Веска и Румен си живеели кротко и мирно на село. В подножието на планината, сред чистия въздух и красивата българска природа, те прекарвали дните си скромно, но спокойно. Приличната военна пенсия на Румен била напълно достатъчна на двамата, за да си гледат къщата и няколкото животни - верният пазач - кучето Балкан, десетте кокошки и кравичката Милка. Ежедневието на село протичало еднообразно, но и Веска, и мъжът и, си намирали занимания, когато не се занимавали с двора и градината - той се отбивал в хоремага да удари по едно с приятели, а тя се събирала на по кафе с двете си дружки - Гинка и Минка.

Една събота следобед Гинка поканила Веска и Минка на такова събиране у дома си. Както обикновено, приятелките хапнали сладки, сръбнали по чаша от ободрителната течност и обсъдили новините от живота на техните съселяни. А те не били много - Радо, момчето на бай Иван Мелничаря, си имал вземане-даване с Калина - щерката на Дончо Даскала, а пък Вальо - синът на Пенка и Гочо от Старата махала, щял да ходи да работи в Германия. И тъкмо, когато трите жени се чудели дали не са пропуснали някоя клюка, домакинката плеснала с ръце:

- Ауу, за малко да забравя! Елате да ви се похваля какъв подарък си имам! - казала въодушевено Гинка и повела гостенките си към спалнята.

Там, на стената, била окачена картина с чуден морски пейзаж - лъчите на яркото изгряващо слънце се отразявали във водата, чиито вълни полюшвали стара рибарска лодка, а в светлосиньото небе кръжали множество гларуси.

- Митенцето ми я взе - ей тъй, без повод! - съобщила гордо Гинка и допълнила - Нали си ме знае колко обичам морето!

- Въх, прекрасна е, Гинче! И как освежава стаята! Да ти е честита! - казала Минка на приятелката си.

Веска също честитила на щастливата домакинка, макар че тайно и завидяла.

- ''Ей, тц-тц, ние ли сме най простите хора в цялото село, че ни картина, ни нищо нямаме. Барем някоя скулптурка да си бяхме взели... Ето, преди два месеца, като ходих у Марийкини - и там картина на стената. Само ние - един календар и туйто. Ще кажеш, че в нашето семейство не ценим изкуството...'' - мислела си Гинкината дружка и желанието за картина се загнездило в главата и.

А жена науми ли си нещо - отърване няма! Казала си тя, че няма да остави нещата така и точка. Само че се зачудила под какъв предлог да я купи, за да не я скастри Румен, че пилее пари за глупости. Чудила се известно време, маела се, когато изведнъж настроението и рязко се повишило.

- ''Ах, че съм глупава и аз! Ами, че той моя мъж след две седмици има рожден ден! Ето какво ще му взема, хихи!'' – доволно потрила ръце Веска, радостна, че хем и тя ще има картина, хем ще се отчете с хубав подарък пред мъжа си.

Речено - сторено! След няколко дни Руменовата съпруга си хванала автобус за града и още с пристигането си там се втурнала в изпълнение на хитрия си план. Влязла тук-там, не открила нищо подходящо, докато накрая не отишла в един магазин от типа ''Всичко по 1 лев''. Там бил перфектният подарък!

- ''Разгеле! Това е! Красота! Изкуство!'' - казала си Веска и сграбчила бленуваната картина, макар че изкуство далеч не било най-удачното определение за нея. ''Творбата'' представлявала една добродушна кравичка с глуповат поглед, която кротко си пасяла тревичка. - ''Ех, как ще се зарадва Румен! Че и как прилича на Милка, тъкмо ще му напомня за нея! Знам аз колко си я обича!''.

А времето минава бързо и рождения ден на Вескиния възлюбен настъпил неусетно. Самата тя нямала търпение да зарадва половинката си (и себе си, фукайки се пред Гинка и Минка) и почти не мигнала от вълнение, в очакване на утрото. Още с показването на слънцето, пишман ценителката на изкуството станала и започнала да шета шумно из стаята, за да събуди Румен, както и станало.

- Я, кой има празник днес! - изпискала Веска и изстреляла към мъжа си пожелания за здраве, щастие и дълголетие, след които добавила: - А сега е време за подаръците! Заповядай, знам, че ти е любимото! - и му поднесла бутилка червено вино.

Рожденикът едва успял да целуне жена си по челото, в знак на благодарност, когато тя нетърпеливо се обадила:

- А сега е ред на същинския подарък! - и тържествено подала на още сънения човек голяма торба. - Знам аз колко си я обичаш нашата Милка!

Румен моментално се справил с опаковъчната хартия, с която бил увит подаръкът, но като видял какво се крие под нея, застинал на място. Стоял вцепенен така няколко секунди, след което изведнъж почувствал прилив на облекчение.

- ''Ах, тази мойта Веска, как се бъзика с мен!'' - казал си той, надявайки се това да е просто номер. След миг обаче погледнал към съпругата си и като видял неподправеното щастие, изписано на лицето и, разбрал, че тя въобще не се шегува.

Тогава, бившият военен се посъвзел и смотолевил с престорена усмивка:

- Ех, как ме познаваш, Весенце! Как знаеш какво ще ме зарадва! Ама нямаше нужда, и виното беше достатъчно... - и отново целунал жена си по челото, макар че му идвало да направи други, не толкова приятни, неща с нея.

- Хайде да я окачим! - изчуруликала Веска. - Къде да я сложим? Аз предлагам да е над леглото! - и наложила картината над семейното ложе, без да дочака отговора на клетия рожденик. - Ау, залепна! Тук и е мястото!

- ''Мястото и е в кофата за боклук, ама айде...'' - изнегодувал Румен наум, но нежелаейки да обиди съпругата си и да обезцени жеста и, забил един гвоздей и окачил ''произведението на изкуството''.

Така се изнизали почти две седмици, в които Вескиният мъж си повтарял, че ще свикне с новата придобивка. Да, обаче намеренията са едно, а реалността - друго. Колкото и да се стремял да не поглежда картината, тя нямало как да не се забележи. Виждал глуповатата кравичка още с отварянето на очите си, а когато тъкмо се нагласял да спи - тя пак му се пулела насреща. И накрая Румен не издържал:

- ''Ааа, това не се търпи! Не стига, че всяка вечер си лягам с една крава, и сякаш ми е малко, че сега и с две. Ще измисля нещо, ама това безумие ще се махне оттук!'' – казал си той и започнал да търси решение на проблема с нежелания подарък. Какви ли не идеи се въртeли в главата на горкия човечец, какви ли не причудливи хрумвания, ала все се оказвали неподходящи.

- ''Ами да! Как не се сетих по-рано...'' - въодушевил се внезапно мъжът, осенен от гениално прозрение – ''Ще боядисам стаята и уж случайно ще разлея боята върху картината! С един куршум - два заека! Хем ще се отърва от този боклук, хем ще натрупам точки пред Весенцето, че откога ме врънка да я освежим тази спалня!'' - мислел си той и още на сутринта споделил на жена си какво е запланувал.

- ''Ах, че съм лисица! Добре, че му взех картина на Румбата. Колко време го ръчкам да боядиса, а сега как се разбърза...! Такива са мъжете - поглезиш ли ги малко, всичко ще направят за теб!'' - радвала се Веска, без да подозира, че хубавото и настроение няма да трае дълго.

На другия ден, рано-рано, Румен вече бил в бойна готовност да стартира процедурата по отстраняване на Милка №2.

- Няма ли да свалиш картината? - попитала го жена му, виждайки, че ''шедьовърът'' с кравичката още виси над леглото.

- Естествено, бе, Весенце, за какъв ме взе! - отговорил и той, при което преместил портрета на млекодайното животно в единия край на стаята, в който били струпани и други вещи. После запретнал ръкави и добавил със сериозна интонация - Хайде сега - да се залавяме за работа!

- Е, това вече е мъжка приказка! – похвалила Веска своя спътник в живота и напуснала стаята с думите, че отива до магазина.

Румен само това и чакал. Ударил няколко ръце, слязъл от стълбата и разлял част от боята върху картината. След това продължил с боядисването, докато не чул входната врата да се отваря. Тогава мъжът изкарал целия си актьорски талант на показ, като започнал да се тюхка на висок глас:

- Ех, майка му стара, какво направих... Тц-тц-тц...

Веска тутакси дотърчала и попитала разтревожено:

- Какво стана, бре, мъжо, добре ли си?

- Абе, аз съм добре, ама на - картината замина. Без да искам разлях боята върху нея. Хубавата ми картина, толкова си я харесвах... - отвърнал Румен и тъжно погледнал към преоцветеното животно.

''Ах, глупак, такъв, какво направи'' тъкмо щяла да изсъска Веска, но се спряла, виждайки сломеното изражение на мъжа си. Секунди след това, гневът и преминал в съжаление.

- Горкичкият, толкова си я обичаше, не можа да и се нарадваш... - казала му тя и го погалила съчувствено по рамото.

- Нищо, Весенце, така ми е било писано... Ще отида да изпуша една цигара да ми поолекне... - промълвил Румен с престорена тревожност гласа, докато вътрешно умирал от задоволство.

Минало известно време и двамата постепенно позабравили за картината. Животът в селото продължавал да си тече по същия еднообразен начин, Румен все така се отбивал да удари по едно в хоремага, а Веска със същия жив интерес обсъждала клюките със своите дружки. Така, неусетно, и тази година се изтърколила към края си и дошло време за коледните празници.

За Бъдни вечер към семейството се присъединили и Мишо и Катя - двете им деца, живеещи от години в София. Всички заедно се наредили на богатата трапеза, хапнали, поговорили си хубаво, разгледали албуми със стари снимки, припомняйки си случки от миналото, и легнали да спят, а на сутринта вече били наредени край чудно украсената елха.

- Хайде да видим сега кой е слушал и кой - не! - обявила ентусиазирано Веска, с което дала старт на размяната на подаръците.

По традиция, първи получили даровете си Мишо и Катя, после самата Веска, докато накрая не дошъл редът и на главата на семейството.

- Заповядай, тате! Дано да ти хареса, от двама ни е! - казали двете деца и поднесли на баща си голяма торба с коледни мотиви.

Щастливият родител с видимо вълнение бръкнал в нея и извадил оттам дебело зимно яке.

- Ето, това е подарък! Откога се каня да си купя ново яке, моето вече за нищо не става... - възкликнал зарадвано бившият военен и тъкмо се канел да изпробва новата си придобивка, когато Веска го прекъснала с възторжен глас, подавайки му огромна кутия:

- Това е от мен, мъжо! Честита Коледа!

- Ех, Весенце, нямаше нужда... Нали ти казах да не си даваш парите... - отвърнал Румен, но за отрицателно време се справил с разопаковането на кутията. Още щом погледнал в нея обаче, доскоро развълнуваният човек, изпитал познатото чувство на вцепеняване.

Отвътре, със същия глуповат поглед, го наблюдавала добре познатата двойничка на Милка. И този път това не било всичко - до картината стоял рекламен календар на известна марка шоколади, от който също надничала кравичка с неособено умно изражение...