Събиране на семейството Част 2. Принудително единство

         Елена и Тихомир дойдоха заедно в кабинета на съдията от Районния съд Сава Иванов, за да разрешат абсурдното недоразумение и да „прочистят“ своя мечтан дом от „натрапника“. След като представиха документите за собственост, получиха неприятна изненада:

Съдия Сава Иванов заяви:

— Изглежда, че случаят ви е сложен! Половината от къщата е ваша, докато другата половина… е на господина!

— Как е възможно такова нещо? Ще се побъркам! – възкликна Елена уплашена.

— Всичко е записано в документите. Не сте ли прегледали досието по-рано?

— Откъде да знам какво и къде е написано? За пръв път купувам къща! Подписахме, взехме къщата и това е! Дори не ми минаваше през ума, че леля Вера няма да каже за това!

— Аз подадох заявлението, докато бях в чужбина. С покупката се занимаваше моят адвокат! Не разбирам как е пропуснал такова нещо… По-добре да бях дошъл сам!

— Изводът е ясен: имате равни права! Къщата е поделена между вас! – каза съдията.

— Това е невъзможно! Как можем да уредим това?“ – попита Мирослав, нервно.

— Един от вас може да продаде половината на другия.

— Няма да продам! – отговориха едновременно Елена и Тихомир.

— Тогава можете да разделите къщата. – съдията предложи отново.

— Не! Тази къща не може да се разделя! Не искам да се събаря или уврежда по друг начин!

— Тогава ти се премести и остави къщата на нас!

— Аз чаках дълго, за да купя тази къща! Никъде няма да отида! Вие ...

Съдията се обърна към Елена:

— Извинете, но говорите, сякаш някой друг живее заедно с вас. Това правилно ли е?

— Да! Тя живее с петгодишния си син!

Съдията продължи с неочакван съвет:

— Не е моя работа защо не сте омъжена и какви са отношенията ви с бащата на детето. Що се отнася до вас, господине, съветвам ви да живеете известно време с тази жена и детето ѝ. Иначе ще започне съдебно дело, което ще се разглежда три месеца, а съдът ще се произнесе след няколко години. Най-вероятно решението ще бъде във ваша вреда, защото ответната страна е самотна майка, а вие сте успешен бизнесмен. Но и за нея това е по-добър вариант, защото едва ли има възможност да води дълго дело. Живейте заедно известно време, а после…

— Не, няма да живеем заедно! Ще чакам решението на съда, независимо колко струва! Роднините и приятелите ще ми помогнат. – заяви Елена, гледайки тържествуващо Мирослав.

Съдията уважи желанието ѝ и започна уреждането на спора за собственост по съдебен път.

          Тъй като Мирослав очакваше дълъг съдебен процес, който най-вероятно щеше да загуби, той и Елена решиха да направят последен опит за извънсъдебно решение. Отидоха при предишните собственици – две богати стари сестри, живеещи в триетажна розова къща с голяма дървена веранда и витраж с еделвайс над вратата.

Когато Елена и Тихомир пристигнаха, сестрите спореха и поливаха цветя. Вера, с кестенява коса, сплетена на опашка, обвини сестра си Любослава, русокоса и пълна, която носеше синьо колие и оранжева риза, че е продала къщата без нейно знание. Любослава отговори, че Вера е продала на твърде ниска цена.

Вера обясни, че е продала къщата, защото тя била занемарена – „от което костите на баща ни усещаха болка в гроба“. Добави, че по-голямата сестра на Елена, архитект, е изпълнила обещанието си да обнови дома до неузнаваемост. Любослава твърдеше, че сестра ѝ искала парите само за себе си, за да се радва на мед, пайове и месо, както и културни и литературни занимания, заради което тя трябва да стане или гурман, или писател, в противен случай е щяло да се окаже, че си е пропиляла парите.

Вера напомни за нейния силикон, за който пожертвала къщата, и сдържа гнева си. В този момент звънецът на вратата прекъсна спора.

          Елена поиска Вера да излезе. Двете сестри видяха чрез камерата кой е на вратата – новите купувачи: Елена и Тихомир. Те останаха вцепенени.

Заради липсата на отговор от тяхна страна Тихомир започна да си мисли, че жените не са в къщата и посъветва Елена да почука по-слабо, за да не счупи вратата. Но Елена настояваше: къщата е тяхна, те са прекарали половин година в ремонт и всеки сантиметър е създаден от нея, сина й и роднините им, като преди това къщата е била в трагично състояние и следователно, тя няма да позволи плода на тези продължителни физически и умствени (относно проектирането на къщата) усилия да бъде пропилян. Отделно от което тя мислеше, че къщата е принадлежала на Любослава, от която Елена я е купила, и следователно, Елена и сина й са новите собственици на къщата. Докато Вера очевидно е измамила Тихомир, сговаряйки се с адвоката му, който е посредничел за купуването на къщата, когато Тихомир е бил на Запад. 

Тихомир каза, че това се глупости. Той също имаше документ, потвърждаващ собствеността му и искаше да каже, че Елена и сина й трябва да се махнат от дома му, но езика му замръзна. Защото той започна да си мисли че:

„Това момче е като мое копие на тази възраст. Сърцето ми казва, че то е част от нашата плът и кръв. Божията воля ни е събрала в този дом, затова трябва да се грижа за него и майка му.“

Колкото и да искаше да забрави за него и да повярва, че това е случайност, не можеше, защото му изглеждаше твърде близък и роден от дълбините на душата му. Мозъкът му повтаряше, че това е просто чуждо момче, срещата с което е плод на смешно недоразумение. Но въпреки това Сърцето му продължаваше да шепне неостлабващо, че момчето е част от неговата плът и кръв, и че имат общи корени, което го прави отговорен за неговата съдба.

          Изведнъж Елена бе извикана извънредно на работа в болницата поради тежка катастрофа с множество жертви и ранени, и тръгна. Преди това позвъни на Стояна, за да се грижи за Мирослав и животните.

До 6 сутринта тя работеше без спиране: слагаше превръзки, дезинфекцираше, шиеше рани, извършваше рентген и ЯМР прегледи, инжектираше болкоуспокояващи и успокояващи средства, прилагаше сърдечен масаж и изкуствено дишане.

Помогна и при операция на бременна жена с мозъчно сътресение и счупвания. Поставиха винтове, но успяха да спасят майката и детето.

         След операцията, на разсъмване, Елена обядва сандвич, легна на дивана в кабинета си и заспа. След това се облече в бяла докторска престилка и отиде в столовата с колегите си.

Не можеше да спре да мисли за новия собственик на къщата и опита му да ги изгони и спомена за вчерашните събития с него, въпреки че се опитваше да говори с колегите си само за работа. Напомни, че от половин година тя, синът ѝ Мирослав и роднините ѝ са изградили дома си – от детската стая (В която той е нарисувал фреска на стената на любимия си приказен герой и е създал много от стаята.) до градината. Това придаваше на къщата сантиментална стойност като Дом на Мечтите. Заради което Елена заяви, че няма да се съгласи цялата тази работа да отиде на вятъра, оставяйки своя дом на този човек, още повече, че нейните домашни любимци без златната рибка не можели да живеят в апартамент. Нарече съперника си груб тип, варварин, нецивилизован човек, и отхвърли предложенията на приятелките си да се премести.

Нейният гняв беше най-голям заради интереса му към сина ѝ. Тя нарече мъжа маниак, изрод, чудовище, психопат и обеща да защити своя дом и детето си. Усмихна се, знаейки, че вече е успяла да го обезвреди веднъж. Заяви, че би сложила при нужда бодлива тел около къщата, би го заляла от покрива с горещо масло, би купила лък и стрела, инжектирала отрова във върховете на стрелите и дори би направила самоделно взривно устройство, което би сложила пред портата – ако не рискуваше да убие собственото си дете.

Завърши деня, като се погрижи за пациентите си, въпреки болката от преяждане, след като преди това взе обезболяващо.

           Тихомир не спираше да мисли за детето. Когато влезе в къщата, започна да разпитва Стояна за момчето. Тя отговори, че приятелката ѝ я е накарала да положи клетва пред икона на Свети Николай и пред семейния кръст, че няма да каже нищо дори на съпруга си, и замълча.

След като гледа новинарската емисия, докато вечеряше, виждайки катастрофата, която накара Елена да работи извънредно – сблъсък на туристически автобус с четири автомобила и микробус, пострадали и пешеходци – Мирослав помоли Стояна да му позволи да играе с момчето. Тя разреши, но само под нейно наблюдение.

Те започнаха да играят с Карамел, котката и кучето, а после и с джип с дистанционно управление. Забавляваха се много, преди да си легнат.

Докато играеха, момчето все повече напомняше на Тихомир за него самия на същата възраст по характер и темперамент. Той самият е бил непослушно, игриво, весело и умно петгодишно момче. Прекарването на времето заедно беше приятно и за двамата, което позволи на Тихомир да се успокои преди утрешното си встъпване в длъжност като изпълнителен директор на фирма за медицински уреди и лекарства.

         Тихомир щеше да поеме управлението на компания в трудно положение, отказвайки много по-добри предложения и рискувайки кариерата си заради възможността за самостоятелни действия, пълната власт и липсата на външна намеса.

През нощта той сънува: постоянно играеше, учеше, ядеше, спеше и живееше с детето на Елена. Те се обичаха взаимно, а момчето го наричаше „татко“, усмихваше се, прегръщаше го и го целуваше.

Тихомир се събуди с широка усмивка, пеейки на глас – свеж, бодър и щастлив, сякаш е бил на курорт последните две седмици, вместо да се кара от вчера за собствеността на своя нов дом с луда самотна майка, която го нападна в собствения му дом, обвини го в педофилия, почти го вкара в ареста, а за собствеността на дома започнаха съдебен процес.

Къщата всъщност беше в по-добро състояние, отколкото когато той я е напуснал преди години. За това трябваше да благодари на по-голямата сестра на Елена и нейния син, както и на самата Елена.

         Тихомир бързо изми лицето и ръцете си, закуси и отиде на работа, сбогувайки се с детето преди да се качи в колата. Заради него се отказа от мислите да изгони него и майка му на улицата, като заключи вратата и смени ключалките. Беше готов дори да напусне къщата, ако Елена не се съгласи с друго решение на въпроса за собствеността.

Подсъзнанието му започна да шепне, че е намерил своя син и трябва да се грижи за него. Реши да проучи подробно детето и майката.

Той беше толкова доволен, че при среща с новите си подчинени поздрави двойка с годеж, докато обикновено забраняваше на служителите си интимни отношения на работното място. Забрани само публичните прояви – дори съпружеските отношения трябваше да се демонстрират само у дома.

След това Тихомир влезе в кабинета си с изглед към Средновековната крепостна кула на стария град. Спомни си как баща му, след бягството на майка му, го излъгал, че тя живее в тази кула, за да го предпази. Когато разказвал това в училище, съучениците му му се подиграваха до завършването.

Отново си спомни за момчето. Провери електронните регистри за роднини на различните Институции и установи, че Мирослав е извънбрачно дете, защото баща му не е вписан. Това засили любопитството му.

Спомни си, че Стояна е положила клетва пред иконата и семейния кръст да пази тайната на произхода на детето дори пред роднини. Тихомир се замисли за възможните причини:

1. Елена е забременяла от мъж, който я е изоставил.

1. Детето е резултат от инцест, а разкриването би разрушило живота му.

1. Бащата е мъж на нейна близка роднина, колежка или приятелка, когято тя не може да загуби.

1. Елена е била жертва на изнасилване и иска да отгледа сина си без да го мрази за престъплението на баща му и/или да е обект на съжалението или презрението на околните. В частност последната версия обясняваше защо тя беше толкова агресивно настроена към Тихомир.

Той реши да продължи проучванията, като първо намери медицинските записи на детето и Елена. Помисли и да разгледа социалните профили на роднини, за да събере възможно най-много информация.

           Чернокосата секретарка прекъсна търсенията му и го информира, че като нов изпълнителен директор трябва да се срещне с ръководството на Университетската болница „Свети Георги“. Обсъждаха модернизация на оборудването, особено на това в детските отделения, цифровизация и доставка на лекарства и инструменти.

Точно когато Тихомир тръгваше, асистентката на директора на болницата се появи закъсняла – трябвало да прегледа дете, паднало от покрив на училище. Когато я видя, той едва не загуби съзнание – това беше Елена, узурпирала неговия дом.

Тя го видя и лицето ѝ се изпълни със страх, шок и гняв. Напрежението нарасна, когато директорът ѝ съобщи, че Тихомир управлява компанията, която обновява болницата и осигурява нейната логистика.