Здравей... Добре ли спа? Аз не, но това не е важно. Реших да не те будя. Спиш някак си приказно, а и не понасям плача ти. Кара ме да плача...
Когато някой си тръгва от някого обикновено му казва в очите защо, или му оставя бележка... Понеже нямаме наш си хладилник, аз ще я закача на моят. Теб те няма така или иначе. Идея нямам как и дали ще я прочетеш. По ми е важно да съм я написал. И така... аз тръгвам! Решил съм. Честно, казано... няма да се обръщам назад. Когото са срещнали очите ми преди тръгване - това ще са лицата от моето минало. Ти си част от тях. Твоето лице най ще го помня. Сигурно, защото най-влюбено съм го гледал. Много ми се събра. Дядо ми все казваше, че "човек и от куче повече тегли" и баш си е така. Теглих, теглих пък нямам мяра вече да понеса, нито сили. През какво ли не минаха мислите ми за тебе... И те проклинах, себе си също. После се отричах от клетвите. Ругаех. Тебе, живота, съдбата, Господ, че ме върна от мъртвите... И защо ми беше тая любов, дето не спрях да вярвам в нея? За да страдам още ли? Стига толкоз! Толкова гняв сбрах у себе си и толкоз болка, че само ти успя да ме утихнеш, ала... месец любов. Сигурно това е срока на рецептата. И сега? Отново боли. Боли повече от смърт. Аз знам как боли смъртта, и тежки да ѝ се бях дал... Тръгвам си от всички. Заради теб. От теб най-много! Защото ти си тръгна от мен. Защото, всичко, което казваш е оправдание. Няма причина. Не вярвам в причините. Има страх и недообичане. Не те виня. Не те съдя. Ще взема на болния си кръст мъката и ще я нося до своята Голгота. Ще метна през немощното си рамо болката и ще се влача към хълма си. Ще свия любовта си в това изморено мое сърце и ще я отнеса в небитието. Заедно със спомена за теб. Нали казват, че ако обичаш някого трябва да го пуснеш и ако той те обича, би се върнал... Аз те пуснах. Ти не се връщай, защото няма да ме намериш. Такава птица като мен веднъж я срещаш. Странна, но птица. Аз нямам ято. Нямам сезони. Губя се и се намирам. А тези малцина, които са ме намирали... са докосвали щастието. На теб явно ти е било достатъчно това докосване... Извини ме за словоизлиянието. Последните бележки или са кратко - Сбогом, или са дълги като моето сбогуване... Цял живот исках да ме намерят. Вече не! И ти не ме търси. Казах ти - няма да можеш. Пожелавам ти щастието, което нямаше с мен! Всъщност то може би не съществува... Не се отказвай! Само пази сърцето си! Инфарктно сериозно е! И бъди спокойна - не те мразя! Знам, че това ти бе по-важно от всичко... Гледам вратата на хладилника и разбирам, че тоя лист ще виси като някое прощално писмо. А аз го водя бележка. Нищо де, на кой му пука. Ще го изчетеш някак си... Все пак е от мен. Аз - Поетът... Пази се и опитай спокойствието. Сбогом...
Из "Бележки за хладилника"
Danny Diester
(Стихопат.)
© Данаил Антонов Все права защищены