Рокерът

http://www.youtube.com/watch?v=i1fqzXSERSs

Малкото родопско селце беше на километър-два от планинската хижа. След няколко дневната експедиция из гората и пещерите  накрая решихме да помързелуваме един ден, да се изперем и измием, да хапнем човешка храна. Срещу хижата се кипреше мъничко барче, в което предлагаха всичко необходимо за изгладнели любители археолози, почитатели на  хубаво вино и вредна, но вкусна храна.

Разбрахме се да се видим там привечер и всеки се зае с наложителни хигиенни процедури. Следобед, около 5-6 часа, вече бях изпрал всичко, което можеше да се пере и закърпил всички скъсани  чорапи и тениски. Извлякох се към барчето на прибежки и заварих там останалата група от  славната ни компания. За наша неприятна изненада,  отпред видяхме спрени  демонстративно три лъскави черни мотора,  ясно показващи какви и кои са техните притежатели. Седнахме на масата до вратата, а рокерите,  окупирали тази в дъното вътре, вдигаха шумни наздравици и непрекъснато минаваха  да проверяват нещо  по моторите, размятайки дълги коси.

- Мразя подобни горили - сви устни един от колегите. - На тези  човешките чувства са ампутирани по рождение.

Всички кимнахме в знак на съгласие и си поръчахме вино, приготвени по специален начин меса, плюс прочутата родопска  салата. Започнахме да удряме чашите  за „наздраве”. Баща ми беше починал наскоро и  ми се искаше да забравя това черно събитие в моя живот, затова надигах чашата  често и моето  ядно „наздраве” отекваше с  особена сила. Поръчахме втора бутилка и тъкмо  да  си отсипя в чашата, шишето се разцепи на две. Виното се разля по масата, по салатите и месата в чиниите. Барманът, дребен планинец, притича да избърше и поправи пораженията, като някак много странно ме погледна няколко пъти. Почувствах се неловко, едниният от рокерите, с дълга черна коса, вързана на опашка,  стоеше до вратата и също ме гледаше някак пронизващо.

- Може би ме познават от някъде - помислих си аз и се загледах навън през вратата.  Свечеряваше се и светулките просветваха в мрака.

- Като човешки души - тази мисъл  се завъртя из главата ми и ме върна пак към  духа на баща ми.

Поръчахме трета бутилка  вино. Барманът я донесе и нерешително отвори уста.

- Кажи, бай Селиме - подкани го приятелски Коста.

- Ами, вие сте учени хора, но когато така се спука шишето, при нас казват, на някой дух му се пие много.  Имате някой мъртъв наскоро дух, тук с  вас е, пие му се, а пък не може да каже „наздраве”.

Всички погледи се впериха в мен. Почувствах се  сякаш ми режеха сърцето на части.

- Баща ми - само успях да кажа –  напълних и пресуших чашата си до дъно.

Селим взе бутилката от ръката ми и я остави в средата на масата:

- Тук имаме една песен, дето я пеем за успокоение на ония, които обичаме и  ни обичат от там. Искате ли да ви попея?

Дали искаме? Планинецът беше висок около 1.57. Слаб, сух, жилав, черен, с рядка коса и малки  пъстри очи. „Една торба кокали”, би казал усмихнато татко. Какво можеше да  изпее и как? Кимнах с глава, нека попее, ако това ще успокои духа на баща ми.

Мъжът застана в очертанието на вратата, разкопча горното копче на ризата и като отвори  гърло, побиха ме ледени тръпки. Сякаш гласът идваше от дълбочината на извор, пълен с топлина, светлина и хиляди цветове на дъгата. Космосът се разтвори и влезе в малкото помещение в бара. Селим пееше, затворил очи, а моите сълзи капеха в чашата с недопитото вино. Сълзите, които не пролях на погребението на баща ми, сега бързаха да се слеят с виното и песента, за да успокоят душите ни - неговата и моята.  Заслушан в магията на родопската песен, осъзнах, че Селим не пее сам. Още един глас се бе появил,  който държеше високото исо и магията на това сливане на гласове ни пренасяше в някакви други измерения на красота, хармония и безвремие. Огледах се и започнах да търся къде е другият глас, а ми се струваше, че беше навсякъде. Кой  е другият, който пее  така със Селим?

Тъмнината беше гъста и гладка, и единственото, което с много напрягане различих, беше едрата фигура на дългокосия мъж, единият от онези с моторите, които влизаха и излизаха преди малко. Запалих  свещта на масата и гледката ме порази.

Прав, разперил ръце като птица, с разпусната дълга коса, рокерът пееше, затворил очи, а сълзите му, като моите, се търкаляха по лицето му  бавно. Гласът му трептеше, пълен с обич към някого, когото и той е обичал и е загубил. Под тази дълга коса и груби обноски, под черните рокерски дрехи, биеше обичащо живо сърце, като  моето.

В рамката на вратата  като в невидимо тъмно разпятие се отразяваха малката фигура на Селим, а зад него едрият силует на Рокера.

Когато двамата свършиха песента,  никой не каза и дума. Свещта  гореше на масата и пламъкът трепкаше весело, но никой не извика „наздраве” и не напълни чашата си отново. До края на вечерта рокерите бяха тихи  и не се чуваше никакъв звук в бара, освен   сладката песен на щурците отвън,  с която сякаш духовете на нашите мъртви ни отговаряха, че  също мислят за нас и ни обичат.