Беше един най-обикновен летен ден. Нашата героиня, която ще наречем Мая, се събуди, закусва, пи кафе, обичайното. Влезе във Фейсбук, после в Инстаграм, опита се да подреди малко, но я мързеше прекалено много и затова се отказа. Обади се на приятелката си Рая, за да се видят. Решиха да отидат в мола, на кино, понеже беше доста горещо за разходки. Уговорката беше готова за по-малко от минута. Мая се облече и тръгна.

Пристигна в мола и отиде право на последния етаж където беше киното. Рая малко закъсняваше, затова реши да купи билетите и да я изчака отпред. Асансьорът беше точно срещу входа на киното, но то беше полуетаж и между тях всъщност беше празно, затова се заобикаляше и се минаваше през масите на заведенията които бяха отстрани, за да се стигне от едното до другото. Мая купи билетите и се подпря на парапета с поглед към асансьора, в очакване.

Изведнъж от някъде се чуха изстрели. Всички се стреснаха и побягнаха. Повечето хора тръгнаха към стълбите, но стрелецът идваше оттам, затова се връщаха и се започнаха да се крият под масите. Настана пълна суматоха. Мая се огледа и също тръгна към да търси скривалище. През това време двама вече бяха ранени. Мая изкара телефона си и веднага писа на Рая: „Не се качвай! Бягай далече!” Надяваше се, че приятелката ѝ ще го види навреме. А при нея вече беше настанала пълна тишина, всички бяха си намерили място и тръпнеха в ужас с надежда да не ги открият.

-РАЯ! Къде си мила моя? Не се крий знам, че си тук! Не пропусна да го отбележиш в инстаграм къде отиваш, просто излез, за да не пострадат повече хора! Рая!

Това викаше стрелецът който вървеше по празната пътека и се оглеждаше. Мая разбра, че става въпрос за нейната Рая и още повече се стресна. Не беше познато лице за нея, не знаеше каква може да бъде причината за тези крайни действия. Рая е нормално момиче, няма врагове, най-много да се скара с някоя с шматка, но чак да искат да я убиват. Стрелецът видимо беше на тяхната възраст. Изглеждаше колкото ядосан, толкова и изплашен. Не изглеждаше като да го е обмислил добре. Когато простреля първият човек на лицето му се изписа ужас, не задоволство, или удовлетворение, не беше терорист зажаднял за кръв.

След като чу това тя изпрати същото съобщение още пет, шест пъти, но Рая не отговаряше. И тогава асансьорът се отвори. Рая излезе от него с поглед вперен в телефона, бързайки, защото закъснява. Идваше от подземния паркинг, където няма обхват, в асансьора също се губеше често и чак сега получаваше съобщенията. Въобще не предполагаше, какво се случва горе.

Когато вдигна глава, видя пистолета вперен в нея и замръзна. Мая стоеше отстрани и също беше в шок, изтръпна от притеснение и само се надяваше всичко да е наред.

-Време беше да се присъединиш към партито. Вече започвах да се изнервям. Пак закъсняваш. – каза той, а тя продължаваше просто да мълчи в шок – Нищо ли няма да кажеш? Нима? Ти винаги си толкова разговорлива. Обичаш вниманието да е насочено към теб. Виж например Инстаграм, там си кралица. Хиляди хора те следват, гледат снимките и клиповете ти и се наслаждават на невероятния живот на една тъпа, гадна кифла. Не е ли така? А ние простосмъртните си стоим вкъщи и се надяваме, че някой ден и нас ще ни обичат, както те обича например перфектният ти приятел или съвършеният ти баща и всичките приятелки, модели. Надменна пикла! Имах едно удоволствие в живота и то беше рисуването, приеха ме в университета, за който мечтаех, най-накрая щеше да има щастие и за жалкия скрит гей, когото всички мразят, дори родителите ми. И какво стана? Великата Рая реши, че иска да учи там, затова татко ѝ направи дарение, за да я приемат. Аз отпаднах, заради теб! В момента работя в магазин, защото беше твърде късно да кандидатствам на друго място. И сега ще си платиш!

Рая вече плачеше, а той беше събрал достатъчно ярост да натисне спусъка. Въздъхна и се прицели.

-НЕ!

Докато натискаше спусъка Мая изкрещя някъде отстрани. Той се стресна и уцели стената. Започна да се оглежда откъде е дошъл викът, а Мая сама излезе напред. Беше вдигнала двете си ръце и вървеше бавно към тях.

-Аз извиках. Виж съжалявам, но не можеш да го направиш. Моля те, помисли добре, няма връщане след това. – Мая говореше и бавно се приближаваше. През това време Рая успя да направи три, четири крачки назад. Той гледаше Мая, но пистолетът продължаваше да сочи Рая. – Знам, че не е моя работа, но  това е прекалено крайно. Тя е просто човек, който не заслужава да умре. Виждаш нейната фасада в социалните мрежи, но това е образ, нищо повече, сигурна съм, че е добър човек. А и не мисли само за нея. Помисли за себе си. Какво ще стане, ако я убиеш? Ще лежиш в затвора, дълго време, и после? Никога няма да имаш нормален живот. Това ще е като да убиеш и себе си. Знам,  че сега ти е тежко и гадно, но това е само фаза, ще мине. Пред теб има достатъчно време, за да промениш всичко, което не ти харесва, без да отнемаш животи.

 Той я следеше с поглед и слушаше какво казва, но не осъзнаваше как тя е все по-близо. Тя успя да застане между двамата и сега тя беше пред пистолета, а Рая беше зад гърба ѝ. Той се осъзна и я прекъсна:

-Махни се оттук!

-Не.

-Махни се, защото и ти ще пострадаш!

-Не мога, съжалявам.

-Не ми пречи да убия и теб, давам ти последен шанс и после стрелям!

-Лъжеш!

-Моля?!

Мая говореше с много спокоен тон, отнемаше ѝ всички сили да запази самообладание, но успяваше. Искаше да се измъкнат от ситуацията без изстрели, само с думи.

-Мисля, че ти не си толкова лош, колкото искаш да изглеждаш. Ти си мил и добър човек, който просто е изморен от всичко, което му се е случило. Разбирам те, искаш отмъщение. Искаш веднъж някой друг да го боли. Искаш да почувстваш облекчение и спокойствие поне за една секунда и мислиш, че като убиеш „перфектната” ще получиш всичко това. Не е така. Съжалявам, че аз трябва да ти го кажа,  но това просто не е възможно. Животът е гаден! Това е. Просто и ясно.

-Спести си анализите и се отмести, за да се приключва!

-Защо бързаш? Можем да си говорим колкото искаме.

-Не искам да стоя тук цял ден.

Мая забелязваше как той трепери и се поти. Страх го беше. Искаше да си тръгне. Не му харесваше ситуацията.

-Тя не е перфектна. Никак даже. Всъщност е доста несигурна и емоционална. Понякога прекалено много. Сега например умира от страх. Изпаднала е в неописуема паника, иначе щеше да се е измъкнала вече 20 пъти. Животът ѝ също не е перфектен. Не знаеш през какво е минала. Не го пише в интернет, но тя е истински боец. Изисква се сила да преминеш през толкова много и все пак да изглеждаш „перфектен”. Не е надменна, нито пък е кифла. Много е красива, наистина не е честно, но не е лоша. Винаги е готова да помогне и винаги постъпва правилно.

-Откъде знаеш?

-Защото е най-добрата ми приятелка.

-Моля? – каза той с доста ядосан глас.

-Да, може би трябваше да го кажа по-рано, но е така. Много я обичам! Може би не ме познаваш, защото не съм по снимките и ме няма в профила ѝ. Виж ме, аз не съм модел, не съм съвършена, но тя все пак ми е приятелка и то най-добра. Да си призная и аз не я харесвах в началото, но успях да погледна зад фасадата и намерих най-прекрасния човек, който се криеше, защото го беше страх да не го наранят. Съжалявам, но не мога да ти позволя да я нараниш.

-Не те питам!

-Наистина ще трябва да убиеш първо мен!

-Махни се!

-Давай, стреляй. Няма да мръдна оттук!

-Махни се!

-Не!

-Махни се!

-Стреляй!

Мая не беше осъзнала, че всъщност се беше отместила съвсем малко, но сега той имаше празно място, от което да стигне Рая. Мая се обърна за секунда, погледна Рая, после се обърна отново към него и видя как той ще стреля. Куршумът полетя, а тя скочи настрани, за да уцели нея. Удари я в дясното рамо. Мая падна на земята, той изпадна в шок, а Рая се втурна към нея. Тогава обаче той отново насочи пистолета към Рая.

-Не мърдай! – Рая се изправи и отново бяха един срещу друг. Той се придвижи напред и на страни,  защото не искаше да гледа тялото на Мая, с него се измести и Рая, тя вече се беше примирила, че това е краят, предпочиташе и тя да умре, защото не можеше да живее с вината. 

- И така, докъде бяхме стигнали? Времето ти изтече. – той започна да крещи, свирепо, изпадна в истерия и просто викаше – Никой няма да те спаси! Принцесата вече е сама! Няма кой да те спаси! Най-накрая и ти си сама! Свърши се! Няма кой да те спаси!

Докато викаше обаче не забеляза как Мая се събужда. Тя изпита ужасна болка. В първия момент не осъзна какво се случва, но виковете ѝ помогнаха да се сети. Тялото ѝ не искаше да става, но тя знаеше, че трябва да направи още едно последно усилие. Събра нечовешката сила да се изправи, а той не усети, защото продължаваше да вика:

-Кой ще те спаси? Кой ще те спаси?

-Аз! – каза Мая и побягна към него.

Той се обърна шокирано към мястото, на което допреди малко Мая лежеше и видя как сега тя се приближава стремглаво. Тя успя да го изблъска към масите и се опита да издърпа пистолета. И двамата бяха на земята между падналите столове и саксии. Бореха се един с друг като и двамата държаха пистолета. Мая успя да се изправи малко, настъпи ръката му и издърпа оръжието. Претърколи се и го насочи към него. Бавно се изправи, държейки го с лявата си ръка, а дясната беше свита и окървавена. Задъхано тя го погледна и каза:

-Край!

Обърна се към Рая и ѝ каза да се обади на 112, за да дойдат полицаите. Продължаваше да го държи на мушка, а той стоеше долу и чакаше. След по-малко от 5 минути полицаите вече се бяха качили, тя даде пистолета на един от тях, а другите хванаха нападателя. Дойдоха и парамедици. Двамата простреляни бяха добре. Раните им бяха повърхностни.

-Добре ли си? – попита Мая като погледна Рая.

-Да. – отговори тя плахо.

-Добре. – каза Мая и припадна.

Рая се втурна към нея и извика за помощ. Дойдоха двама с носилка и започнаха да я преглеждат. Сърцето ѝ беше спряло. Интубираха я и започнаха сърдечен масаж. През това време дойде още един парамедик, който донесе дефибрилатор. Те се бореха за живота ѝ, а Рая гледаше с ужас. Молеше се сърцето ѝ просто да заработи отново. Плачеше и се надяваше.

Изведнъж  единият каза:

-Имаме ритъм!

Рая отдъхна, а те я сложиха на носилката и тръгнаха.

…

Мая беше добре. Сърцето ѝ беше спряло от адреналина и напрежението. Рамото ѝ също беше добре, дори не се наложи да я оперират, само я зашиха и вързаха ръката, за да стои сгъната.  Няколко часа по-късно майка ѝ подписваше документи, а тя вече се приготвяше да тръгва, когато видя една малка тълпа в коридора пред стаята. Беше се разчуло за случката и всичките ѝ познати бяха отишли да видят как е. Тя много се развълнува и се усмихна, но забеляза, че някой липсва. Рая. След като свърши еуфорията и тръгнаха от болницата тя помоли майка си да я закара до тях. Пред входа тя срещна бащата на Рая, който започна да я прегръща и да ѝ благодари. Тя обаче беше леко разсеяна, защото не знаеше какво се случва и къде всъщност е Рая.

-Къде е тя?

-Горе е. – каза баща ѝ.  – Качи се, ако искаш.

- Не, благодаря, може ли да я помолите да слезе.

Бащата се обади по телефона, но явно получи негативен отговор. Човекът се притесни и се засрами. Обясни на Мая, че Рая е в банята и че сега не може. Каза ѝ, че утре ще се видят, прегърна я отново и се качи. Мая обаче си познаваше стоката и знаеше, че не е това причината. Имаше нещо друго, но не знаеше какво. Почувства се ужасно, но си тръгна, без повече опити.

Минаха два дни. Мая не спираше да звъни на Рая и да ѝ пише, но без успех. Рая се беше покрила и явно не желаеше да говорят. Мая обаче не смяташе просто да се примири. Реши да отиде до тях и да стои в колата докато не я види да излиза. Искаше просто да говори с нея и да разбере, защо изведнъж сякаш не съществува.

Така и направи. Чака около два часа и най-накрая я видя. Излезе от колата и тръгна към нея. Рая я видя и леко забърза, с надежда да избегне разговора.

-Спри, какво правиш? – Рая спря, осъзна, че няма къде да избяга. – Какво става, защо бягаш от мен?

-Не бягам.

-Да, а аз халюцинирам. Кажи ми защо го правиш.

-Моля те, нека не говорим сега.

-Не, сега ще говорим! Виж съжалявам за това, което стана. Знам, че този ден винаги ще остане с теб и знам, че аз само ти напомням за него, но не можеш просто да ме заличиш.

-Моля?

-Не е ли това причината? Само това измислих.

-О, Мая! Аз трябва да се извинявам на теб, аз съм човекът който ще напомня на теб за случилото се, а не обратното. Ти беше простреляна и то заради мен. Спаси ми живота. Даже го спаси два пъти, а аз само стоях и гледах.

-Ти нямаше какво да направиш.

-И така да е, вината е моя. Не мога да те погледна в очите с чиста съвест. Виж какво стана, най-добре е да продължиш живота си без мен. А аз ще си живея с вината.

-За Бога! Нормална ли си? Да не би да имаш сътресение, или нещо подобно? Това, което се случи беше гадно и болезнено, но вината не е твоя. Поне аз не мисля така. И как ти хрумна, че можеш просто ей така да ме изтриеш, без да кажа нищо?

-Ти си рискува живота, за да спасиш моя, как да не съм виновна.

-Направих това, което наричаш „спасяване” съвсем егоистично. Аз не мога да живея без теб, това е факт. Ако нещо ти се беше случило тогава, а аз дори не бях опитала да го предотвратя, нямаше да мога да живея и със себе си. Ти си най-добрата ми приятелка и те обичам, колкото и големи глупости да ми говориш в момента. Забрави я тази вина, няма причина да я чувстваш, направих го заради себе си. Ако сега отново попаднем в такава ситуация, аз пак ще направя същото и не е имало секунда, в която да съм съжалявала за постъпката си, освен може би преди малко, когато ми каза, че трябва да продължа без теб, и осъзнах какъв идиот си всъщност. –каза Мая и се засмя.

-Как може да се шегуваш, не е смешно, ужасно е.

-Да, така е, но трябва да продължим и ще го направим ЗАЕДНО, както сме правили всичко друго досега. Майната му на този ден. Всичко свърши и то добре.

Рая се усмихна, а Мая я прегърна. На следващата вечер бащата на Рая покани Мая на вечеря. Искаше да ѝ благодари по някакъв начин. След вечеря той и поднесе една малка подаръчна кутийка. Вътре имаше ключ за автомобил. Те бяха заможни хора, а за него това беше добър начин да покаже щастието си. Мая не искаше да я приеме, но след като всички настояха, тя се съгласи.

Този ден нямаше да бъде забравен скоро. И двете сънуваха кошмари, често се сещаха, а Мая понякога сякаш виждаше лицето му на улицата. Травмата беше голяма, но те щяха да се справят. Ходеха на психолог и се опитваха да се отърсят от всичко. Делото мина доста бързо, все пак се случи пред очите на много хора. Обявиха го за виновен и влезе в затвора. Това доста им помогна, чувстваха се малко по-спокойно, знаейки че не може вече да им навреди. И така животът просто продължи. Един ден, който започна съвсем обикновено, разтърси много други за напред. Всичко е наред обаче, защото те бяха по-силни от някакъв си ден и независимо какво смята да им поднесе живота, те ще се справят!