромата на подправки въздух. Ала какви подправки ви донесох, а? – засмя се носталгично чорбаджията. На лицето на Райно също грейна усмивка. – В Сибир леденият въздух режеше чак дробовете ми. Като с нож ги режеше, момче. Ала чак у София познаха норката и сибирската лисица. Обсипаха ме с жълтици. Джобовете пълно, но душата все така пустееше. Не съм от тук, Райно! От Родопите съм! Там съм изплакал за първи път. Онзи въздух първо са усетили дробовете ми. Другоземец? Така е – друга е земята там, други са планините. Все българска земя, все наша почва, ала уханието е друго, песента е друго. Ей го, това одеяло е моят корен. Моето начало, ще бъде и моят край! С него мойта майка ме завила и донесла при непознати хора на ръце, с него искам и да ме турите в ковчега. Така съм рекъл! Да усещам топлата му прегръдка и горе, на другия свят. Ходете по света, ако ще и голи, боси, но винаги знайте да се върнете у дома. При корена. Аз пуснах своите корени тук, тялото ми остана по тези земи, душата обаче се рее над Родопа планина. Няма друга такава вълна, няма други такива багри, друга такава топлина.

Говореше бай Ставри, но сякаш не на Райно. Оставяше завета си на младото поколение. И момчето го разбра. Разбра да го последва, а сега знаеше, че трябва да го остави сам с неговото родопско одеяло.

 

© Ваня Йорданова Все права защищены

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
  • Разказът ми хареса, какво трябва да променяш, русокоси феи или чернооки младежи, даже е много добър в този си вид
  • Благодаря, че прочетохте, както и за подкрепата, Миночка и Таня! Разказът ще претърпи промени, но се радвам, че идеята ви е харесала!
  • Хубав разказ!
  • Хареса ми ,Ваня. Поздравявам те!
  • Благодаря
  • Има много нелогични неща тук. И стилни грешки. Може би има интересна идея, но трябва много по-задълбочено разработване на интересната тема. Тук не е добре защитена. Съжалявам, но винаги казвам, каквото мисля. Било е много рано за публикуване. Например още във второто изречение има недопустима стилна грешка - смесване на глаголни времена (в 7-ми клас това е двойка). Както се казва като клише "Добре замислено, лошо изпълнено".
Предложения
: ??:??