Анна се разхождаше по пустите улици. Студът беше прогонил от тях смеха и детската врява. Сега само откъсналите се есенни листа я съпровождаха по пътя й към Нищото. То бавно я поглщаше и я превръщаше в една от многото обезличени тъжни души. Самотата я притискаше и не й позволваше да диша свободно. Тишината се беше вселила в нея и я караше да не вярва, че ще се справи. А колко щестлива беше само преди дни. Колко радост и даряваха греещите му очи. Как я изпълваха със светлина и огън. И тя, подобно на привлечените от пламъка пеперуди, изгаряше в собствената си страст и желание. И тя, като удавник за сламка, се хващаше за безпочвени надежди. Но силите вече не стигаха, за да спаси вярата. Вярата, че пак ръцете му ще я обгърнат, че пак смехът й, весел, по детски невинен и по женски звучен, ще изгони болката...
Той седеше пред купищата учебници и се чудеше накъде да поеме. Когато я остави, Емо искаше само да успее, да не мисли и за нея и да се съсредоточи върху предстоящите изпити. Но някак си ...