Самота
Тишината смирено бяга с боси ходила
из ъглите на смирена стая.
Стаята бе потънала в
заспалите си помени.
Помените обагрят стените ù
в огнени изящни нюанси.
Изящност като египетска пирамида.
Тишината смирено тича с жилавите си пети
из шептящата сляпа стая.
Стая със съзнание колоритно,
излъчващо бодрост, но уви!
На покруса лъхаше то.
Покруса, родена от коварното празно очакване.
Тишината безплътно препуска с нежните си нозе
из пространството на празната стая.
Стая, жадуваща за липсващото чувство у сърцевината ù.
Всяко гнездо милее за лястовиците си.
Лястовица, отпътувала към далечни земни кътове.
Тишината пуста снове с дамските си пети
из прашната стая.
Стая, пълзяща по стеблата на здрача.
Здрач с усмивка лъжовна.
Бе пуснала дълбоки самотни корени
чак до земното ядро.
Тишината странства с избледнели стъпки
из сумрачната стая.
Стая, пътуваща мисловно из
световете на откровените униния.
Униния по – откровени от детска душа.
Потъналите в мрак и мисли корени
превръщаха всеки помен в незабравим.
Тишината бледа се скита с неопетнена душа
из наранените стайни обятия.
Стая, жадуваща за ласка човешка, грижовна.
Но уви!
Мечта утопия бе това!
© Деница Кръстева Всички права запазени