Анна се разхождаше по пустите улици. Студът беше прогонил от тях смеха и детската врява. Сега само откъсналите се есенни листа я съпровождаха по пътя й към Нищото. То бавно я поглщаше и я превръщаше в една от многото обезличени тъжни души. Самотата я притискаше и не й позволваше да диша свободно. Тишината се беше вселила в нея и я караше да не вярва, че ще се справи. А колко щестлива беше само преди дни. Колко радост и даряваха греещите му очи. Как я изпълваха със светлина и огън. И тя, подобно на привлечените от пламъка пеперуди, изгаряше в собствената си страст и желание. И тя, като удавник за сламка, се хващаше за безпочвени надежди. Но силите вече не стигаха, за да спаси вярата. Вярата, че пак ръцете му ще я обгърнат, че пак смехът й, весел, по детски невинен и по женски звучен, ще изгони болката...
     Той седеше пред купищата учебници и се чудеше накъде да поеме. Когато я остави, Емо искаше само да успее, да не мисли и за нея и да се съсредоточи върху предстоящите изпити. Но някак си красивото й лице и спомените за отминалите времена изплуваха пред премрежения му от неизплакани сълзи поглед. Четеше милите й смс-и, спомняше си нежните й слова и вече не знаеше дали е постъпил правилно и дали си е заслужавало да я  жертва в името на каузата. Чуваше смехът й в главата си. Протягаше ръце и аха да я докосне, но мъничката й фигура се пръскаше някъде в космичното пространство. Оправданието беше глупаво. От прекомерна любов го беше направил. И от страх да не я гледа как си отива. Дали щеше да се затвори кървящата рана?...
     Анна стоеше на спирката и чакаше автобуса, за да си отиде у дома. На тази спирка му беше казала, че го обича. Тук се бяха целунали за пръв път. Как трепереха ръцете й тогава. И колко се притесняваше. Изживените мигове и предишните трепети нахлуха в нея като пролетен вятър и и припомниха, че не може да е свършило. Те се обичаха и въпреки обстоятелствата пак щяха да бъдат заедно. Защото само времето знае колко силна е любовта....
     Телефонът звънна.
     - Ани?
     - Емо...
     - Обичам те. Исках само да го знаеш. Положението ни е временно, любима. Само след няколко месеца, ще се смеем над това.
     -Мислиш ли, че тези няколко месеца няма да са като бездънна пропаст между нас?- попита с глас, пълен със сълзи.
     - Аз ще я прелетя, мило. На крилете на безкрайната любов. Ще бъдеш ли ти там, за да ме чакаш?
     - Войниците стоят на поста си и чакат. Чакат...- прошепна Анна, задушавайки се от напиращите на гърлото й ридания.
     - Ще се справим, скъпа. Знам, че ще се справим. Само не убивай надеждата...
     Тя затвори и целуна телефона. Да! Нищо не беше свършило. Щом любовта още живееше.
     Той се усмихна и се наведе над поредния учебник. Сега вече знаеше, че няма нещо, което да го сломи...