4.
А всичко стана внезапно. Макар да се подготвяше отдавна. Учените информираха за увеличаването на човечеството. Населението нарастваше. Храната се превръщаше в дефицит. Там, където преди живееха що-годе хиляди, скоро се струпаха стотици хиляди.
Земята се задъхваше...
Три милиарда през 60-те, шест милиарда в началото на новия век, седем милиарда малко по-късно, десет милиарда през 2020 година...
Да, правеха се опити с генно модифицирани растения и животни, някъде клонираха, другаде създаваха нови видове... Но всичко оставаше на ниво наука. И бизнес.
Защото прехвалените ГМО-та не бяха предназначени за спасяването на човечеството. А за продажба. И печалба...
Най-напред гладът удари в Африка – както е било векове наред. Сахара напредваше на юг и север, от там се разпространяваха полупустинни и пустинни области. В далечен Сибир човешката дейност унищожаваше тайгата – единия огромен бял дроб на планетата. Амазонка се беше превърнала в страховито блато, в северните части на Южна Америка земята се спичаше и стопяваше в суха пепел. Австралия стана континент-пустиня.
Океаните даваха все по-малко риба и всякакви възможни продукти. Островите оголяваха – липсата на гори на север доведе до страшна суша. Планинските ледени шапки постепенно се вдигаха все по-нагоре и нагоре...
Тогава тръгнаха северните и южни води. Ледниците се разтапяха, крайбрежните равнини на континентите станаха дъна на заливи, ниските острови изчезнаха под водата...
А населението се увеличаваше...
Войните се водеха не за газ или нефт, не за земи и власт, а за вода и храна. Загиваха милиони, десетки милиони умираха от глад... Но храната не стигаше...
Тогава Йоан изгуби семейството си. В прекия смисъл. Бяха тръгнали да търсят спасение в далечното му село – и без това в града нямаше ни работа, ни храна. И по пътя жена му и децата изчезнаха. Ей така – един ден той се отклони встрани, тръгна да види дали няма да намери помощ от братовчед си в селото, през което минаваха, семейството трябваше да го изчака...
И изчезнаха...
Върна се разочарован – братовчедът беше отишъл на война и явно убит там, в къщата нямаше никого – и близките му се спасяваха нейде, селото беше прекалено близко до столицата, а на мястото, където трябваше да го чакат...
Просто нямаше нищо...
Гола поляна, кална локва, от която пиеха измъчените пътници, полуразрушен дом... И – толкова...
Тогава Йоан заживя с една цел. Да е жив. Защо, как – това не го интересуваше. За смисъла на живота изобщо и своя в частност не мислеше. Пък и защо?
Една цел – и денем, и нощем. Оцеляване.
Убиваше, подминаваше умиращи и страдащи, изобщо не обръщаше внимание на деца и старци. Само веднъж нещо трепна в него, когато видя дребна старица с бели коси да се моли на минаващите по пътя за нещичко поне...
Уби я с един замах.
Не знаеше защо, не се спря да я погребе поне – просто я уби.
И никой от хората наблизо не само не каза нещо, ами дори не обърна очи.
Тогава Йоан разбра, че е прекрачил някаква черта, но и това не го накара да се замисли.
Пък и нямаше причина за това – мисленето водеше до смърт. Живот печелеше този, който действаше. И не заради принципи, а заради биологичната нужда да оцелее...
© Георги Коновски Все права защищены
Ама аз само предполагам. Вие, младите, трябва да ме опровергаете...