Самота

Тишината смирено бяга с боси ходила
из ъглите на смирена стая.

Стаята бе потънала в
заспалите си помени.

Помените обагрят стените ù

в огнени изящни нюанси.

Изящност като египетска пирамида.  

Тишината смирено тича с жилавите си пети

из шептящата сляпа стая.

Стая със съзнание колоритно,

излъчващо бодрост, но уви!

На покруса лъхаше то.

Покруса, родена от коварното празно очакване.

Тишината безплътно препуска с нежните си нозе

из пространството на празната стая.

Стая, жадуваща за липсващото чувство у сърцевината ù.

Всяко гнездо милее за лястовиците си.

Лястовица, отпътувала към далечни земни кътове.

Тишината пуста снове с дамските си пети

из прашната стая.

Стая, пълзяща по стеблата на здрача.

Здрач с усмивка лъжовна.

Бе пуснала дълбоки самотни корени

чак до земното ядро.

Тишината странства с избледнели стъпки

из сумрачната стая.

Стая, пътуваща мисловно из

световете на откровените униния.

Униния по – откровени от детска душа.

Потъналите в мрак и мисли корени

превръщаха всеки помен в незабравим.

Тишината бледа се скита с неопетнена душа

из наранените стайни обятия.

Стая, жадуваща за ласка човешка, грижовна.

Но уви!

Мечта утопия бе това!