Розата
Не се знаеше, кой вятър я довя на тази гола планетата. Всъщност беше астероид. Някакъв по-голям камък, изложен на всички бури и злини от Космоса.
Поникна, като малко стръкче. Искаше да опознае светът.
Тогава за първи път го усети. Беше я докоснал, много нежно, внимавайки да не я прекърши.
Странно създание бе той. Сякаш дете, а носеше тъгата на годините.
Не вярваше, че някой ще се грижи така за нея. Та тя бе само две зелени листенца.
Ооо, да... И имаше три бодли.
Направо страшни. Трябваше с тях да плаши целия свят.
Обичаше да я полива с лейката.
Сякаш валеше божествен дъжд. Дъжд даряващ щастие...
И тя растеше. Малка и нежна сред каменливата пръст.
Един ден до нея поникна нещо друго и започна да расте много бързо. Явно пиеше от "живителния дъжд".
За едно завъртане на планетата беше много по-голям от нея и бодливите му листа я обгърнаха.
Странният човек дойде и го изтръгна, но много трудно. Тогава за пръв път видя, че ръцете му отделят нещо червено. Една капка падна в корените ѝ. Беше чудно усещане. Сякаш топлина потече в нея.
Искаше да лети... Искаше да направи нещо голямо и...
Разцъфна. Прекрасен бял цвят, който светеше с призрачна светлина.
Усети го. Беше клекнал до нея и плачеше от щастие. Вече не беше сам на пустата планета, имаше най-красивото цвете, имаше топлина в сърцето си и обич. Най-прекрасната обич в целия Космос.
Астероидът се въртеше ли, въртеше.
Един ден нахлу студен вятър. Толкова студен, че малката роза се покри с кристалчета скреж и заваля сняг.
Вихрено се въртяха снежинки около нея. Знаеше, че студът я убива, а той бе от другата страна на планетата.
Бягаше, колкото сили има. Бягаше, за да я спаси, но закъсня.
Цветът ѝ бе клюмнал, искрящ от скрежа.
Наведе се и притисна ръцете си към нея. Малките бодли пробиха вените му и потече гореща кръв по стеблото.
Минаваха минути, може би час. А той стоеше клекнал до своята роза и силите го напускаха.
Полека лека цветът на розата бавно се повдигаше и започна да става червен, все по-червен... искрящ като кръвта, която го съживяваше.
Странният човек падна до своята роза.
Над него, като малък облак се понесе душата му.
Розата разтвори цвета си и към земята заваляха червени листенца от него. Падаха рубинени снежинки.
После всичко свърши. Над розата се появи малък розов облак и той се сля с белия.
Полетяха и двамата към безкрайния Космос и бяха щастливи.
... И сега, като се загледате дълго в звездите, ще видите, как танцуват тези две облачета.
Край на приказката 😊
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Гедеон Все права защищены
