Сбогуване с ТЕС – ІІ

От месец бях в Либия и обикалях многобройните обекти на ДСО „Техноекспорт строй“. Едни бяха пред завършване, други едва започваха, трети имаха нужда от допълнителна техника и хора, така че се налагаше на место да се прецени и реши рационалното разпределение на наличната механизация и кадри, както и нуждите от нови машини и хора.

След обектите в Тобрук, Дерна, Бенгази, Аждабия, Джулфа, Куфра и още шест в района на Триполи, трябваше да замина за Себха, където освен жилищни блокове и болница в града, пътища в района и къщички за бедуините из съседните оазиси, започваше строежа на новата писта на летището.

Точно по време на тази командировка научих, че генералния директор на ТЕС, инж. Деньо Димитров и неговия заместник по строителството инж. Трайчо Димитров са освободени, а на тяхно място са назначени инж. Тодор Колев и инж. Марин Джерманов. Още там разбрах, че покровителят на Колев - Стамен Стаменов, който в момента беше министър на строителството и строителните материали след остър конфликт с Деньо Димитров, прескачайки задължителното съгласуване с отдел ”Промишлено-стопански” на ЦК на БКП, отишъл директно при Тодор Живков, с който беше в близки отношения и... И Тодор Колев става Генерален директор.

Бях в бюрото на ТЕС в Триполи и минути преди да тръгна за Себха, по телефона се обадил Тодор Колев – новият Генерален на ТЕС и наредил веднага да ме намерят и да му се обадя. Помислих си, че просто иска да се информира каква е ситуацията с многобройните ни обекти в Либия и веднага се обадих. Но не би.

„Добър ден. Не сме се срещали досега, но това ще стане като се върна в София. Все пак ще си позволя да ви честитя назначението.”, казах аз.

За мое най-голямо изумление той започна да говори с недопустим тон:

„Ти като си толкова време в Либия какво си направил?”, на което се постарах да отговоря възможно най-спокойно:

„Момент. Първо, не можете да разговаряте така с мен и то на „ти”. Второ, какво съм направил ще прочетете в подробния ми доклад и ще го чуете на дирекционния съвет когато се прибера.”

„Не ме интересува какво мислиш и пишеш. Веднага се връщай в София!”

Сетих се какво беше казал баща ми още когато бях ученик в прогимназията: „Сине, старай се винаги да си добър, коректен и отзивчив с хората, но никога не позволявай незаслужено да те хулят и обиждат.”, а това което чух беше повече от онова, което бих могъл да преглътна и старанието ми да съм „изискано учтив” автоматично ме напусна.

„А мен не ме интересува какво мислиш ти. Аз си имам недовършени неща в Либия и едва след тяхното приключване ще се върна в София. Дочуване!”

Той започна да крещи нещо, но аз затворих телефона, след което с един от ново закупените лендровъри заминах за Себха – колата беше предвидена за там.

Прибрах се в България след десетина дни. Още в осем часа сутринта на другия ден секретарката Стефка ми се обади по телефона и ми съобщи, че генералният наредил щом се явя в сградата веднага да отида при него. Взех папката за Либия и влязох при секретарката.

„Другарю Запрянов, имайте предвид, че шефът е бесен.”, разтревожена ми каза тя и тръгна към вратата на кабинета му да съобщи за идването ми.

„Стефче, не е необходимо да го уведомяваш за пристигането ми.!”, казах аз, влязох в кабинета на Колев и учтиво поздравих:

„Добър ден, другарю Колев. Сега вече имаме възможност да се запознаем директно. Приятно ми е, Запрянов.” и му подадох ръка.

Той обаче скочи от стола и се разкрещя:

„Знам кой си! Аз на кого наредих да се върне веднага от Либия? Сега ще разбереш кой пък съм аз...”, при което го прекъснах, но вече не „особено” учтиво.

„Аз чувам много добре, така че няма защо да викаш като селски кехая. Знам и кой си, така, че ако искаш да те информирам за ситуацията в Либия...”, но той ме прекъсна и отново се развика:

„Не ме интересуват твоите мнения и информации. Аз казах ли веднага да се върнеш?”

„Каза, но и аз ти казах, че има неотложни неща, които трябваше да се уредят във връзка със строежа на пистата в Себха.”

„Важното е какво съм казал аз, а не ти.”

„Така си мислиш ти. Ако има нещо важно, то е какво и как го вършим. Затова отново те питам: Искаш ли да говорим по работа, или предпочиташ да крещиш?”

Той обаче започна да удря по бюрото, продължавайки да вика:

„Ти ли ще ми казваш какво да правя? Тук командвам аз, а ти си длъжен безпрекословно да изпълняваш, това, което съм наредил!”

„Ти си командвай колкото щеш, но ако случайно си си помислил, че аз ще бъда този, който ще ти слуша крясъците, тотално си сбъркал.”, взех си папката от масата и отваряйки вратата казах:

„Няма да е излишно да вземеш някакъв силен транквилант и нещо за кръвното.” и затворих вратата след себе си, но без да я тръшкам.

Стефка ме гледаше ужасена и попита:

„Какво стана? Помислих, че ще се избиете.”

„Не се плаши. По-добре ми кажи кой най-често влиза при него.”

Тя се приближи до мен и едва чуто прошепна:

„Евстатиев”

„Благодаря ти. И не се впечатлявай толкова, защото представлението едва започва.”

Следобед отидох при парторга Стоян Колев. Така беше тогава – към всички крупни стопански или търговски обединения имаше парторг. Чрез тези парторзи Партията „трябваше” отблизо да „наблюдава и контролира” работата им, своевременно да разяснява решенията и директивите на ЦК и Политбюро, както и да дава съответните указания и напътствия, въпреки че ако имаше стопански ръководители с по-висок пост, които да не са членове на същата тази Партия, те бяха твърде редки изключения.

За съжаление и то нерядко, липсата на професионални познания и опит на тези партийни „надзорници”, както и желанието на някои от тях да избиват комплексите си чрез делегираните им пълномощия, довеждаше до объркване, грешки и най-вече несигурност, дори страх сред стопанските ръководители. Е, имаше и съвестни парторзи, които, макар и да не бяха изтъкнати специалисти, не само не пречеха, а благодарение на добрите си връзки с висшия партиен и стопански елит оказваха много ценна подкрепа на ръководствата на съответните обединения.

Стоян Колев беше стар „партиен другар” и от все сърце се стараеше да докаже своята преданост пред Партията. Беше много дребен на ръст, но иначе добър и сърдечен човек. За съжаление не беше никакъв специалист. Е, навремето бил добър шивач, но партийната школа и зазубрените от вестник „Работническо дело” и „Наръчник на агитатора” клишета, използвани тогава под път и над път, не можеха в никакъв случай да запълнят сериозния вакуум от знания и реален стопански опит, поради което сляпо следваше нарежданията „отгоре”, без да смее да ги обсъжда. И какво да ги обсъжда, след като „така казва Партията” - той просто трябваше да ги „разяснява”.

Въпреки всичко, не мога да кажа, че сме били в лоши отношения с него. Напротив – той ме уважаваше и нерядко се е консултирал с мен. Дори когато сме били насаме откровено признаваше, че не със всичко е съгласен, но по време на събрания и заседания не смееше да се отклони и сантим от „спуснатите отгоре директиви”, независимо че вече и в тях самите имаше указания прилагането им да става съобразно конкретните дейности, условия и възможности, както и да не се изземват ръководните функции на стопанските ръководители.

„А, ето те най-после. Добре дошъл.”, каза парторгът когато влязох и сърдечно се ръкува с мен.

„Здравей! Как си? Изглеждаш доста угрижен.”

„Просто съм уморен. Много работа.”, отговори той и на свой ред попита: „Какво става? Казаха ми, че вече си бил при другаря Колев, но разговорът ви явно е бил много емоционален.”

„Така е. Но ти ми кажи каква е тази лудница. Не виждаш ли, че този човек не е в ред?”

„Заповядай, седни. Ами... какво да ти кажа...”, започна той и отиде да провери дали вратата е добре затворена.”

„Как какво? Истината и само истината. Затова съм дошъл при Партията.”

„Доколкото знам, Стаменов и Деньо Димитров са имали много остър разговор. Ти знаеш какъв е Деньо и кой знае какво му е наговорил. Резултатът го виждаш.”

„Добре, но Стаменов не може просто ей така и то еднолично да уволни ръководител от такъв висок ранг, без да го съгласува по съответния ред. С теб например говорил ли е някой?”

„Никой.”

„А с завеждащият отдел „Промишлено-стопански” на ЦК, към чийто ресор е ТЕС?”

„Не, защото проф. Коларов ме извика по същия въпрос и беше бесен, че не е съгласуван нито с него, нито дори с другаря Станко Тодоров.”(Станко Тодоров доскоро беше секретар на ЦК, към чийто сектор беше „Промишлено стопанския отдел” на ЦК , а в момента вече беше министър председател.)

„Е, тогава как е станало?”

„Поставяш ме в много деликатно положение, но... на теб мога да кажа. Знаеш, че Стаменов се познава лично с другаря Живков. Написал предложение с някаква обосновка, която аз не съм чел, занесъл я директно на Първия и ... получил благословията му. Това е.”

„И какво сега? От старите зам. Директори в ТЕС оставаме аз и Петър Вичев (зам. генералния директор по икономическите въпроси).

„Не, оставаш само ти, защото Вичев беше посъветван да си подаде оставката.”

„Е, и на мен ли ще ми дадат подобен съвет?”

„Не.”

„Защо не?”

„Може ли да не ти отговоря на този въпрос?”

„Разбира се. Само че след като непрекъснато са ни внушавали, че няма въпрос, на който Партията не е в състояние да отговори, или проблем, който да не може да реши, не е ли нормално да я попитам, а в дадения случай ти си нейният официален представител в ТЕС.”, отговорих аз и го погледнах в очите.

Явно, парторгът се смути от думите ми но след кратка пауза започна:

„Първо искам да ти призная нещо. Винаги съм изпитвал искрено уважение към теб. Не само за образованието, езиковата подготовка и ръководните ти качества, а най-вече, че устояваш и защитаваш мнението си, независимо от евентуални негативни последици за теб самия. Аз, за съжаление, не съм от тази категория. Вече съм достатъчно стар за да мога да запълня празнотите в моите знания и сам разбирам, че сегашното ми положение се дължи не на някакви високо професионални познания и практически опит придобит при съвременни условия, а преди всичко на това, че винаги безрезервно съм служил на Партията според възможностите си.”

Откровено казано, това, което каза парторгът направо ме сащиса. Не с неочаквано добрата формулировка, а с безспорното си откровение. Не казах нищо, но продължих да го гледам. След кратко колебание той продължи... едва ли не шепнешком. Разказа ми подробно неща, които не ме изненадаха кой знае колко, включително и защо няма да бъда „поканен” да си дам оставката и накрая цитира това, което казал Евстатиев (партийният секретар на нашата първична партийна организация, признат интригант и мой подчинен) на Тодор Колев, в негово присъствие: „ До тук добре. Но остава най-трудният въпрос: Как да се освободим от Запрянов? Според мен най-сигурният начин е да го принудим да излезе от равновесие, да извърши нещо неразумно, с което да докажем, че и той трябва да бъде отстранен от ТЕС.”

След като завърши, партоггът за всеки случай допълни:

„Само че, нали разбираш...”

„Разбирам и ти благодаря за откровеността. Бъди сигурен, че няма да злоупотребя с името ти.”, казах съвсем искрено и напуснах кабинета му.

Дадох на машинописките да напечатат доклада за командировката ми и след това да го предадат на Стефка за да го размножи и раздаде на членовете на дирекционния съвет. Минах и през счетоводството да си отчета командировката, но там ми сервираха друга новина – било им забранено да ми се изплащат каквито и да било разходи извършени в Либия по време на командировката. Въобще „Черен ден”. За щастие, вече бях научен, че точно при неприятни, най-вече критични ситуации е недопустимо да се губи самообладание. Всъщност този случай въобще не можеше да се класифицира като критичен, но дразнещ определено.

Отидох при главния счетоводител Трендафилов и след традиционните поздравления, оставих на бюрото му документите свързани с отчета на командировката:

„Митко, кой е наредил да не се отчита последната ми командировка? Познаваме се отдавна, така че не приемам уклончиви отговори. Както се казва: „Право куме в очи”.

„Тодор Колев”, последва незабавният му отговор.

„Много ти благодаря. Моля те да прибереш тези документи, защото скоро ще се наложи да се уредят.”

На другия ден отново при Тодор Колев.

„Моля ви другарю Запрянов, не влизайте при генерлния. Получих строго нареждане да не ви пущам в кабинета му.”, проплака Стефка.

„Спокойно, Стефче. Аз самият ще кажа, че в момента не си била тук и затова не си имала възможност да „спуснеш бариерата”. Сега иди при някой, който при нужда също да потвърди, че по това време не си била тук.”

Изчаках я да излезе и без да почукам на вратата влязох в кабинета на „шефа”. Като ме видя, Колев направо подскочи:

„Кой ти е разрешил да влизаш без разрешение?”

„Никой, а и не ми трябва. Преди да се разкрещиш, ще те посъветвам да чуеш това, което ще ти кажа.”, говорех спокойно и бавно, гледайки го право в очите.

Очакванията ми, че ще се разкрещи не се сбъднаха. Освен почуда, в очите му прозираше и сащисване, примесено с безпокойство. Седна на стола си и попита:

„И какво е това толкова важно нещо, което не търпи отлагане?”

„Защо си наредил да не ми се отчита командировката?”

„А, това ли било?, с видимо облекчение отвърна той и продължи с познатият ми вече тон: „Защото не изпълни заповедта ми.”

„Прощавай, но тук нещо си се заблудил. Напротив, аз стриктно съм изпълнил писмената заповед, издадена за тази командировка и не ми е известно да има някакви промени в нея.”

„Как така няма. Аз лично ти казах...”, повиши глас Колев.

„Какво си казал си е твой проблем. Да ми е връчена нова заповед или дори телекс, с който се обезсилва старата заповед?”

„Но...”

„Но…аз нищо подобно не съм получил. Така че, любезни ми господине, моля незабавно да се обадиш на главния счетоводител, че е станала някаква грешка, иначе...”

„Какво иначе? Заплашваш ли ме?”

„Не, това не е в стила ми. Приеми го като предупреждение. Дори ще допълня, че е напълно в твой интерес да се съобразиш с него.”, обърнах се и без дума повече излязох от кабинета.

На другата сутрин главният счетоводител ми се обади, че мога да отида при касиерката да си получа парите.

След няколко дни забелязах, че на вратата на кабинета ми липсва табелката, но една от чистачките ми довери, че видяла как, след края на работното време, Тодор Колев лично я свалил. Обадих се на Стефка да си намери повод да напусне работното си място и отново при „Генералния”.

Посрещането беше както и очаквах - изключително „любезно” и то при възможно най-високи децибели:

„Това да не е хан, в който всеки може да влиза и излиза когато си поиска?”

„Не е хан, но и аз не съм „всеки”. Всяка игра си има някакви правила, но ти не се съобразяваш и с най-елементарни неща и непрекъснато вършиш простотии. Защо си свалил табелката от кабинета ми?”

„Каквоо? Ти знаеш ли...”

„Аз знам, но ти не знаеш, че такъв примитив като теб, никога не може да ми е началник.”

„Така ли. Ще ти дам да се разбереш.”

„Хич не ми пука от твоите закани, нещо, което би трябвало най-после да си разбрал. За да не се излагаш повече, довечера, когато хората напуснат сградата, те съветвам да върнеш табелката на мястото й.” и преди да си отвори устата напуснах кабинета му. Изригна едва когато затварях вратата.

На другия ден табелката не беше на мястото си. Вместо това се обади Стефка и хълцайки попита може ли да ми донесе нещо. Това, което ми донесе направо ме развесели. Беше официално изведена заповед, подписана от Тодор Колев, съгласно която бях понижен в длъжност с цели четири степени. Бях очаквал какви ли не простотии, но чак такава. Уникум. Първо, той нямаше право нито да ме назначава, нито уволнява или понижава в длъжност. Второ, което всъщност беше без значение, липсваха каквито и да било мотиви в заповедта. Не се сърдя на хората, които няма да повярват, но тази заповед действително ме развесели и то не без основание. Някой наистина беше „излязъл от равновесие”, но в случая този „някой” не бях аз. Отново обаждане на Стефка и т.н.

В кабинета му заварих Евстатиев, който моментално млъкна при влизането ми. Аз се обърнах към него:

„Евстати, трябва да кажа нещо на „шефа” но насаме, затова излез и иди на работното си място!”

„Как смееш да се разпореждаш в собственият ми кабинет? Ако някой ще напусне, това ще си ти. Излез веднага!”, озъби се Колев.

„Аз няма да изляза, но ако ти наистина не възразяваш, мога да кажа това, което имам предвид и пред твоя паж. Решението е твое.”

Евстатиев обаче без да дочака отговора излезе от кабинета.

„Ти вече не си никакъв заместник генерален директор, така че веднага напусни кабинета ми! И...”, опита се да изкомандва Колев, но го прекъснах:

„Да, но само съгласно този „шедьовър”, който ти лично си напечатал, използвайки еднопръстовата си търсеща система - сигурно си го печатал часове. С тази простотия отново доказа, че не само не заслужаваш да бъдеш генерален директор на ТЕС, но и негов портиер. Мога да ти го повторя и на друг език, но ти ползваш само български и то донякъде, което личи и от елементарните правописни грешки, да не говорим за юридическата нескопосност, които си допуснал в този жалък пасквил. Пак ще те посъветвам да си вземеш транквилант и лекарството за кръвно. Правя го само от хуманни чувства, а иначе върви по дяволите!”, след което се отправих към вратата. Ще пропусна яростните крясъци, които се носеха зад гърба ми. Само ще спомена, че когато отворих вратата, видях как Евстатиев се изнизва от секретарската стая – явно беше подслушвал.

Сутринта се обадих на Вера – секратарката на проф. Коларов и я помолих да ме свърже с него.

„Веднага. Той и без това искаше да говори с вас, но ми казаха, че сте бил някъде из Африка. Готово!”

„Прибра ли се най- после? Как си? Какво ново?” чух гласа на Коларов.

„Добре съм, но моля да ми отделиш малко време.”

„Разбира се. До няколко часа няма да излизам, така че си добре дошъл.”

Качих се на колата и след минути бях при Вера.

„Радвам се да ви видя, другарю Запрянов! Шефа ви очаква.След минута ще ви сервирам кафе.”, каза сърдечно Верчето и влезе да съобщи за пристигането ми.

„Здравей, Комсомолец. Все така млад и дългокос. Браво! Кафето вече е поръчано.”, посрещна ме свойски Коларов, подавайки ръка. „Идваш тъкмо навреме, защото информацията, която получавам за ТЕС е доста противоречива. Кажи ми какво е истинското положение.”

В това време влезе секретарката, сервира кафе и минерална вода и излезе. Разказах му накратко каква е ситуацията с дейността на ТЕС в различните страни. След няколко уточняващи въпроса Коларов попита:

„Какви са отношенията ти с новия генерален директор?”

„Всъщност това е причината да помоля за тази среща.”

„По-конкретно?”

Разказах му за нашите „разговори” с Тодор Колев, но когато му казах и за заповедта не можа да повярва, докато не му я дадох. Прочете я и се чудеше как да реагира.

„Този човек наистина е превъртял. Значи това, което ми казаха за него е вярно? Сигурен съм, че знаеш как стана генерален директор на ТЕС. Аз самият още не мога да разбера как в днешно време е възможно подобно нещо. Говорих и с другаря Станко Тодоров, но... на предложението направено от Стаменов, в което липсват сериозни аргументи, наистина има потвърдителна резолюция, подписана лично от другаря Живков.”

Може би реши, че се е разприказвал повече отколкото трябва и вече по-спокойно продължи:

„Не се безпокой. Всичко ще се оправи и то още днес.

„Аз не се безпокоя за себе си, но в момента ми е много чоглаво.”

„Заради Колев ли?”

„Не. Това би било незаслужен комплимент за него.”

„А за какво?”

„Затова, че започвам да си мисля, че реализирането и на най-гениални идеи, учения, проекти и т.н., колкото и да са без дефектни, могат да се сринат, ако...”

„Спри дотук! Предполагам какво е продължението и не те упреквам за него, но...по- добре разкажи какви са перспективите за нови обекти зад граница.”

Когато свърших, Коларов се обади на секретарката:

„Вера, обади се на Тодор Колев, генералния директор на ДСО „Техноекспотстрой!”. След петнайсет минути да бъде тук! Обади се и на парторга Стоян Колев да дойде, но след обяд в три часа.”

Поговорихме си още няколко минути и накрая Коларов каза:

„Сам разбираш, че по понятни причини, не е редно да присъстваш на срещата ни с Колев. Продължавай спокйно да си вършиш работата, а ако отново се явят проблеми веднага се обади. А заповедта ще задържа. И по-добре днес не се връщай в ТЕС!”

„Разбирам. И без това не горя от желание да го видя отново.”, отговорих искрено и си тръгнах.

На другия ден видях, че на вратата на кабинета ми отново е сложена табелката и то лъсната. Преди още да седна на бюрото си телефонът иззвъня. Беше секретарката, която каза, че ще ми донесе дневния ред за дирекционния съвет, който щял да се проведе в десет часа. Скоро на вратата се почука и се появи Стефка – усмихната както преди „промените”.

„Още вчера следобед другаря Джерманов ми протиктува дневния ред за днешното заседание, а когато го поднесох за подпис, шефа ми нареди веднага и то лично „да занеса копие на инж. Запрянов”, но вас ви нямаше и затова ви го нося сега. Освен това каза, че се е пошегувал, когато ми е наредил да не ви пущам при него. Заповедта му също е анулирана. Не знам какво е станало, но е настъпила невероятна промяна. Искате ли едно хубаво кафе по този случай?”

„С удоволствие, но от тези с дебел каймак, които само ти знаеш как се правят.”

„Разбира се.”, развеселена отговори Стефка и излезе.

Първа точка от дневния ред на дирекционния съвет беше: „Доклад от инж. Запрянов относно актуалната ситуация на обектите на ТЕС в Либия.” Имаше още два въпроса от оперативен характер, които явно са били включени за пълнеж.

Точно в десет часа нула нула влязох в кабинета на Колев. Всички членове на ръководството, включително и парторга, вече бяха заели местата си около заседателната маса. Тодор Колев си погледна часовника и ми посочи свободното место от лявата му страна. Срещу мен беше седнал Джерманов. Колев започна:

„Е, вече сме в пълен състав, така че можем да започваме. Има ли някакви предложения за изменения или допълнения към дневния ред. Няма. Преминаваме към първа точка, по която ще докладва инж. Запрянов.”

След като бях цели четирийсет дни в Либия, беше редно да съм изяснил всички въпроси свързани с изпълнението на заложените графици по изграждането на обектите, направените размествания на хора и машини, възникнали проблеми с инвестотори, местни власти, механизация, снабдяване с резервни части, строителни материали, допуснати от нашите хора пропуски, нарушения на трудовата и технологична дисциплина и т.н. Говорех спокойно, ясно, точно и професионално, без да се увличам в излишни подробности. Накрая добавих, че към раздадените им копия от доклада е приложен проект за конкретна план-програма за всеки отделен обект, който предлагам да бъде разгледан съвместно с доклада.

Никой от присъстващите не ме прекъсна по време на изложението. Когато завърших Джерманов и главния счетоводител задодоха няколко уточняващи въпроса, отнасящи се предимно до преодоляване на закъсненията в някои от обектите и превеждането на дължимите ни от либийска страна суми. План-програмите за обектите се приеха без възражения.

Другите два въпроса от дневния ред бяха приключени за десетина минути и заседанието завърши. На излизане Джерманов ме попита:

„Може ли да поговорим?”

„Разбира се. И без това мислех да ви предложа същото.”

Влязохме в неговия кабинет, който беше в съседство на кабинета на Колев. Покани ме да седна на един стол пред масата, а той седна отсреща ми.

„Кафе, коняк или и двете.”

„Благодаря. Само първото и нещо безалкохолно.”

„Да не би да сте въздържател?”

„Не, не мога да се похваля, че притежавам тази добродетел, но съм с кола.”

Той се обади по вътрешната уредба давайки съответните нареждания, след което се обърна към мен:

„Впечатлен съм от разреза, който направи за Либия. Затова имам една молба.”

Този път преминаването на „ти” не само не ме подразни, но го приех съвсем нормално.

„На твое разположение съм. Слушам.”

„Знаеш откога съм тук. Признавам, че не познавам добре дейността на ТЕС, да не говорим пък за отделни обекти. Затова молбата ми е заедно с теб да обиколим поне основните държави, в които работим. Естествено, мога да замина и с друг човек, но сам разбираш, че неминуемо ще бъда затрупан с куп въпроси, на които още нямам възможност да отговоря компетентно, тъй като не познавам конкретната обстановка. Да оставим, че не е изключено да има и провокационни въпроси, които да ме подведат, а в твое присъствие едва ли някой ще си го позволи. Не че ме е страх, но никак няма да ми е приятно да изпадна още в началото в неудобни ситуации. А ти познаваш както обектите, така и техните ръководства. Освен това много години си работил в Кремиковци, а и вече повече от две години в ТЕС, така че не само въпросите свързани с механизацията, но и тези отнасящи се до самото строителство не са ти чужди. Овен това...” и млъкна

„Освен какво?”

„... си много прям и не цепиш басма на никого. Аз също съм див петел. Не изключвам възможността понякога да изпаднем в остри спорове, но съм сигурен, че и при двамата няма да има задни мисли.”

„Е, тогава давай коняка – ще се прибера с трамвая. Приемам предложението ти, но нека да го направим след десетина дни, защото сега спешно трябва да изготвим титулните списъци за механизацията, която следва да закупим, а след това да уредим и куп формалности.

Според мен е най-добре да започнем от Либия, където имаме най-много обекти. Затова предлагам още утре да се изпратят план-програмите, които приехме днес до ръководствата на обектите в Либия, за да може като отидем там, хем да се запознаеш с обектите и ръководствата им, хем на место да проверим как се спазва изпълнението им, как върви изграждането на Ремонтната база в Триполи и т.н.”

„Приемам.”, отговори Джерманов, извади от шкафа зад него бутилка коняк и две чаши, наля от коняка и каза: „Е, за нашето запознанство!”

„Наздраве!”, и след като отпихме казах сериозно:

„Сега пък аз имам молба към теб.”

„Казвай, тъкмо ще станем 1:1”, пошегува се непринудено.

„Не знам в какви отношения си с Колев, нито пък ме интересува, но аз с него няма да работя. Затова те моля, разбира се, доколкото това е възможно, да ми спестиш нови разправии с този човек.”

„Разбирам. Ще направя всичко възможно. Естествено, не мога да му забраня да се среща или разговаря с теб, но поне няма да е така както през последните дни.

Така се запознахме с инж. Марин Джерманов. Както се разбрахме, първите ни съвместни командировки започнаха с Либия, а след това до Ирак, Сирия, Нигерия. В интерес на истината, независимо че си беше доста своенравен, понякога дори груб и безцеремонен, но до напущането ми на ТЕС, не сме влизали в остри конфликти.

Както и очаквах, Тодор Колев беше информиран, че с Джерманов често обсъждаме различни служебни въпроси и с право се е почувствал пренебрегнат и изолиран. Понеже не смееше да използва повече примитивните си методи, премина към друга тактика – под различни предлози настояваше да ходя в непрекъснати и то не краткотрайни, според него „налагащи се спешно”, командировки из Африка и Азия. Връщам се например след двуседмична командировка в Мароко и хоп..след няколко дни или седмица, заповед за командировка до Ирак, после Сирия, след това Тунис, Нигерия, Либия.

От една страна разбирах много добре двояката му цел: първо - беше сигурен че по време на тези командировки ще направя всичко възможно за ускоряване на съответните строително-монтажни работи по обектите и т.н., второ – ако все пак някъде нещо зацикли ще има върху кого да прехвърли отговорността.

От друга страна бях напълно наясно, че евентуално възникнали проблеми по обектите могат да се решат много по-бързо и ефикасно на место, отколкото с писма, телекси и телефонни разговори, а освен това на ръководителите по обектите се отнема възможността да ти пробутват разни номера, невярна информация и тривиални обяснения.

Всъщност проблемът ми не бяха непрекъснатите пътувания, с които отдавна бях свикнал, а че доста от задълженията ми, които имах в централата започнаха да изостават, а други се решаваха, но без мен и то нерядко некачествено. За да съм по-ясен, ще посоча един елементарен, но за сметка на това показателен пример.

Не беше трудно да установя, че по време на командировките ми, в списъците за механици, електротехници, монтьори, машинисти, ръководители на ремонтни бази и друг технически персонал, които трябваше да се изпратят по задграничните ни обекти, са вмъкнати и рисков брой „наши хора”, някои от които не отговаряха и на най-елементарни изисквания. Може да звучи парадоксално, но в тези списъци бяха включени хора, които си нямаха хабер от техника като например бръснар, келнер, профсъюзни деятели, имаше дори учител по музика. Наложи се да ги задраскам, а някои от тези, които вече бяха заминали, след като по време на командировките ми лично се убеждавах в тяхната непригодност, да върна в България. Да, но в резултат на тази „чистка” започнаха обаждания от страна на „отговорни другари.” Ще посоча само един пример, но за съжаление, той не беше единствен.

Обажда се другарят Григоров от градския комитет на БКП в София и пита кой е задраскал Стефан Дерменджиев от списъка на заминаващите, на което отговорих:

„Аз. А мога ли да попитам защо се интересувате?”

„Не съм длъжен да ви отговарям. Аз питам защо е отпаднал от списъка и чакам незабавен отговор.”

„И аз не съм длъжен да отговарям на подобни въпроси, но за вас ще направя изключение. Защото не отговаря на изискванията.”

„Тогава ще се наложи да дойдете в Градския комитет на Партията за да изясним „някои” неща.”

Този подход отдавна ми беше известен. Явно, партийният функционер отсреща си мислеше, че като чуя подобна „покана” от името на ГК на БКП, едва ли няма да ми спре часовникът от притеснение и веднага ще заявя, че въпросът ще бъде моментално уреден. Спомних си какво ни бе разказал Марин Грашнов на двамата със Захариев и казах:

„Съжалявам, но нямам време да се разкарвам до Градския комитет, още повече по такъв повод. Ако вие имате свободно време, винаги сте добре дошъл.”, последвано от строг началнически коментар от страна на „другаря от ГК”.:

„Вие май не разбирате в какво се забърквате, още по-малко пък каква отговорност поемате с подобно държание.”

Това вече преля чашата.

„Напротив. Моята отговорност е да осигуря на обектите знаещи и можещи кадри. Ако започнем да изпращаме неподходящи хора, обектите ще се провалят, но тогава цялата отговорност ще падне върху ръководството на ТЕС, а в случая главно върху мен, а не върху вас. Освен това би трябвало да знаете, че съгласно последните указания от секретариата на ЦК, освен ходатайствата, но и грубата намеса в работата на стопанските ръководители от страна на партийните структури вече не са на мода. Но ако все пак толкова настоявате за вашия човек, вместо да ми се обаждате по телефона, можете да ми изпратите писмена препоръка. Но тогава при евентуален провал, ще отговаряте солидарно с мен.”, след което връзката „внезапно” се разпадна, а другарят Григоров нито звънна повече нито дойде или изпрати нещо написано от негово име.

Така е. Едно е да назначиш човек, който отговаря на изискванията на дадена длъжност и съвсем друго да осигуряваш длъжност за човек, който или има желание, но няма покритие, или само защото е протеже на е́ди кой си. Въпроси, свързани както с професионалните, така и с моралните качества на всеки ръководител, но това е друга, много дълбока тема…

Следва последната ІІІ-та част.