С храна си живял - край
Произведение от няколко части към първа част
33.
Елвик ги напътстваше обстоятелствено. Отиваха в един от големите музеи – провинциален, но в град с богато минало. И още по-богат с културни забележителности. На едно място бяха исторически музей, картинна галерия, библиотека, направена от някакъв бивш президент...
Много артефакти щяха да намерят... Преди тях експедиция не беше стигала чак до това място, така че трябваше да действат бързо и да прибират всичко, каквото сметнат, че ще е полезно за делото им...
И затова тръгнаха с няколко талиги на леки ресори. Широки, с високи канати, във всяка по два коня. А Йоан и още петима яздеха – конете им бяха и резервни, и служеха за бързи разузнавателни набези около пътя...
Наблизо със сигурност имаше врагове. Окото му мярна веднъж опашка на лъв, забеляза черна маймунска сянка в клоните на далечно дърво, отбеляза си, че няколко купчинки от зелени вършини край пътя са твърде подозрителни...
Нямаше намерение да влиза в битка и преодоля желанието да пусне някой куршум към привлеклите вниманието му аномалии... Всъщност, целият свят наоколо не беше нормален... Но само, ако го измерваш със старите мерки...
Градът беше пуст. Дори кучета не се появиха. Те отдавна бяха изядени или сами се групираха в глутници и се превръщаха в страшни изтребители на живота...
Спряха талигите в двора на музея. Затвориха решетестата врата, оставиха двамина на пост върху площадката пред входа, още двамина заеха позиции край прозорците от двете й страни.
Останалите се заловиха за познатото – бойците отцепиха околните зали, учените се заеха с намереното. Трябваше бързо да преценяват, оценяват, внимателно да решават кой предмет, картина, книга да вземат...
Йоан направи една обиколка по етажа, провери внимателно всички възможни врати, тръби, отдушници, комини към старите камини. После бавно, напрегнат и с пръст върху спусъка, се изкачи на втория етаж. Нищо...
Празни зали – без разрушения, без следи от нечия дейност. Картините висяха по стените, скулптурите бяха композирани в средата, заобиколени с килими и пътеки, край стената имаше свалени рамки, внимателно подпрени върху нея...
Подпрени?
Кой и защо е свалял картините?
Йоан бързо обърна една рамка. Празна. Имаше красиви орнаменти, имаше табелка, нямаше платното. То беше свалено бавно и внимателно, гвоздей след гвоздей. Никакви следи от плата, никакви поражения...
Някой е бил вече тук?
Елвик каза, че за пръв път изпращат хора в този музей... Значи?
Значи има и други?
Йоан се поусмихна. Май не е бил съвсем прав. Една идея е хубава, но хрумнала само на определен човек, тя си остава идея. Но, когато и други са се сетили... И заработили за нея... Когато и други хора са решили да спасяват миналото, за да градят бъдещето...
Не знаеше защо, обаче му се искаше това да е подобна група. Спасители на историята и цивилизацията. Не откачен олигарх, решил да доживее дните си в минал разкош, а нормални хора с нормално мислене...
Опитващи се да градят общество...
Навън се чу гръм... После пак... Охраната мяташе гранати по някого...
Йоан внимателно надникна. Няколко човека и... да, и маймуни сред тях, се опитваха да преодолеят голямата решетеста ограда. От вратата изхвърчаха учените и се мятаха по талигите. Бойците стреляха, прикривайки спасяването им. А първата талига вече излиташе през страничната порта...
Йоан откри огън към решетката. После закрещя:
- Давай, давай... Не ме чакайте... Давай...
Не беше за първи път. Беше попадал и в по-страшни ситуации. И оцелявал...
Сега – по вече избрания път. През мазето, през прозорците, излиза от другата страна, там го чака отдавна завързаният в бараката кон...
Чу шум отдире си...
И, още необърнал се, усети как в главата му натежава основната мисъл от Евангелието му: „ С храна си живял - ...”
Видя само грамадната маймуна, зърна падащия боздуган и...
„...на храна ще станеш...”
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Георги Коновски Все права защищены
Точно маймуните /и колаборацията с хората/ ми беше нещото, което не очаквах и от което имах надежда за продължение.
