Беше късна есен. От най-късните. От тези, които вече са си прибрали златната окраска, хладният вятър вече е помогнал с измитането и на улиците, чаршията пустееше, а голите клони на дърветата стърчат като оглозгани кости, протегнали се безпомощно нагоре в сивото небе. По всичко личеше ще зимата ще е много студена и мъчна. Малкото слънчеви лъчи едва пробиваха плътната пелена от сиви облаци, а сутрините се пробуждаха протяжно сред мъгляви завеси. Животът навън бе замрял. Нямаше я радостната глъч из града и трудовата песен на нивата. Предстоящата зима бе прибрала народа по скромните им домове, където заслужено опитваха плодовете на труда си и се събираха край огнището.
Тесните калдаръмени улички бяха нагизден с големи и малки, но уютни къщички, наредени като мъниста една до друга или приятно разпръснати като шепа бобови зърна на пода. Допълваха се. Една не можеше без другите, така както членовете на семействата в тях не можеха един без друг. В мрака заблуден пътник винаги можеше да открие ...