Самота

Сама съм. Отново съм сама. Съвсем сама вървя из гъстата гора. Не чувам дори птичи глас. Абсолютна тишина. Докосвам листата на дърветата и очаквам да звънят, както в приказките. Те, обаче, не звънят. Аз не съм в приказка. Не съм и принцеса. Така, че не очаквам красив принц, който да ме изведе от тук. Всъщност, очаквам ли вече въобще нещо? Почти не.

Продължавам да вървя. Сама, да. Отново сама. Слънцето почти се скрива. И то ме изоставя. Нищо. Ще го преживея. Може пък нощта да е по- добра. Да ме скрие по- добре. Да ме погълне и вече никой да не чуе за мен. Помни ли ме все още някой? Мисля, че не.

Спирам. Сядам на стар, изсъхнал пън. Дали е било красиво дървото, което е растяло тук? И кой го е отсякъл? Дали поне за малко се е замислил преди да го отсече? Не го ли е жегнало нещо в сърцето, докато дървото е падало? Съмнявам се. Гледам високите дървета около мен и се питам колко ли от тях останаха по Земята? Ще ни стигнат ли да доживеем до новия век? Мислят ли и други за това? Май вече не.

Ставам и отново тръгвам сама. Все още няма никой наоколо, който да желае да се присъедини към мен. Продължавам да вървя по прашната пътечка. Излизам от гората. Пред мен има езеро. Приближавам се. Не вярвам на очите си. То е чисто. Усмихвам се. Докосвам с пръсти водата. Не е много студена. Изпитвам желание да се хвърля вътре. Тук никой не ме гледа. Никой не може да ме спре. А останаха толкова малко чисти места за къпане. Ще се погрижим ли за водите... някога? Пука ли им на хората за тях? Не. Вече са безразлични.

Нещо се движи до крака ми. Поглеждам. То е малко. Малко бяло пухкаво животинче. Някой, някога го е нарекъл куче. Гледа ме мило с невинните си кафяви очички. Иска нещо. Какво ли? Храна, може би. А може и то като мен да търси приятел, може. Вземам го. То се гушва в мен. Толкова е малко и крехко. С какво да му помогна? Колко като него странстват по този свят? Имат ли и те щастието някой да се смили над тях? Нещо отново ми нашепва: „Не “. Много от тях, като мен, си остават самички. Защо?

Оставям го на земята. То се поколебава за миг и влиза във водата. Не чакам дълго и скачам след него. С дрехите. Хвърлям се със смях след дребосъчето. То плува по- добре от мен. Хубаво е така. Хубаво е да играеш с някой, който не ти се сърди за нищо. Скачаме, гмуркаме се, гоним се. Не съм лудувала скоро така. Весело ми е. Мисля, че на кученцето също. Става ни студено. Излизаме от водата. То се тръска. Ще изсъхне. Ами аз? Нищо. Ще вървя мокра. Оглеждам се. Мръква се. Тръгваме с мъничето. Вече не съм сама. Вече сме двама. Скоро навлизаме в града. Тук е по- светло. Навсякъде светят улични лампи. Поглеждам нагоре. Този път не виждам високи дървета. Вместо тях гордо стърчат панелни блокове. Отново ми става тъжно. На някои може би така повече им харесва. На мен не!

Вървим по тротоара. Около нас се движат хора. Много хора. Гледат ни с любопитство. Не им обръщаме внимание. Просто си вървим. Стоп! Ще стъпчат кутрето! Изкрещявам. Извиняват ми се. Повече по навик, отколкото от истинско съжаление. Вземам го в ръцете си. Тук е на по- сигурно място. Минаваме покрай пълните магазини. То скимти. И аз съм гладна. Уви, нямам пари. Нямам нищо. Вървя по- бързо. Стремя се да не обръщам внимание на бляскавите реклами, преминаващите скъпи коли и отрупаните витрини. Кръстовище. Спирам. Не заради сфетофара. Заради момчето. Ето още един, който е сам. То седи до стената на една сграда. И моли. За вода, за хляб, за внимание. Моли за щастие. Моли за обич. Те, обаче отминават. Те не спират. Те не искат нищо да дадат. Не го ли виждат? Не, виждат го. Тогава? Останаха ли сред тях добри души? Почти не.

Ето, че ние спираме. Поглеждам в шапката. Нищо не виждам. Нима сме първите?! Момчето ме гледа. Чака. Пребърквам си джобовете. Няма нищо. Чувствам се виновна. Не искам да съм като тях. Искам нещо да му дам. Хрумва ми една идея. Подавам му ръка. То плахо се надига. Обяснявам му да не се страхува. Вярва ми. Тръгваме. Вече сме трима. Трима самотници вървят по улиците на големия град. Къде са другите като тях? Кой ще им помогне? Има ли кой? Не желая отново да чуя: „Не „! За Бога, нека поне един отговор да бъде: „Да „ !

Спираме. Натискам звънеца на старата ни врата. Отваря ни майка ми. Готова е да вика. Остава, обаче, вцепенена от гледката. Следват въпроси: „Защо си мокра? Къде си била? Какво е това псе? Защо водиш момчето?“ Въпроси, въпроси... Разказвам й всичко. Усещам, че нещо ми пари на бузата. Сълза. Още една. И още една. Аз плача. Майка ми ни вкарва вътре. Един по един ни води в банята. После заедно тримата в кухнята. Ядем. Наблюдавам момчето. Вече е чисто. Усмихва се дори. Храни се много бързо. Поглеждам кутрето. Сега е още по- красивичко. Как сладко си облизва купичката! Изпитвам радост от гледката.

Скоро отиваме в детската стая. Момчето ме целува и казва мило: „Благодаря“. Давам му пижама. Ляга си на диванчето. Сякаш веднага заспива. Милвам кутрето, целувам го. То доволно скимти и върти опашка. Слагам го в ъгъла, в едно кашонче. И то заспива. Отивам до прозореца, наблюдавам ги. Доволна съм, че им помогнах. Вече мога да кажа едно: „ДА“! Да, щастлива съм, че създадох радост в други сърца. Щастлива съм, че не съм толкова сама.

Гледам през прозореца. Има много звезди. Светят силно. Виждам и Луната. Сякаш ми се усмихва. Нощта не можа да ме грабне. Не можах да избягам. Не можах да се скрия. Може би така е по- добре. Все пак, има ли кой да ме откъсне от този свят, освен нощта?

Може би ти? Очите ти ме гледат от стената и обещават много. Те излъчват топлина. Те са добри. Тъжни са, обаче. Защо? Нима и ти си сам? Нима и ти си като мен, като кучето, като момчето? Нима и ти понякога бродиш сам? Мислиш за горите. Мислиш за водите. Мислиш за животните. Мислиш за децата. И на теб ли ти е нужна нечия обич, топлина? И ти ли мечтаеш за щастие, Майкъл? Знам, че си част от нас. Вече няма да бъдем сами. Ти си далеч, но те чувстваме много близо. Ще останем четиримата заедно. Завинаги! Ще надвием самотата! Ще прогоним мъката! Само да си обещаем, че ще останем заедно!

17.01.1994, Ким Джаксън