29 июл. 2011 г., 23:51

Сбогуване с ТЕС - I 

  Проза » Другие
1650 1 3
11 мин за четене

            СБОГУВАНЕ   С  ТЕС (ДСО „Техноекспортстрой)

 

 

Когато започнах да пиша този разказ се опитах  да заменя недолюбваното от читателите, а и от мен самия, „първо лице” и започнах  да го пиша в „трето лице”, но... просто  не се получи. Звучеше ми като измислен, а всичко описано в него действително се е случило.

Е, има разкази, които  съм написал и в трето лице, но за всеки от тях има сериозни причини за да го направя, които не съм искал, или не е трябвало да пренебрегна. За този случай обаче такива причини, поне според мен, няма. Затова всички участващи лица, стопански обединения, партийни органи, ведомства и т.н. си останаха с истинските имена.

 

Надявам се част от написаното да даде, макар и донякъде, известна представа как понякога се решаваха кадровите въпроси в България преди промените. Все пак, за да  се избегне каквото и да било недоразумение,  още в самото начало ще добавя, че тогавашните случаи бледнеят както по количество, така и по отношение на начините, методите и средствата, използвани след „промените”  от така наречените „демократични” властимеющи при целенасочената им  разправа както с редица кадърни, с доказани морални и професионални качества ръководители така и с други висококвалифицирани кадри, които по най-обиден, нерядко брутален начин, биваха отстранявани, по-скоро, безцеремонно изхвърлени от отговорни постове само защото… Защото са били такива по време на „мръкобесническия режим“.

И отново едно разгрничение: Не става въпрос за партийни ръководители и апаратчици с конски наочници, за ниско стойностни доносници и подмазвачи. Всъщност горчивата истина е, че основната част от споменатите сервилни подмазвачи и доносници  бяха имено сред тези, които след промените се обявиха едва ли не за най-големите демокроти, защо не и дисиденти. Тук става въпрос за признати високообразовани, кадърни, честни професионалисти с богат опит в тяхната област. На тяхно място започна поголовното назначаване на какви ли не комплексари, подмазвачи, доносници, неизвестни дотогава „дисиденти”, слуги на чужди интереси и разузнавания, всякакъв вид използвачи и ренегати. Подобно на кардинал Ришельо, девизът им стана мисълта на Николо Макиавели: „Целта оправдава средствата.” А целта  беше да се разруши всичко и то както най- вулгарно заяви от трибуната на българския парламент неизвестната дотогава конюнктурна личност Александър Йорданов: „Да не остане камък върху камък.” И тоталната разсипия започна.

И какво се получи? Това, че: Уж се стреляше по комунистическия режим, а практически се убиваше държавата, за да се стигне до сега съществуващата й агония. Е, някои ново излюпени, или пребоядисани демократи имат и други обяснения и формулировки, зазубрени от новия вече „Наръчник на Агитатора”, който за изумително кратко време, подмени този от бившия режим, но в основната си част те, както и преди, са за  наивна публика.

Позволих си да засегна този въпрос, защото много често се забравя, че всяка коренна политическа или стопанска промяна има две страници и  ако човек иска да бъде безпристрастен в оценките си, задължително трябва да прочете и разбере не само едната, а и другата страница и чак тогава да прави своите анализи и изводи. За съжаление, в България това обикновено не се прави, което е и основната причина нерядко да се стига до екзалтирани, фанатични, не рядко изкуствено подклаждани конфронтации, които заедно с отключената негативна енергия на алчни за власт, пари и всякакъв вид облаги ниско стойности хора, чувството за мъст и безцеремонните задгранични намеси във вътрешните ни работи, ни запратиха на последното място сред държавите от Европейския съюз.

Тази тема се дъвчи вече двайсет години на най-различни нива, включително и по селските кръчми, а от щедрите популистки обещания  на достигналите стотици на брой стари и млади, известни и неизвестни  партии и коалиции с най- различен цвят,  за демократични промени, които ще ни осигурят... и т.н. и т.н., остана само пушилката, поне за обикновения гражданин на Република България.

А за двайсет години при добра воля от страна на всички, независимо от техните политически убеждения, религия и етническа принадлежност, можеха да се постигнат ако не чудеса, то поне един много по-висок жизнен стандарт от сегашния.

Достатъчно е да се вземе примера с „Германското икономическо чудо” след Втората световна война. Заблуда е, че едва ли не, единствената причина за това чудо е планът „Маршал”(между 1948 и 1952 година 16 европейски държави получават от САЩ кредити, стоки и услуги на стойност 14 милиарда долара, от които само милиард и половина са насочени към основаната през 1949 година ГФР.)

А на България бяха осигурени и то огромни за такава малка страна средства по различни програми фондове на ЕС, инвестиции от страна на западния бизнес и какво ли още не. И какво? Нищо. Основната част от тези средства или бяха изпокрадени, или неусвоени ( защото...не бяха осъществени съответните далавери), нещо, което важи без изключения за всички правителства, независимо от цвета и обещанията им. Защо? Защото България стана разграден двор, защото влакът и́ не само няма машинист, но и локомотив, защото престъпниците се разхождат на свобода, а нормалните хора живеят зад решетки, защото при първоначалното натрупване на капитали се стигаше до чудовищни извръщения, защото…,.

Що се отнася до немците, истината е, че основната заслуга за този рязък подем на Германия е на самите немци и тогавашните им политици и общественици, които в най-трудния за тях период успяха да загърбят своите противоречия и с общи усилия изтикаха вагона по стръмното нанагорнище, без да дезертират или да слагат препятствия по пътя на собственото си развитие. За рекордно кратък срок отново станаха водеща икономическа сила в Европа, независимо че стартът им, за разлика от българите след промените,  започваше от руините, оставени от войната - унищожени и ограбени индустриални предприятия, милиони убити, пленени, нарушена инфраструктура и т.н..

А какво ставаше и става в България през годините след промените?  Но... по-добре да спра дотук. И без това темата не е в пряка връзка с този разказ.

 

С инж.  Христо Захариев бяхме в кабинета на Марин Грашнов, завеждащ отдел „Промишлено-стопански” на ЦК на БКП във връзка с постъпило  предложение за изграждане на ново промишлено предприятие. Не че отделът щеше да „надзирава”  или участва в изготвянето на техническия проект, но на база на подробна и актуализирана информация  трябваше да се подготви конкретно и аргументирано становище  относно целесъобразността от изграждането на въпросното предприятие.  Това не значи, че в самото предложение липсваха обосновки,  но се налагаше да се преценят още веднъж всички аргументи „за” и „против”. Основната цел беше най-после да се прекъсне порочната практика  да се строят предприятия, заводи и цели комбинати на неподходящи места, нерядко по вече остарели технологии, необезпечени със съответната инфраструктура, кадри, суровини, пазари и т.н. и то само защото някой от местните „велможи” или друго някое „величие” с много висок партиен или стопански ранг, на база на землячески, приятелски или грандомански принцип, вече е  предрешил къде и какво да се построи. За съжаление, независимо от твърденията на редица бивши партийни и държавни ръководители, подобни примери не липсваха, но това също е друга тема.

Говорейки си по споменатите  по-горе въпроси, Грашнов съвсем неочаквано ни разказа как преди години в обект, ръководен от него, пристигнал току що завършил  инженер с молба да бъде назначен на работа.  Естествено, началникът на „Личен състав” му докладвал незабавно, като, естествено не пропуснал да уточни:

„Това е човекът, за който се обадиха „отгоре”.

Грашнов взел молбата, но щом прочел името веднага написал с главни букви „НЕ!”, последвана с дата и подпис и върнал молбата на кадровика.

„Но, другарю Грашнов, другарите...

„Ти да си получил от някого друго писмено нареждане, освен тази резолюция?”

„Не съм.”

„Тогава действай по нея!”

И двамата със Захариев много добре разбирахме, че е ставало въпрос за назначаване на „наш човек“, но въпреки това Захариев попита:

„Може би не сте имали нужда от инженери?”

„Напротив, точно в този момент страшно ни липсваха квалифицирани кадри и на първо място строителни инженери.”, отговори Грашнов и поясни: „Нуждата беше голяма, но не и от такива като въпросният кандидат,  когото познавах отпреди. Аз лично не знам, а и не съм чувал да има  друг студент късан три пъти на защита на дипломна работа. Това всъщност беше единственият аргумент за моя отказ.”

„И какво стана после?”, попитах аз.

„После... имах сериозни неприятности с някои отговорни другари, дори ми казаха, че имало и предложение за свалянето ми, но въпреки това  не го назначих при нас.”

„Е, щом има такава яка подкрепа, все се е уредил някъде. Не всеки ще посмее да постъпи като вас.”, обади се Захариев.

„Така е. Не знам трудовите подвизи на въпросния инж. Тодор Колев, но случайно от Деньо Димитров, когото и двамата познавате добре, научих, че бил притиснат  да го приеме на работа в ДСО „Техноекспортстрой”( ТЕС ). И понеже като инженер го няма никакъв, го назначил началник отдел „Снабдяване”. Скоро след това, пак благодарение на протекцията на същите „другари“, бил изпратен като предствител на ТЕС в Лондон, където си е една мъртва душа, защото нито знае английски, нито разбира нещо от строителна техника, резервни части и т.н.”

Този път ние със Захариев не се обадихме. Грашнов ни погледна и обобщи:

„Разказах ви този случай, за да ви предпазя от пълна изненада когато разберете, че не всичко става така, както е написано в разни решения, постановления, директиви и т.н. Едно е да го напишеш или  разбереш, но съвсем друго е да го изпълниш. Освен необходимото материално обезпечение, за срочното и качествено завършване на даден обект и пущането му в нормална експлоатация  са необходими и високо квалифицирани  кадри, включително и по висшите етажи на държавните и партийни органи. Всеки човек, поставен на грешното място в най-добрия случай е безполезен, да не говорим за щетите, които може да нанесе, особено ако е неподготвен, комплексиран или властолюбив. Затова запомнете добре: трябва да се търси подходящия човек за длъжността, а не длъжност за „нашия човек”. Но това да си остане между нас.”

А пък аз описвам този разговор, защото има връзка със следващата част…

© Христо Запрянов Все права защищены

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
  • Интересно, има ли книга и откъде може да се купи?
  • Много, много интересно начало! Обичам да се ровя в миналото да се пренасям там по един или друг начин!
  • Каквото миналото, такова и настоящето (може би не съм такъв песимист да кажа, че и бъдещето ще е същото, но...) ако нашите мили родни университети, продължават да бълват "кадри", само за задоволяване на болните амбиции на нечии родители, то Господ да пази България...
    Хареса ми написаният диалог. Само не ми допадна прекаленият субективизъм на въведението. Можеше да е малко по-смекчено. Поздрав, Христо!
Предложения
: ??:??