Развиделяваше се. Небето още тъмнееше, леко оцветено в светли отблясъци само там – на изток, където зад хребета още се криеше първия слънчев лъч. Иван отвори едното си око и се ослуша.

   – Какъв беше този звук? Сигурно съм сънувал!

   Отпусна се отново на меката възглавница и затвори очи.

   Чук-чук.Чук-чук...

   – А-а-а, ето пак. – смръщи вежди сънено.

   Мъжът седна в леглото и разтърка с длани очите си. Насочи поглед към леко притворения прозорец. Звукът като че ли идваше от там.

   – Леле-е-е, още е пет часа! – възкликна той, поглеждайки часовника.

   Чук-чук. Чук-чук. Силният и дразнещ звук привлече вниманието му отново към прозореца.

   – Ах ти-и-и! Нахалник. Къш! Я да изчезваш веднага!

   Виновникът за неприятния звук стреснато литна от перваза и кацна на близкото ябълково дърво. Иван се хвърли в леглото и отново блажено затвори очи. Само след две минути из стаята се разнесе омайна птича песен. Ябълката пред прозореца беше силно разлистена. Края на май – сезонът, когато имаше най-много работа в градините и на полята. Ваньо трябваше да става рано, но чак пък толкова... Та часът беше едва пет!

   – Хм, какво си се разпял пък сега. Ех, явно днес денят ще започне по-рано.

   Мъжът стана и отиде да си направи кафе. Седна на масата с голяма чаша в ръка, пълна с ободряващата напитка, загледа се през прозореца и се закани:

   – Красив кълвач. Ама само да му докопам перушинестото вратле...

   Двамата стояха и се гледаха. Кълвачът наклони главичка на една страна и сякаш му намигна. После изправи шия и запя. Постепенно се приближи към прозореца и накрая литна и кацна отново на перваза. Чук-чук-чук-чук. Разнесе се силен звук, като от автомат „Калашников”. Здравият клюн трополеше по алуминиевия перваз, после се прехвърли на стъклото и звукът стана още по-силен.

   – А-а-а, това е напаст. Къш! Отивай си в гората, глупава птицо!

Иван стана рязко и кълвачът литна отново до близкия клон. Мъжът опря лакти на отворения прозорец и се загледа в утрото.

   Свеж лек ветрец галеше листата на ябълката и те шумоляха. Зад хоризонта се показа първият слънчев лъч. Сякаш приел това за покана кълвачът запя отново. Светлината се плъзна по клоните на дървото и обагри окраската на пернатия нахалник. Белите ивици на гръбчето му заблестяха, а черното стана лъскаво. Като че ли облякъл официалния си смокинг – черен с две бели ленти на гърба, кълвачът се дуеше и пееше своята песен току пред носа на мъжа.

   – Хм-м-м, само да ми паднеш! Ще ти приседнат нотите в гърлото, а човката ти вече ще потраква само с гумен накрайник. – Иван се заканваше, но не беше сърдит.

   Кафето го освежи и утрото му донесе наслада. Излезе да работи с приповдигнато настроение и забрави за нахалния кълвач... докато той не му напомни за себе си.

   Беше пладне. Навън препичаше. Иван беше уморен, но знаеше, че следобед ще може да възстанови сили и да продължи до вечерта отново с бързо темпо, така както беше свикнал да работи всеки ден. В стаята беше прохладно и приятно. Носеше се лека музика. Иван се протегна с блажена усмивка на леглото и точно се унасяше  в сладка обедна дрямка, когато ушите му завибрираха от силния шум. Чук-чук. Чук-чук-чук... Здравият клюн на кълвача удряше по стъклото, после по перваза и пак по стъклото. Звукът наподобяваше онзи вибриращ тътен, който се разнася когато в панелен блок някой работен съсед  кърти с хилти стената си.

   – Браво! И сега какво, ще се гоним да си късаме перушината ли?

Ваньо скочи от леглото, направи две крачки и се озова до прозореца. Кълвачът литна и кацна на ябълката. Белите ивици по гърба на птицата блестяха на силното обедно слънце. Тя разпери леко криле и се обърна предизвикателно към мъжа на прозореца. Потърка клюн по клона, като че ли да прочисти гърлото си и запя звучно.

   – Ах-х-х, да те докопам!

   Мъжът се отпусна отново да почине, но като по сигнал отново се разнесе: Чук-чук-чук. И така пак, и пак, и пак... Спокойствие имаше само в моментите, в които човекът сядаше на масата до прозореца, вперваше ядосан поглед в птицата и ѝ говореше заканително. Само тогава кълвачът млъкваше. Гледаше го с умен поглед и като че ли искаше да му каже:

   „Зная, че си самотен точно като мен. Погледни небето – толкова е синьо, виж слънцето как нежно гали, усети аромата на тревата и цветята. Спри за момент да препускаш и се наслади на красотата на живота. Усмихвай се по-често и знай, че усмивката е първото нещо, което утрото вижда на лицето ти.”

А вечерите, когато луната огряваше небосвода и звездите блещукаха като бели бисери в черното кадифе на нощта, когато се носеше приятна прохлада и клоните на ябълката шумоляха и нашепваха омая, точно тогава кълвачът, като неотлъчен приятел, стоеше на клона точно пред прозореца и търпеливо изслушваше мъжа. Ту поклащаше главица, ту разперваше криле или подскачаше от клон на клон. Сигурно ако можеше да говори, би започнал да цъка с език виждайки колко изморен се прибира човека след дългия работен ден.

   Иван свикна с птицата на прозореца си. Изнервяше се, когато кълвачът тракаше по стъклото, но пък започваше да му липсва, ако не чуеше дълго време песента му. Ставаше и го търсеше между клоните на дървото. Беше му станал спътник и приятел. Е нищо, че нахално го събуждаше рано всяка сутрин, но пък така мълчаливо и разбиращо го слушаше, когато Ваньо заговореше...

Гоненицата между мъжа и кълвача продължаваше вече втора седмица. Иван се чудеше какво толкова е харесала птицата на неговия прозорец – обикновен прозорец, дори и дограмата не беше дървена, да не говорим за огледалните стъкла.

   – А-а-а, ето защо идваш тук! Заради птицата, която те гледа от другата страна на прозореца нали? Глупчо, та това си ти. Не виждаш ли колко си грозен?

   Кълвачът навеждаше глава, взираше се в образа си в стъклото, изпъваше шия и запяваше. Сигурно ако това беше присъщо за птиците би изплезил език, изговаряйки закачливо:

   „Тръц, много важно. Ти пък да не би да си красавец. Като те гледам как се изнервяш на едно просто почукване по стъклото ти. Сърдитко!”

   Всъщност мъжът и кълвачът бяха красиви. И двамата знаеха, че съдбата им не напразно ги беше събрала и като истински другари от време на време се обиждаха един друг, но пак търсеха компанията си. Точно като верни приятели на по бира. Ако не се захапят я за мача, я за политика, я за жени... няма да са прекарали приятно.

Две седмици мъжът и кълвачът си говореха. По-скоро Иван говореше, а птицата му пееше. Не се отказваше обаче и да трака по огледалното стъкло, както и по перваза. В боя паднаха безславно два комарника, жестоко пробити от здравия клюн, както и доста нервни окончания по изстрадалите и изтънели нерви на мъжа. Трябваше да се намери кардинално решение на въпроса.

   „Така повече не може да продължава.” – си мислеше Иван и клатеше глава, облегнат на перваза на прозореца, а кълвачът го гледаше от отсрещния клон на ябълковото дърво и кимаше с глава:

   „Не може, не може... чук-чук-чук”

   Беше пладне. Иван се прибра, хапна набързо и зачака майсторите. На входната врана се звънна.

   – Здрасти. Идваме да сменим стъклата на прозорците. Не желаете вече да са огледални? Сега ще монтираме обикновените, макар че поръчката Ви ни се струва странна, но... клиента винаги е прав. – момчето от фирмата не спираше да бърбори. Само да знаеше причината за странното желание, не би се зачудил и за миг.

   За около час стъклата на стаята бяха сменени. Майсторите си заминаха, а Иван се зае с изпълнението на следващата стъпка от плана си – а именно да опъне една голяма мрежа на прозореца и на перваза отвън, та наглия кълвач ако реши да кацне и да трака отново, да се заплете в нея. Всичко беше готово и Иван седна на масата до прозореца с чаша кафе и зачака с дяволита усмивка на уста. Чакаше, чакаше, но кълвачът като че ли беше изчезнал.

   „Уплашил се е от майсторите сигурно.” – си мислеше мъжът – „Ей сега ще се появи отнякъде и ще започне да ми се пери. Ела ми, ела!”

   Но кълвачът не идваше. Някаква тъга се загнезди в мислите на Иван. Вече никой не го събуждаше преди изгрев слънце. След обяд можеше да си дремне на спокойствие и тишина. Но понякога се чувстваше така самотен...

...

   – Я, каква красива птица е кацнала на черешата ми! Точно пред прозореца. Сигурно пее прекрасна песен. Де да не бях толкова глуха, може би щях да чуя песента ѝ. – баба Пена махна с ръка и се затътри бавно към прозореца. – А-а-а, чакай да питам съседа Ваньо що за птица е това. Хубаво момче. Гледам го от известно време излиза да си пие кафето на моята пейка и все вдига поглед към черешата. Ваньо-о-о...

Разказът е публикуван в

сборник с разкази "Живот на 360 градуса". 

Даниела Паскова