Сън. Този път сънят му беше по-различен. Беше обграден от хора, от жени.
Всяка от тях имаше перфектно изваяни черти, за които дори боговете можеха да мечтаят. Съвършени до последния сантиметър. Над лицата им падаха кичури от буйните им коси. Някои коси бяха с цвят на узряла пшеница, други тъмни и дълги, приканващи да заровиш пръсти в тях. Имаше дори и червенокоси, с пламтящи като лъчите на изгряващото слънце коси.
Всички очи бяха вперени в него. Море от сини, зелени, сиви, кафяви и пъстри мъниста бяха впити жадно, очакващи нетърпеливо всяко негово движение.
А телата им... телата бяха симфония от изящни извивки, обвити оскъдно в дантела и коприна. Всички до една бяха облечени в черно.
Той преглътна нервно. Сърцето му биеше така, сякаш се беше преместило в ушите му и се опитваше да пробие тъпанчетата.
Само да протегне ръка и можеше да има всяка една от тях.
Вместо да направи нещо, да покаже, че иска да потъне в морето от страст, докато и последната капчица сила не бъде изпита от него, той стоеше като закован и не можеше да помръдне.
Искаше всичко и едновременно нищо. Погледът му шареше от лице на лице, но нито едно не можеше да го задържи задълго. И защо? Всяка една от тях беше по-изящна от всяко момиче, което беше виждал някога. Всяка би могла да накара дори и най-съвършената манекенка да се изчерви и да зарови лице в шепи, обляна в сълзи. Всяка беше перфектна, но той не пожела никоя.
Затвори очи и наведе глава, сякаш изморен от някакво тежко бреме. Всеки би мечтал в този момент да бъде на това място. Всеки друг, но не и той.
Пое въздух и отвори очи. Погледът му се повдигна от земята и запълзя бавно нагоре. Изведнъж нещо го накара да се вцепени.
Очите му се спряха върху чифт катраненочерни очи. Единствените сред морето от разноцветни мъниста.
Той се гмурна в тълпата, притеглян от двата горящи въглена. Проправи си път без да поглежда никоя друга. Вече го теглеше сила, много по-мощна от първичните животински инстинкти...
Ето я. Тя се приближаваше. Последни крачки и щеше да се озове пред нея.
Това беше тя. Момичето от люляковата градина, което всяка вечер беше в съня му. Същите черни, пламтящи очи, същата тъмна, гладка като стъкло коса. Същото чипо, детински сладко носле. Върху главата ù имаше пресен люляков венец, който я окъпваше в сладко-лепкавата си миризма. Тялото й беше облечено в същата призрачнобяла премяна, изтъкана от лунни лъчи. Под нея се подаваха същите бели кецове, които зърна, като я видя за пръв път в съня си.
Беше Тя. Искаше само нея.
Тя не можеше да се сравни по красота с перфектните създания, от които се изплъзна. Тя нямаше техните изваяни черти, буйните коси и крака, стигащи чак до сливиците. Тя нямаше всичко това, но имаше едно нещо, което те нямаха. Неговото сърце.
Той протегна ръка и прокара нежно пръсти в косите ù. Сънуваше я от толкова време, а за пръв път беше достатъчно близо до нея, за да може да я докосне. Достатъчно, за да може да види отражението на малоумната си усмивка в очите ù.
Обви ръце и я пое в обятията си. Той никога нямаше да забрави как хлопа сърцето ù срещу неговите гърди. Чувстваше го през четирите пласта дрехи - туп-туп! Туп-туп! Туп-туп! Туп-туп! Биеше за него, с него, заради него. Не би желал нищо друго, освен до края на дните си да чувства това туптене срещу гърдите, да долавя буйната кръв отдолу и да се усмихва доволно, знаейки, че тя е тук.
Времето спря. Вече нищо друго нямаше значение. Стояха така само миг и едновременно с това цяла вечност.
Тя се отдръпна леко и се освободи от прегръдките му. Очите ù се спряха върху неговите (почувства се разголен) и се усмихна. "Ела, искам да ти покажа нещо."
Пое ръката му и го поведе нанякъде. Накъде? Нямаше сили да откъсне поглед от нея и да се огледа наоколо.
Изминаха няколко метра, или може би десетки километри, и спряха. Той се огледа. Бяха при лунното езеро. Близо до брега имаше обикновена дървена пейка, а зад нея люляков храст. Това беше същият храст, от който тя късаше цветове за венците си. Неговият аромат се беше слял завинаги с Нея, както нощта се слива с мрака в неделимо цяло.
Те се стовариха върху пейката, сякаш на прага на силите си. Затвориха очи. Тя положи глава на раменете му.
Той усещаше слънчевите лъчи, които падаха върху него. Беше точно този момент преди залез слънце, когато слънчевите лъчи се сгъстяват и окъпват в злато всичко, до което се докоснат. Погледна към нея. Лъчите се преплитаха в косите и искряха върху ресниците ù.
Погледът му се придвижи надолу към финия медальон, който беше скрит под дрехите. На него бяха нанизани сърце и ключе.
Тя сякаш усети погледа му и отвори очите си. Погледът ù проследи това, върху което се беше спрял неговият.
"Този медальон е подарък от майка ми. Единственото, освен този люляков храст, което имам от нея. Каза, когато намеря човека, който може да ме извика в сънищата си, да му дам ключа от сърцето. Мисля, че открих този човек."
Тя свали верижката и окачи ключето на неговия врат.
"Пази го."
Той се наведе да я целуне, но в този момент слънцето се скри зад хоризонта и настъпи мрак, който я погълна.
Той се събуди облян в пот. Въздухът не му достигаше. Сякаш беше удавник, който в последния си миг е поел глътка въздух, която да го спаси от смъртта. "Пак този сън." - помисли си той.
Вече месеци се будеше облян в пот, а главата му пулсираше до пръсване. Сънуваше все един и същи сън.
Той постоя седнал в леглото, изпи чашата с вода, която беше до него (вече имаше навика да си приготвя вечер чаша вода, близо до леглото) и затвори очи. Опита се да успокои дишането си.
След минута или може би часове, застанал така, той се унесе в сън.
Луната се прокрадваше през неплътно дръпнатите завеси. Лъчите падаха върху него и го окъпваха в сребърно сияние. Окъпваха и малкото златно ключе, което се подаваше на врата му.
Месечината тази вечер грееше още по-ярко, сякаш радваща се на младежа в празната стая, който за пръв път от толкова време спеше спокойно.
Той получи спокойствието си, но след тази нощ Тя никога повече не се завърна в съня му.
*************************************
Саудаде /португалски/ - безвъзвратно изгубена любов
© Алекс Все права защищены