С ДЪХ НА ЗРЯЛО ЖИТО И МАТОЧИНА

   Герасим живееше сам в голямата си двуетажна къща. След като родителите му се поминаха, един ден го напусна и жена му, като отведе със себе си единственото им дете. През деня той се залисваше с работа, но нощите му бяха дълги, тъжни и безнадеждно самотни. Когато го съкратиха и от службата, съвсем се отчая.

   В двора на къщата имаше просъхнала, изкорубена от времето черница с щъркелово гнездо. Тази година  дори и щъркелите не долетяха, с което тишината и пустотата станаха още по-тежки. Оставаше му само кучето. Герасим му говореше понякога, като на приятел.

   - Дали и ти страдаш като мен от самота? - гледаше кучето в очите стопанинът, докато го галеше по напечената от лятното слънце козина.

   Погледът му попадна отново върху празното гнездо на щъркелите. Поклати тъжно глава и продължи:

   - Миналото лято едната от птиците се оклюма. За няколко дни умря. Щом другата остана сама, закръжи над гнездото, издигна се в небето нависоко, навярно покрусена от мъка, сви криле и се остави да тупне на земята като захвърлен камък. Ударът беше смъртоносен. Какво ще кажеш за това, а?

   Кучето затупа с опашка в праха, взе да се гали в краката му, но стопанинът този път посрещна с безразличие глезенето. Друг път му се радваше, дърпаше му ушите, а сега стоеше унил и редеше думи, които то не разбираше.

   В съседния двор, скрита в клоните на дюлята, съседката на Герасим го гледаше какво прави и слушаше думите на тъжния мъж.

   - Да, щъркелите живеят само по двойки - продължаваше да говори самотникът. Добър урок ми дадоха те. Защо ли не взема да я свърша днес аз тази работа? От колко време вече я отлагам?

   Диана, съседката, притаи дъх в листака. "Какво ли е намислил?" - запита се тя.

   Такъв не беше го виждала. От очите му се стичаха сълзи. "Господи, колко тъжно и страшно е, когато мъжете плачат - рече си жената. - Какво става с този човек?"

   И кой знае защо, тя си спомни онзи горещ летен ден на миналото лято, когато се върна от полето. Беше ходила да събира сено. Прибра се много изморена, пламнала от жегата. Беше оставила вода да се стопли на слънце и се притули в зеленината на градинката да се изкъпе. Спокойно свали дрехите си и се обля. Не бе забелязала, че Герасим я наблюдаваше, прикрит в избуялите буренаци. Блясъкът на загорялата ù мокра кожа, меките съблазнителни извивки на тялото ù го бяха лишили от разсъдък. Подчинил се на инстинкта на мъжа, той прескочи оградата и се промъкна крадешком към нищо неподозиращата жена. Надяваше се, че в самотата си и тя изпитва като него изпепеляващия глад на тялото за ласки. Впил трескав поглед в искрящата сред зеленината плът на жената, той газеше през парещата коприва, без да усеща жиленето  по голите му прасци. Добра се съвсем близо и притаи възбуденото си дишане. Без да се колебае, разтвори зелените листи пред себе си, които го деляха от нея и излезе зад гърба ù на открито. Посегна плахо и прокара пръсти по изящния ù гръб. Диана се сепна, изпищя, изпусна канчето, с което се обливаше.

   - Не се плаши, аз съм - обади се с чужд глас той. - Дойдох да ти изтрия гърба.

   Погледна го ужасена и потърси с трепереща ръка хавлията, за да прикрие голотата си.

   - Да не си посмял да ме докоснеш. Марш оттук - посочи му с категоричен жест  пътната врата и изтича вкъщи да се скрие.

   Мъжът в него се сви. Сконфузен повлече крака навън.

   Оттогава избягваха да си говорят.

   Докато картините на спомените се редяха в паметта ù, съседът се бе появил с въже в ръце. Гледаше в празното щъркелово гнездо на черницата. После се обърна и тръгна към сушината, потъна в сянката ù. Огледа внимателно гредореда, избра една от гредите и преметна въжето през нея.

   Диана прехапа устни от ужас. "Какво да правя, божичко? Как да го спра?"

   Докато се питаше, Герасим направи примка и я премери на главата си. Нямаше никакво време за губене.

   - Герасиме. Герасиме - викна с пълен глас тя.

   Той отметна въжето и едрата му фигура изплува на светло от дълбоката сянка.

   - Какво искаш? Защо крещиш?

   - Крещя ли? - изненада се тя. - Крещя, за да ме чуеш, не знаех къде си, а ти си бил наблизо.

   - Казвай какво искаш, че имам работа - сряза я студеният му недружелюбен глас.

   "Ха сега де! Какво искам? - питаше се Диана. - За това още не съм помислила.

   - Да ми помогнеш - хвана се за първата хрумнала ù мисъл. - Един клон от ореха опира в покрива на къщата и събаря циглите, като духне вятър. Искам да те помоля да го отсечеш. Ще дойдеш ли?

   - Точно сега ли? Не си избрала подходящ момент.

   - Моля те. Съобщиха, че се очакват ветрове. Ще те почерпя за услугата - опитваше се тя да разведри атмосферата.

   - Добре де. Щом толкова настояваш, ще взема брадвата и идвам.

   Диана не искаше да го губи от очи.

   - Ела, ще го отсечеш с моята.

   "Знам ли го. Уж отива за брадвата, а току-виж направи белята. То за колко става" - помисли си.

   - Така да бъде.

   Успокои се малко, едва когато го видя да излиза на улицата през дворната врата. Тогава се разбърза да приготви стълбата и брадвата.

   Герасим изправи мълчаливо стълбата на покрива. Беше все още мрачен. Изкачи се, огледа клона и ударите на брадвата отекнаха. Клонът беше дебел. Обилна пот потече по лицето на секача. Секачът съблече мократа си от пот дочена куртка и със сухото по нея изтри лицето си.

   - Горещ ден - промърмори от високото. - Станах вир вода.

   - Ще стопля вода да се измиеш, като слезеш. Ще включа бързовара, ей сега ще стане готова.

   Най-после дебелият клон  трепна, люшна се, изпращя и с трясък стовари тежестта си долу, върху крехките репейови стъбла. Замириса на смачкана трева, на маточина. Мъжът пъргаво слезе по стълбата и бързо окастри чаталатия клон. Подреди дървата край оградата и избърса струйките пот, потекли по лицето му. От работата, то се бе разведрило.

   - Ела, ще ти полея да се изкъпеш.

   - Няма нужда, аз вкъщи…

   - Приготвила съм всичко, ела.

   Тръгна послушно след нея. Отдавна никой не беше му поливал да се къпе, затова изпита голямо удоволствие от банята. Без да иска изпръска роклята ù, намокри я.

   - Сега ще трябва и аз да се изкъпя - каза засмяна съседката, като посочи вида си, а той мълчаливо искаше извинение. - Ще ми поливаш ли? - попита го закачливо.

   Пребори се с отдавнашния неприятен спомен и кимна, че е съгласен. Жената първо освободи завързаната си коса. Посипа се косата по раменете и слънцето заплете лъчи в нея.

   - Нали преди време искаше да ми изтриеш гърба. Сега можеш да го направиш - тихо рече Диана.

   Поливащата ръка на Герасим затрепера. Погали я плахо. Тя го насърчи, като отвърна на ласката му. После всичко беше толкова хубаво…

   Докато стопанката му подаваше в сянката на асмата пред къщи шишето с ракията, каза:

   - Чух какво говореше за щъркелите.

   Мъжът трепна, погледна я въпросително, а тя продължи:

   - Ние сме хора, не сме щъркели. Имаме разум, за да не постъпваме като тях, инстинктивно.

   След дълга пауза той промълви:

   - Понякога в душата на човек пада мрак. Тогава става неспособен да мисли правилно. Готов е да взема ум дори от птиците. Слава богу, че идват и минутите на просветлението.

   - Довечера те каня на вечеря. Ще дойдеш ли?

   - Иска ли питане? С най-голямо удоволствие.

   Той отпи от ракията и се надигна да си ходи. На вратата жената го спря:

   - Щях да забравя да те питам, ще ми услужиш ли с въжето си? Ще ходим следобед за сено с чичо Миладин.

   - Ще ти го дам.

   - Прехвърли го през оградата.

   Герасим откачи въжето от гредата. "Господи, какво щях да направя!" - си каза. И като махна с ръка да прогони страшната си мисъл, тръгна към очакващата го Диана. Тя му рече отдалече:

   - Ще стане. Точно такова ми трябва.

   Изправени от двете страни на оградата, те дълго се гледаха в очите. После, сякаш се бяха наговорили, едновременно отместиха погледите си върху празното щъркелово гнездо на върха на черницата. По лицата им пробягаха усмивки.

   - До довечера - рече жената доволна, че опасното въже е вече в ръцете ù и побърза да е отдалечи.

   А летният ден бе в разгара си. Наоколо миришеше на зряло жито и на маточина.