Събуждам се и мисълта за теб толкова яростно се вплита в  в съзнанието ми. ,, Кога бях жив за последно? '' - питах се. Не помня, май не беше вчера. Заключен в безвремието, никога не съм искал по- силно да се съживя за теб. Чувствам го почти като умиране - ден след ден, нощ след нощ. Проникваш в съзнанието, сякаш е отворена врата, стигайки до живеца ми, където духът ми спи там някъде на студено. И после си тръгваш - без глас и без душа.  Изгубен в себе си, се боря за шанса да ме лъжеш отново. Да те обичам завинаги не може да е грешно, нали?

Поглеждам отражението си в огледалото. Хлътналите очи, преизпълнени с тревога, тъжната усмивка от безсилие...  Сърцето ми биеше в гърлото. Защо причинявам всичко това на себе си? В мен се надига порив да викам, да чупя, да псувам. Удрям огледалото и малки парченца стъкло се забиват в ръката ми. Не усещам болка, защото боли по- дълбоко в мен. Тръгвам, сякаш знам къде - заключвам входната врата и оставям цялата болка и тишина зад нея.

Скитам се из улиците на града без цел и без посока. Улици на безразличие, разнообразявано от разводнени чувства. Разминавам се с хора, чийто истории измислям, просто за да ангажирам ума ми с нещо. Изнасилено на 15 момиче, заразен със СПИН, убиец... Толкова много хора и толкова много истории бяха в главата ми сега. Чувствах се толкова силен, когато животът  им е в ръцете ми. Мога да си играя с тях, като с марионетки,  да ги убивам и да съживявам и пак да убия. И така до безкрай. Лукава усмивка озарява лицето ми при гледката на толкова много кръв. Чувствам се добре, хранейки се с болката на другите. Изведнъж започва да вали проливен дъжд, изви се вятър! Замръзвам целия. Търся подслон под една тролейбусна спирка. Вадя пакет цигари и паля една, когато осъзнавам, че вече пада нощта. Започвам да се смея неудържимо при мисълта за този ден. Колко хора убих, а сега съм подгизнал кой знае къде. Качвам се на тролей номер 7. Шофьорът явно е изгубил контрол върху МПС-то.Загадъчен глас на соул певица и усилено парно, за момент съжалих, че не останах под дъжда. Толкова е претъпкано, че трябва да измислят нова дума за това. Решавам да остана до вратата, за да попия всеки детайл. И надявам се да убия още някой. Пращяща скъсана жица и овъгления труп на стара дама и малкия ù плъх, грешка - кучето ù. Докато гледах маскарадния ù костюм да се отдалечава, си помислих колко съм ù помогнал, когато я убих. Толкова самотна малка жена. Пътят минава покрай някакъв забутан бар, пълен с отрепки, леки момичета и отчаяни типове. По- късно ще се върна там, нали сега бях един от тях - един отчаян до болка убиец. Неусетно съм останал сам в тролея, когато шофьорът ми казва, че наближаваме последна спирка. Връщам се по улицата и целият път ми се струва като позната кинолента. Всичко е същото като преди малко, с изключение на мен. Заключен в анонимността на един убиец, с бързи крачки се отправях до бара, който видях по-рано, с намерението да се напия до безпаметност и да се прибера в онази от крещящи спомени стая.

,,Каква е тази дупка, по дяволите?!'' си мисля, докато влизам в задименото мазе с няколко маси. Задушно е. Едва виждам през никотиновата завеса. Забелязвам, че на бара няма никой - само барманът, който болезнено напомня на кръчмар в странноприемница от романите, които четях.

Сядам в ъгъла, за да избегна излишни въпроси от някой, който си мисли, че съм дошъл да говоря. Минава време и вече съм изгубил бройката на обърнатите чаши, когато нахлуваш в съзнанието ми като безмилостна стихия.

Изтъкан от мисли и горчиви копнежи, допивам и последната глътка меланхолия. Само още миг.  Сега ще се обърна и ще си ида. Ще се скрия в звука на желанията - там, където Раят е тук и сега. В тишината на самотата, когато времето е спряло. В надеждите, чийто обещания са тъй лъжовни. Във воплите на болката - при чувствата със малки букви и големи очаквания. В смисъла на страданието, където отговор на всичко е: ,,Защото те обичам!''.