19 години... От 19 години знам това място... Роден съм в този град и абсолютно всяка година съм минавал през това кътче, но днес беше различно... Водните колела в езерото бяха завързани, водата беше гладка и спокойна като лед... Само патките оставяха красиви следи в нея, докато гонеха разни насекоми... Беше топло за този сезон, тихо, спокойно, чуваха се звуците, които издаваха жабите, птиците, щурци и тиха ретро музика, идваща от барчето над езерото... Седях с приятел на една от пейките... Гледах целия този Рай и не можех да осъзная как така досега не съм забелязал цялата тази картина... Защо онези моменти не те доведох тук, ами стояхме в онези шумни заведения... Защо когато намерих място, където можем да бъдем истински щастливи макар и за един миг, тебе те няма... Стоях и си задавах всичките тези въпроси... Влюбих се в нея преди месеци, днес се влюбих в природата, във всичко, което ме заобикаля... Как е възможно, защо Съдбата е така жестока... Затворих очи и вдишах аромата на цъфналите дървета и храсти... Усетих полъха на топлия южен вятър, който ми напомни на лятото, в което се запознахме... Усетих тишината и спокойствието, трепета, както в онази лятна нощ, когато заспах за първи път в прегръдките й... Отворих очи, погледнах реалността и си казах: "Защо са тези спомени, защо е тази любов, след като от всичкото това само боли... Та тя дори не знае, че в мене гори този огън... Не знае, че все още я обичам, че за миг не съм спрял да мисля за нея..."
Всъщност се запознахме лятото... Не беше от моя град... Стана така, че се влюбих, нещата се разраснаха в нещо наистина силно и голямо... Лятото свърши и тя замина... Чувахме се постоянно... Докато нещата не се объркаха дотолкова, че да й кажа да не ме търси повече... Реших се и намерих името й в телефонния си указател... Знаех, че поемам голям риск, защото не знаех какво ще стане... А само, че каквото и да е, то при всяко положение ще ме заболи... Натиснах зелената слушалка... Вгледах се в нежните светлини, които се смесваха и получилите се нюанси минаваха през клоните на зелените дървета... Усетих как очите ми се насълзяват, започнаха да парят, коремът се сви, кожата настръхна... Сигналът, който чух, бе същият, който чувах винаги, когато тя говореше с приятеля си... Даваше "Заето"... "Ех... Съдба...!" си казах и погледнах приятеля ми, който стоеше далече на пейката, но наведе глава безпомощно пред гледката на разочарованието ми... Но шанс... Набрах другия й номер... "Ако съдбата реши, сега ще отговори!" Знам, че може да е водила важен разговор и не може да го прекрати, или че не може да говори по два, но не е ли съдба, че и на втория номер не отговори... Боли... Месец и няколко дена не съм чувал гласа й, освен на записа, който тя ми прати и в който казва колко ме обича... И сега съдбата реши да не го чуя...
Дали някога ще отидеш там... Дали днес, утре, след месец или години... Дали с нови или стари приятели... Дали с деца или сама... Дали ще усетиш това, което ти оставих тази вечер на това Райско кътче...
Може би ако бях сам в този момент, щях да седна на мостчето над водата и щях да осъмна на него...Щях да потъна в нощния мрак, звуковете на природата щяха да заглушат мислите ми, вятърът щеше да отнесе сълзите ми в езерото... Водата щеше да стане горчива... Горчива като живота, горчива като съдбата... Но и малко сладка... Като любовта...
Обичам те, мила... Обичам те...