Не се знаеше, кой вятър я довя на тази гола планетата. Всъщност беше астероид. Някакъв по-голям камък, изложен на всички бури и злини от Космоса.

Поникна, като малко стръкче. Искаше да опознае светът.

Тогава за първи път го усети. Беше я докоснал, много нежно, внимавайки да не я прекърши.

Странно създание бе той. Сякаш дете, а носеше тъгата на годините.

 Не вярваше, че някой ще се грижи така за нея. Та тя бе само две зелени листенца.

Ооо, да... И имаше три бодли.

Направо страшни. Трябваше с тях да плаши целия свят.

Обичаше да я полива с лейката.

Сякаш валеше божествен дъжд. Дъжд даряващ щастие...

И тя растеше. Малка и нежна сред каменливата пръст.

Един ден до нея поникна нещо друго и започна да расте много бързо. Явно пиеше от "живителния дъжд".

За едно завъртане на планетата беше много по-голям от нея и бодливите му листа я обгърнаха.

Странният човек дойде и го изтръгна, но много трудно. Тогава за пръв път видя, че ръцете му отделят нещо червено. Една капка падна в корените ѝ. Беше чудно усещане. Сякаш топлина потече в нея.

Искаше да лети... Искаше да направи нещо голямо и...

Разцъфна. Прекрасен бял цвят, който светеше с призрачна светлина.

Усети го. Беше клекнал до нея и плачеше от щастие. Вече не беше сам на пустата планета, имаше най-красивото цвете, имаше топлина в сърцето си и обич. Най-прекрасната обич в целия Космос.

Астероидът се въртеше ли, въртеше. 

Един ден нахлу студен вятър. Толкова студен, че малката роза се покри с кристалчета скреж и заваля сняг. 

Вихрено се въртяха снежинки около нея. Знаеше, че студът я убива, а той бе от другата страна на планетата.

Бягаше, колкото сили има. Бягаше, за да я спаси, но закъсня.

Цветът ѝ бе клюмнал, искрящ от скрежа.

Наведе се и притисна ръцете си към нея. Малките бодли пробиха вените му и потече гореща кръв по стеблото.

Минаваха минути, може би час. А той стоеше клекнал до своята роза и силите го напускаха.

Полека лека цветът на розата бавно се повдигаше и започна да става червен, все по-червен... искрящ като кръвта, която го съживяваше.

Странният човек падна до своята роза.

Над него, като малък облак се понесе душата му.

Розата разтвори цвета си и към земята заваляха червени листенца от него. Падаха рубинени снежинки.

После всичко свърши. Над розата се появи малък розов облак и той се сля с белия.

Полетяха и двамата към безкрайния Космос и бяха щастливи.

... И сега, като се загледате дълго в звездите, ще видите, как танцуват тези две облачета.

Край на приказката 😊