Най-после среща с него! 
Вече не помнеше откога беше влюбена в Борис. Със сестра му станаха приятелки още от първи клас. Живееха наблизо – от двете страни на реката. Харесваше им да стоят на дървеното мостче и да гледат водата. През пролетта тя беше буйна и стръвно подкопаваше бреговете от двете страни. Но през лятото изтъняваше като косъм и само тук-там се образуваха малки вирчета, в които дребни червеноперки игриво се премятаха. 
Когато поотраснаха, набраха смелост и слязоха долу, в самото корито. Скоро плахите им стъпки утъпкаха тънка пътечка. Току под моста имаше няколко храста. Бяха гъсти и зелените им клонки скриваха всичко. Там си направиха скривалище. Дадоха си дума да не казват на никого. Докато един ден не ги изненада братът на Живка – Борис. Беше ги проследил. Така станаха трима. Някъде по това време се влюби в него. 
Той беше с пет години по-голям от тях и знаеше толкова много неща. Беше много умен за възрастта си. Станаха приятели. Отнасяше се с нея все едно му беше втора сестра. А тя запази тайната на своята любов, макар че от това я болеше. 
Пораснаха заедно. Борис имаше и приятелки, с които ги запознаваше. Сестра му приемаше всяка. Не че я харесваше, но беше приятелка на брат й. Но Люба се измъчваше жестоко и често плачеше скришом. Само че нямаше сили да му разкрие истината. 
Той завърши гимназия и отиде да следва. Идваше си през ваканциите и рядко го виждаше. С Живка все още слизаха до реката, но вече много по-рядко... само в трудни моменти... в края на поредната любов... поредното разочарование. Живка я питаше защо няма приятел, но тя не посмя да сподели. Един ден й даде снимка – тя и Борис през последната ваканция. Сложи я в рамка. Живка я видя и я погледна странно, но нищо не каза. 
Когато Борис се прибра за празниците, я поканиха да посрещне Новата година с тях. Живка й каза, че Борис няма приятелка и ще й бъде кавалер. Беше прекрасна вечер. Така започнаха плахо да променят отношенията си. Той замина отново, а лятото тя замина в чужбина. Бяха й уредили да следва в Германия. Имаше телефонни разговори. Той се дипломира и започна работа. Тя се прибра за празника. Щяха отново да празнуват заедно Новата година, но вече като двойка. Беше щастлива. 
Сега стоеше пред огледалото в новия си тоалет, сложила внимателно грима си, и си мислеше за съдбата. Беше й някак притеснено и една тежка ръка свиваше сърцето й като в менгеме. Чудеше се защо. Всичко беше наред. Беше му признала любовта си, той също беше признал, че винаги е бил влюбен в нея, но не е посмял да й каже. Очакваше ги щастлив съвместен живот. В този момент видя лицето му в огледалото. Той я гледаше със своята странна усмивка. После изпрати въздушна целувка, помаха с ръка и изчезна. 
Люба се вцепени и за миг загуби съзнание.
Свести се от телефонен звън, който спря живота й завинаги в този отрязък от времето.

***

Просто не видя откъде изскочи другата кола. Връхлетя отгоре му сякаш от нищото. Борис не усети болка. Смъртта му беше бърза и милостива...

21.01.2018 г.
Сливен