II.

Хора

1.

            Надарен по рождение с куп недъзи, които за разлика от всеки друг на негово място би оклюмал глава, той ги превръщаше в предимства и извличаше от тях максимална полза. Например с вроденото си тежко късогледство… Благодарение на него отсъстваше от училище, когато си поиска, освободи се от редовна военна служба, а по време на следването си по Българска филология му даваха изпитите, понякога без да го изпитват. И като капак на всичко си осигури прилична пенсия за инвалидност, а това не го тревожеше, че ще се води като човек с не знам си каква степен на нетрудоспособност. За него важното беше, че може да живее без да работи и да има време да се занимава с литература. И по конкретно: Да пише стихове. Мечтата му беше да стане голям поет и не подбираше средствата за постигане на целта си…
            Най-важното в живота му беше невероятния усет за начините и способите за постигане на целта си, които се свеждаха до няколко правила, три от които бяха основни:  
            Първо: Да се прилепи до силните на деня.         
            Второ: Да се съюзи със себеподобните си за борба срещу общия враг- талантливите, но не парадиращи с изявите си автори. 
            Трето: Имаше бохемски начин на живот, който беше характерен за хората на изкуството.
            И така, спазвайки първото правило, направи всичко възможно да се сближи с поета, който още приживе беше станал икона. Какво ли не прави, за да му се хареса, като малко кученце в краката му. Накрая успя, като получи благословията му за отпечатване на първата си стихосбирка.    
            Второто правило не беше чак толкова трудно за реализиране, защото индивиди, поставили си целта да станат големи поети, можеше да ги ринеш с лопата под път и над път. За него обаче беше важно да срещне някой на пътя си. Трябваше да избере един от хилядите, прелитащи като метеори и изгарящи още в мечтите си автори. А там, където се съберат двама в едно име, винаги се появява и трети, за да си вдигнат заедно ръцете с възгласа: „Аз съм Голям поет!“ 
            А третото правило беше най-лесно за изпълнение. Ами, че какво по-лесно от това да се впуснеш във вихъра на бохемския живот, който не беше нищо друго, освен безпаметни запои със себеподобните си?

2.

            И, ако той приличаше повече на черен пор, заради вроденото си тежко късогледство, защото очите му бяха винаги ококорени и с разширените си зеници можеха да погълнат всичко, което се появи пред тях, то първият му съюзник си беше направо белка, а белката е най-едра и силна от семейството на поровете. Колкото беше едра и силна, толкова беше страхлива и пъзлива, но за сметка на това коварна и подла, готова да продаде и майчиното си мляко, а приятелите ѝ да бъдат разменна монета.Той знаеше за тези му качества, но на него му трябваше точно такава сродна душа за постигане на общата цел - да станат Големи поети. Бързо се сдушиха. А там, където са събрани двама в едно име, винаги се появява и трети…       
            Ако двамата ги кръстим с животинските им подобия, то можем да кажем, че Черният пор и Белката започнаха да действат и на трите фронта. Запознаха се с първите трима поети на града, от които зависеше да бъдат публикувани, да печелят конкурси и да участват в журита. И непрестанно им правеха „метани”, за да им се харесат. Сплетничеха и клюкарстваха срещу автори по-добри от тях, като последното правило го правеха най-добре - бохемския начин на живот, с което подражаваха на Големите и преди всичко на Най-големия в града…   
            Разбраха и един от начините, с който могат да спечелят доста пари. Това беше да се запознаят с някой от издателите, защото по цялата дандания по издаването на книги, печелеха само те, понеже книгите не се продаваха, а всеки пишещ имаше ли пари или някой го спонсорираше, бързаше да се втурне към славата чрез отпечатване на хартиен носител на драсканиците си. Познаваха много такива кандидати за слава и можеха да ги пробутат на някой издател, естествено срещу заплащане. И докато се оглеждаха да намерят някой, който да ги свърже с такъв човек, не щеш ли за късмет той сам кацна при тях. За разлика от Черния пор и Белката, той приличаше на невестулка. Дребен, но много подвижен, с черни, святкащи злобни очи, който не се спираше пред нищо за постигане на целта си да стане Голям поет и дори понякога, като психо тренинг си повтаряше: „Аз съм Голям поет.“

3.

            Тримата - Черния пор, Белката и Невестулката, бързо се сприятелиха и сключиха свещен съюз, подобен на триумвирата между Цезар, Помпей и Крас. Колелото на късмета се завъртя в тяхна полза: рушвети от издателя за пробутани балъци; спечелване на конкурси; участие в журита с тлъсти хонорари; и на първо място разбира се печатане на гениалните си писания в най-различни вестници и списания… Но все пак най-важното, за което се беше съюзил с тях предстоеше…

4.

            В града имаше повече от десет писателски дружества и всяко дърпаше конците към себе си. Общината в лицето на охранените от подкупи държавни чиновници, се чудеше на кое да отпусне  средства. Кметът на града беше решил да им даде Дом и да ги спонсорира за културни дейности при условие, че се обединят в едно дружество. Така започна борбата за създаване на административна единица за усвояване на държавни пари. И най-важното кой да бъде тартора. Естествено, че предимство имаше най-голямото дружество, макар че повечето от членовете се водиха само на книга, сиреч бяха мъртви души. Това нямаше значение, защото имаше дружества пък само с двама или трима члена. На събранието за обединението и учредяването на Новия съюз на писателите присъстваха почти всички представители на самата общност. Черният пор и Белката бяха избрани в Управителния съвет, като Белката стана заместник на Главния, а в ръцете на последния щяха да бъдат и хлябът, и ножът. Главният беше жена, с прякор Цербера, защото беше много строга и зла, подобно на кучето в древногръцката митология, пазещо изхода на Подземния свят..На нея бяха предоставени за разпределение средствата от Общината за културни дейности и ключа на Дома на писателите.

5.

            Невестулката знаеше, че няма да бъде избран, заради злобният си характер  и точно затова се беше съюзил с Черния пор и Белката, защото тяхното избиране им беше в кърпа вързано при нагласеното гласуване. Той беше хвърлил око на една от дейностите, чрез които може да се облажи. Това беше литературния кръжок, който водеше Цербера и му беше лепнато името „Митичен Пегас.” На него това му беше много смешно, защото, ако е митичен, значи е мъртъв и никога няма да полети. А и как да полети с паянтовите си крила, изработени от некадърния си създател. Така, както не може един инвалид да бъде треньор по борба, така и не може един профан в литературата да създаде нещо по различно от себе си. С изпросения си талант, тя се вписваше в кохортата на пишещите с неизброими награди от литературни конкурси чрез разни далавери, една от които беше участие в журиране и конкурси на едни и същи хора, последователно сменящи ролите си. Веднъж жури за литературен конкурс, а следващия път участник в конкурс - един на друг даващи наградите си… 
            Черният пор и Белката също бяха хвърлили око на този кръжок, който не беше измършавяло пиле от кокошарника, наречен Държава, а си беше направо охранен петел. Защо тогава и тримата да не се нагостят с него? Щяха да спазят древното правило: „Разделяй и владей!” И под вещото им ръководство щяха да се излюпят талантчета, повтарящи като исихастите Иисусовата молитва :”Аз съм Голям поет“, Аз съм Голям поет“, „Аз съм Голям поет“…