Безсънна нощ ме мъчеше. Поредна вечер не можех да заспя...
Спомена за теб ме караше да полудявам. Бях твоя... Толкова твоя...
Ръцете се докосваха горещо... Сърцата пееха в едно цяло...
Телата копнееха да се слеят...
Бяхме една любов... Бяхме една мечта, едно съвършенство... Бяхме...
За жалост вече не сме...
Не остана даже помен от мечтата, красотата, вдъхновенната любов.
Остана само жалък черен прах... Празнота, която разкъсва душата...
Когато чувствата напуснат сърцето, няма шанс да се задържат.
Затова няма да те моля да останеш до мен... Прегръдката нека бъде за последно...
без слова.
После тръгвай по своя път, който харесваш, без да се обръщаш назад.
По-малко ще бъде болката, ако не се залъгваме с фалша... Лъжата за вечност... Няма нужда от театрално сбогуване...
Нека остана сама... Ще продължа по своя път в търсене на любовта.
Нощта ще ме прегърне...Тъмното ще бъде моя утеха.
Самотата ще бъде моят другар в тъгата, която ме е обгърнала ...
Ще плача, ще страдам, ще боледувам...
Но ще оцелея! Даже ще се възродя от пепелта!
А копнежът, копнежът за по-светло място в душата на някого ще бъде моята надежда,
която ще бъде моят блян за по-хубав свят наоколо. Ще мога да се надявам, да вярвам, че някъде там ме чака моята сродна душа, която ще сгрее сърцето, сковано в лед...
Тогава пролетта да се завърне с новата любов, слънцето ще блесне с нова надежда, а душата ще огрее като многоцветната дъга...
Чакам те нова Любов! Ах, как те чакам! Само ела до мен, за да те позная!
© Пламена Владимирова Все права защищены