Глава 1

          Отново ми се случваше кошмарът. Често, когато исках да заспя, цялото ми тяло се вцепеняваше и изпадах в клопка. Чувах ужасяващи трясъци в ушите си, които се усилваха от мисълта, че трябва да помръдна, и аз се плашех до смърт от това, което ми предстоеше. Получавах такива кошмари още от малка, но напоследък те бяха зачестили и тази нощ, в продължение на два часа, се борех с мъчителния им капан. Не знаех, че са сънища, докато не се събудя. Този път, обаче, за разлика от предишните, когато все пак успявах да се размърдам и се събуждах, с тялото ми се случи нещо много странно.

         Сякаш се отделих от тялото си.

            Опитах се да извикам „не” или някого за помощ, но преди въобще да успея да реагирам, сънят се беше променил. Намирах се в красива градина с многобройни цветя, лъскави алеи и приятен полъх на смесени цветни ухания. Само че нещо в тази красота беше прекалено сбъркано – сякаш по самите очертания на пространството дебнеше същинският мрак. Заплашителен, но тих и далечен. Огледах се тревожна, търсейки начин да се измъкна от съня. Знаех, че сънувам, но изглеждаше толкова реално и всеки мой дъх навлизаше в дробовете ми с уханието на цветята.

            Пред мен видях един младеж. Беше висок и елегантен, с приятна кестенява коса и силни, много светли сини очи. Облечен в тъмнозелена кашмирена жилетка и мек панталон, той ме гледаше, обграден от красивата и мрачна градина. Нещо в лицето му ме накара да замръзна. Или беше изплашен от нещо, или разстроен, а донякъде се опитваше да го прикрие. Мигновено в сърцето ми припламна желание да му помогна и се приближих до него внимателно и бавно. Усетих, че стъпвам боса на студените мраморни плочки от алеята. Застанах на метър от непознатия и огледах отново лицето му.

            Той имаше красиви и хармонични черти и нежен, вече доста разстроен вид. Дали нямаше да се разплаче? Беше млад, много млад. Сигурно малко над моята възраст, което означаваше 23-24 годишен.  Очите му се изпълниха със сълзи.

            -Защо плачеш? – попитах го внимателно, когато от едното му око се отрони сълза. Той преглътна мъчително и заклати глава, можех да усетя, че голяма болка разкъсва сърцето му. Не знам как знаех, но усещах голямото страдание почти като собствено чувство. Сякаш аз също страдах с него.

            -Коя си ти? – попита ме той с треперещ глас и тревожно ме погледна. Дали не го плашех аз? Едва ли бях чак толкова страшна.

            -Аз съм пратеник на съдбата – усетих, че казвам и в същата секунда изпитах страх от думите си. Цялата настръхнах, а младежът срещу мен ококори леко сините си очи. Не бях виждала толкова наситеносини очи никога през живота си. Не бяха тъмни, нито воднисти... а ярки. Почти сякаш ще засветят всеки миг.

            -За какво си тук?

            -Искам да си поговорим. И да ти помогна – казах му колебливо и в следващата секунда отново си спомних, че сънувам.

            Сънят се измени – беше тъмно, пред очите ми се простираше мокър асфалт и остър завой в извънградски път. В мантинелата край пътя се беше забил спортен мотор. Валеше дъжд, а аз видях самотна женска фигура, просната на асфалта. Малко по-настрани от нея имаше друга, мъжка. И двамата не помръдваха, а под главата на жената виждах увеличаващо се петно от тъмна кръв. Ококорила очи, хукнах с желанието да помогна на катастрофиралите.

            -Ева!! – изкрещя нечий глас зад гърба ми и аз смаяна се заковах на място и се обърнах. Беше младежът отпреди малко, със същите дрехи, дори не подгизнали от дъжда. Той се спусна към сцената пред очите ми, игнорирайки присъствието ми там и се хвърли на колене до тялото на жената. Тя имаше прекрасна дълга руса коса. – Ева, Ева, събуди се!! – разкрещя ѝ се той.

            Обърна я по гръб и се срещна с широко отворените ѝ мъртви очи. Студ мина по цялото ми тяло и аз стоях изтърпнала, не знаеща какво да правя. Отново си спомних, че сънувам, но мисълта не ми донесе никакво успокоение.

            Усещах страданието на младежа. Усещах го право в сърцето си, стиснало с острите си нокти гърлото ми, изпепеляващо очите ми с пареща болка.

            -Спри! – извиках на младежа, защото ми беше ясно, че красивата жена е мъртва. Гласът ми заглъхна в поройния дъжд, но въпреки това той ме чу и бавно обърна разплаканото си лице към мен. Целият трепереше.

            -Това е само сън – казах на себе си, опитвайки да успокоя и себе си от треперенето. Младежът пренасочи вниманието си към другия пострадал от катастрофата. Сигурно и той беше мъртъв, ако съдех по отпуснатото му разкривено тяло на пътя. Катастрофата сигурно е била ужасяваща, мина ми през ума.

            -Само сън... – повторих с шепот. Кои бяха тези хора?

            -Ти... коя си? – отново ме попита младежът. Той вече не изглеждаше въобще толкова разстроен, но сигурно беше в шок от видяното и съзнанието му блокираше емоционалната му мисъл. Пристъпих към него, смръщила вежди.

            -Какво се е случило с тях? – попитах.

            Сънят се измести – сякаш за две секунди земята под краката ми се завъртя около оста си, шеметно и бързо, и се нагласи в друга картина. Прекрасната градина ни заобиколи, мен и младежа, сами. Той въздъхна тежко и се отпусна на земята, заравяйки лице зад пръстите си и постоя така известно време, дишайки дълбоко. Опитваше се да се успокои?

            -Толкова съм изплашен – каза ми той – аз... господи, толкова го мразя!

            -Кого?

            -Валънтайн – отговори веднага той с такава злъчна омраза, че цялото ми тяло потръпна.

            -Разкажи ми какво се е случило – настоятелно го попитах, а младежът поклати глава. В сините му очи се четеше отровна ярост.

            -Той е виновен за всичко. Никога... никога... – той спря да говори, все едно нещо го беше прекъснало, но градината тънеше в ухаеща на рози тишина. Не знаех защо не продължи с разказа си.

            -Може би трябва да ми разкажеш – казах му и седнах до него, нежно обгръщайки раменете му с ръка – изглежда е болезнено за теб. Но...

            -На никого не съм казвал – каза той троснато.    

            -Разкажи го на мен. Това е сън.

            -Сън... – той въздъхна – моля!?

            Стреснат се дръпна от мен и сънят свърши. Събудих се, напрегната, в твърдото си и тясно легло и беше вече сутрин. През скъсаното перде се процеждаше светлината на новия ден. Настръхнала от безсмисления сън, станах и набързо се изкъпах. Разтръсках мократа си къса коса, навлякох размъкнатите си дънки и един стар суичър и забързах за работа.

            Работех в една книжарница на пълен работен ден и въпреки усилията ми заплатата едва ми стигаше да издържам мен и болния ми баща, който не можеше да работи. Майка ми ни беше напуснала отдавна и не знаех къде е, а баща ми се беше разболял тежко преди година и заради това се беше наложило да прекъсна следването си и да се заема да работя, за да мога да плащам безкрайните разходи по лекарства и престои в болница. Въпреки това не проклинах съдбата си – не бях способна на подобно нещо. Работех с удоволствие и старание, усмихвах се и се радвах на това, което имам. Знаех, че мога да го загубя за по-малко от секунда, затова гледах да не губя времето си в това да се оплаквам и да съм нещастна.

            Понякога си позволявах да си помечтая да имам по-скъпоплатена работа, но за съжаление нямах никаква квалификация и едва ме бяха наели на тази. Забързано облякох униформената риза в тъмночервено, закачих си баджа и се заех да подреждам новата пратка от книги, преди да сме отворили. Посмяхме си с една колежка на име Дебора, изметох и подредих и после отворихме. Хората започнаха да прииждат и да разглеждат, докато аз с най-усмихнатото си лице им помагах да намерят каквото търсят и да останат доволни от престоя си в книжарницата.

            -Рони – повика ме по едно време един колега, по-големият с две години от мен Денис. Беше ми ясно от известно време, че той храни по-особени интереси към мен. Чудех се защо – аз бях слаба, че дори кльощава, скучна млада жена с къса тъмна коса, луничкаво лице и широки дрехи. Въпреки това Денис все ми правеше услуги и един-два пъти ме беше покрил, когато се беше наложило да отсъствам от работа за малко. Усмихнах му се мило, но нищо повече.

            -Имам една приятна изненада за теб – каза той гордо и кафявите му очи заблестяха.

            -Кажи?

            -Открих идеалната работа за теб – каза той и сниши глас, оглеждайки се заговорнически за шефа – плащат много повече от тук, а не е кой знае колко трудно за вършене. Един приятел набира персонал за едно имение и му трябва някой, който да свири добре на пиано. Веднага се сетих за теб и те препоръчах. Все пак си печелила конкурси в гимназията!

            Онемях.

            -Денис, какво си направил? – уплашено му реагирах – не съм свирила от две години! Какви...

            -Стига, Рони, и двамата знаем колко си добра. А и условията на работа са страхотни. Дори ти дават стая в имението! И на баща ти!

            -Честно ли?!

            Той кимна ентусиазирано, но аз мигновено се изпълних със съмнение и присвих очи.

            -Имение.. хм, тогава защо не наемат някой по-велик и известен музикант?

            Денис изглеждаше подготвен за подозренията ми и се усмихна още по-широко.

            -Търсят неизвестна личност, защото работата ѝ ще бъде само в сянката. Да свири на приеми. Или докато се хранят богатите господари на къщата. Не може да иска внимание или слава.

            Заклатих глава.

           -Много удобно ми се вижда – смръщих още повече вежди – да не търсят проститутки?

         Вече веднъж се бях опарила от съмнителни оферти за работа, затова не бързах да се зарадвам на отдалата се възможност да се занимавам с музика, вместо да подреждам книги и да нося тежки товари.

         Денис ме изгледа много учуден.

         -Познавам го човека, Рони! – възмути се той – добър пич е. Наистина се зарадва, като му казах какви награди си печелила, но как не се занимаваш вече със свирене. Просто отиди на интервюто. Може и да не те хареса, но не пречи да се пробваш.

         Той ме гледаше нахъсано.

         -И каква е заплатата?

         -200 долара на ден. А храната е ол-инклузив.

         Пребледнях.

         -Аз да не съм Моцарт?!

         -Пробвай се – насърчи ме той и се усмихна, смятайки, че ми прави голяма услуга. Ясно ми беше, че хич няма да ме вземат, като видят колко съм забравила от пианото. Не пречеше да отида, разбира се, нито да се упражня малко преди интервюто.

         -Кога? – попитах, изпълнена със смътно чувство за желание.

         -След половин час.

         Настръхнах.

         -Ти полудя ли!?

         -Това беше единственото време, когато могат да се видят с теб днес. А не исках да рискувам и някой да те изпревари и да ти вземе мястото. Чуваш ли, офертата е златна!

         Заклатих глава.

         -Ще отида неподготвена...

         -Нищо. Ще те харесат, сигурен съм.

         -Не си обективен.

         Той не ме чу.

         -Айде, бягай бързо. Интервюто ще се проведе в главната сграда на „Ройдън Индъстрийз”, така че не е съвсем близко...

         -Ти си луд – вече нямах думи – няма да успея дори да стигна навреме!! Защо не ми каза по-рано?!

         Той се обезпокои и добродушното му кръгло лице се сви в израз на виновност. Денис беше известен с липсата си на ориентация за време. Заклатих глава, грабнах чантата си и на бегом излетях от книжарницата, надявайки се той да обясни на шефа странното ми бягство от работа. Надявах се да измисли, разбира се, някакво оправдание, а не да изтърси, че отивам на интервю за работа.

         „Ройдън Индъстрийз” беше един огромен конгломерат, предприятие пълно с пари и произвеждащо каква ли не технология – от телефони, през коли, телевизори и компютри. Бяха на върха по продажби и много хора оставаха доволни от техниката им. Не разбирах каква глупост би било това да търсят пианистка. В ума ми се чертаеха богаташки балове, на които да свиря облечена в дълга до земята черна рокля. Разбира се, че би трябвало да поканят някой майстор пианист. Знаех, че няма да ме вземат и съзнавах, че Денис сигурно бе впрегнал цялата си енергия и връзки на баща си (който не беше от най-бедните), за да успее да ми уреди такова интервю. И пак знаех, че е загуба на време.

         Какво ли не прави един мъж, когато е влюбен.

         Влязох през огромните стъклени порти, като имах необяснимото натрапчиво чувство, че небостъргача над мен е твърде чист, някак прекалено. Всички в огромното блестящо фоайе бяха изискани и спретнати, знаещи какво правят и къде се намират, докато аз колебливо пристъпих навътре и не можах да си помисля за филмите с Крисчън Грей. Таванът беше далеч нагоре. Само фоайето сигурно бе по-голямо от триетажната ни книжарница, а стъклото можеше да послужи за прозорците на малко селце.

         Отидох до рецепцията, и жената зад нея ме изгледа с недоумение.

         -Ъм... аз...

         Денис дори не ми беше дал името на човека, който се предполагаше да ме интервюира.

         -Ти сигурно си великата Вероника Орън - дочух приветлив мелодичен глас до себе си и подскочих. Видях до мен изискан господин в костюм, на средна възраст и с благо изражение. Косата му беше късо подстригана, а край светлите му синьо-зелени очи имаше бръчки от много смях. Примигах притеснена.

         -Ъмм... аз не съм велика – смънках невъзпитано, а мъжът се засмя силно. Сигурна бях, че е някой високопоставен секретар.

         -Господин Ройдън, пристигна писмо от Блухолдинг – до нас се приближи възрастен мъж, отново с изискан костюм. Аз онемях, когато той подаде плика на веселия мъж пред мен.

         „Ройдън индъстрийз”.

          О, не.

         Кръвта се оттече от лицето ми, когато съзнах, че току-що бях говорила с мъж, който имаше повече пари отколкото цяла малка държава. Той взе разсеяно писмото и го пъхна във вътрешния джоб на сакото си, което вече очите ми оцениха по различен начин. Сигурно струваше повече от блока, в който живеех.

         -Е, ти си Вероника, нали? – попита ме господин Ройдън и аз, почервеняла, кимнах – слушах доста добри неща за теб. Аз съм Бен Ройдън, приятно ми е.

         Той ми подаде учтиво ръка и отново се усмихна топло. Смаяна, хванах ръката му.

         -Ела с мен – подкани ме той и ме поведе през високи лъскави коридори до красива дървена врата. Отвори я и за моя изненада вътре имаше чисто ново пиано. Не знаех какво прави то във фирма, но осъзнах, че щях да бъда тествана на него. Дланите ми се изпотиха и пръстите ми започнаха да треперят от нерви.

         Обърнах се пребледняла към господин Ройдън.

         -Оли внезапно се разболя, затова дойдох аз да те чуя. Надявам се не ти е проблем, че не съм кой знае колко голям експерт по музика – засмя се той и седна на едно черно кожено канапе – да речем, че ако сбъркаш нещо незначително, няма да разбера. Хайде, настанявай се на пианото и ми изсвири нещо.

         „Оли” явно беше човекът, занимаващ се с интервюта за нископоставен персонал. Не можех и да си представя защо шефът на огромната компания лично ще се занимава с някакъв прост пианист.

         -Ъм, господин Ройдън – колебливо започнах аз и той вдигна поглед към мен с очакване и излъчване за топлота. Беше... толкова мил. Всичките въпроси, които бих могла да поискам да задам, се изпариха от главата ми и в нея остана само тревога – не знам какво да изсвиря.

         Той се усмихна още по-широко.

         -Не се безпокой, изсвири любимата си песен. Не е задължително да е класика, нали разбираш.

         -Вие... не сте ли зает с други неща? – казах аз, преди да успея да се спра и се изчервих мигновено – ъмм, имам предвид, че сте шефа на компанията и... защо се занимавате... с... ъмм..

         Вече съвсем не можех да оправя положението и шумно хлопнах челюст, преди да ме е изгонил. Само че добродушното му изражение не се промени и смътно започнах да се надявам, че не съм го обидила.

         -Аз не съм шефа – каза той с широка усмивка и лежерен тон – аз съм по-малкият му брат. И повярвай ми, нямам никаква работа в момента. Само да занеса едно писмо на брат ми.

         Примигах със стъписване. По-малкият му брат?

         -О...

         -Давай, свири – засмя се той – не се притеснявай. Ако искаш ще седна първо аз да посвиря, за да ти вдигна самочувствието. А пък се водя човек, който е имал възможностите да стане добър с музиката!

         Неусетно се бях засмяла и част от притеснението ми изпълзя от сърцето ми. Нещо в усмивката на Бен Ройдън ми въздействаше успокоително.

         Реших, че въпреки че твърдеше, че не е зает, все пак не е правилно да губя повече от времето му, затова седнах на стола пред музикалния инструмент, затворих за секунда очи, претърсвайки какво бих могла да изсвиря, надявайки се въобще да го помня докрай, поех си дълбоко дъх и започнах.

         В залата се извиси прекрасният звук на пианото и за момент си позволих да се зарадвам, че засега помня мелодията. Продължих да свиря, използвайки спомена на тялото ми за музиката повече, отколкото използвах ума си.          Даже него хич не го използвах.

         Песента завърши и сърцето ми запърха с доволство, че не бях сгрешила и бях завършила. Дори да не се харесах на Бен Ройдън, нямаше да се чувствам като провал. Опитах се да прикрия гордостта си и се обърнах, за да видя реакцията на богаташа.

         Той ме гледаше смаян.

         Е, не бях чак толкова добра!

*продължението - утре*