Сборището на ренесансовите сатанисти (5) последна част

     ужаси, да не се чете от лица под 18 години! 

                                              V

                                             .........

  В студената сутрин на десети март, малко преди оранжевите слънчеви лъчи на слънцето да се покажат на хоризонта, аз се добрах до село Салаш! Бяла слана бе покрила първите зачатъци на зелена трева, а слаб леден вятър идваше откъм слога, образуван от задните стени на Салашката гора и Ведерник, показвайки още по-отчетливо пълния противовес между топлата лунна вечер и хладната мразовита сутрин! Студът, съчетан с влагата ниско над земята, придаваха особен чар на изгрева, който отново предвещаваше слънчев и хубав ден!
  Единствено аз, сгушен в оскъдните дрехи върху себе си, се бях стаил на една пейка на площада и очаквах съдбата си. Около мен селото се събуждаше за новия ден и много хора се запътваха към работните си места, намиращи се в многообразието от работилници, бакалници, магазини и учреждения.  Не виждах нито един карстфурчанин - може би избягалите от там са поели по други пътища, в други села или други части на Салаш.

  Мъж и жена на възраст около четиридесет се приближиха до мен и ме погледнаха със съчувствен поглед. Жената заговори с нежен глас:
   - Откъде си, моето момче?
   - Карстфур... – едва процедих през устни, защото силите ме бяха напуснали.
   - Ела с нас! - мъжът ми подаде ръка и ме вдигна, а след това двамата ме заведоха у тях.

  Мъжът и жената, които се оказаха съпруг и съпруга, бяха много гостоприемни и решиха да се грижат добре за мен, докато се възстановя от огромния стрес. Бяха чули за нещо страховито, което се случва в Карстфур и ме разпитваха много, но аз не им разказах всичко, защото не исках да се връщам назад към онази ужасяваща нощ, отнела толкова много от психиката и разума ми! Домакините не ме притискаха, очевидно разбираха как се чувствам и каква мъка би ми причинило едно такова споделяне!
 След пет дена аз се свързах с приятел от ученическите ми години, който работеше в града и който ми намери работа в една грънчарска работилница. На сбогуване поблагодарих на великодушните и гостоприемни домакини и с обещания някой ден да им се отплатя за огромната услуга, аз поех по пътя към Белоградчик!

  Живеех при приятеля си, работех усърдно и двамата заедно плащахме квартирата си! Но на първи май, малко след като си тръгнах от работа, пред мен спря военна кола и от нея слязоха двама униформени!
   - Вие ли сте Борис Филипов Андреински?
   - Аз съм - отвърнах аз.
   - Последвайте ни!

  Откараха ме в София, в една кантора, където подписах клетвена декларация, че няма да разказвам какво се бе случило в Карстфур, също така да не споменавам нищо и на никого за Ренесансовите сатанисти или Сборището! В замяна на моето мълчание, те ми осигуриха безплатно следване във Военната академия, прилична студентска стипендия и голям новопостроен апартамент в централния район на София, свързан с електричество и снабден с радиоприемник! Военните бяха изключително мили с мен, даваха ми всичко, от което се нуждая и се грижеха за мен като за глезена рожба.
  След завършването на академията ми осигуриха жилище и работа като военноотчетник в развиващия се добруджански земеделски град Генерал Тошево. Там се устроих доста добре, ожених се за чудесна съпруга и създадох прекрасно семейство с две момчета, които също си уредиха живота! И всичко това ми бе дадено заради мълчанието, което трескаво спазвах!

   До сега! До преди да започна моята история!

                                        .......
  Шестдесет и седем години след ужасните събития и шест дена преди да се наема да напиша тази изповед, аз чух страшната диагноза от лекаря! Оставаха ми броени дни живот. Броени дни, през които колкото и егоистично да звучи, трябваше да намеря начин да се освободя от тежестта в душата ми, раздирала ме толкова години! Но преди това аз изпитах нужда на всяка цена да видя за сетен път моето родно село.
  Същата вечер, след като лекаря ми съобщи за болестта, аз наредих на малкия син да да се качим в колата и да ме закара до моя, белоградчишкия край! Той покорно изпълни това мое желание и на другия ден сутринта ние вече се носехме по шосетата, свързващи тези два отдалечени района!
  Откакто избягах от Карстфур, аз узнах много малко за това село. Знаех само, че то е изтрито от всички карти на България. Така и не видях никой от спасилите се мои съселяни. Знаех само, че военните пазили зорко злокобната местност, като поставили бариера и военен патрул, който не е трябвало да пуска никого, както от едната така и от другата страна. Но до колкото разбрах, след падането на комунизма, всичко се успокоило и военните избягали, защото държавата нямала възможност да отделя пари за такъв тип секретни операции!
  Малко след моето пенсиониране, аз се сприятелих с един човек, работещ в контраразузнаването. С него поддържах силна приятелска връзка и той ми даде всичките секретни сведения и данни за Карстфур и „Ордена на ренесансовите сатанисти”, които приложих в началото на историята ми!

  Пристигнахме в Белоградчик през ранния следобед, където обядвахме в една местна кръчма, след което поехме по пътя за Салаш! След около половин час вече се намирахме между селата Салаш и Куцаровци, откъдето започваше разбития път за Карстфур!

                                           ........
  Минахме покрай ръждивата бариера и тръгнахме към гората, където пътеката правеше тесен пролог. Мощната „Тойота”, с която се движехме, едва смогваше да се задържа върху неравното шосе. Колкото повече приближавах моето родно село, толкова по-учестено биеше изтощеното ми от годините сърце. Ситни капчици пот се появиха върху лицето ми, аз се вдървих и се разтреперих от обземащото ме напрежение!
   - Татко, добре ли си?  - попита ме синът ми, който все още не разбираше къде исках да отида и ме гледаше със съмнителен и съжалителен поглед.
   - Добре съм, момчето ми! Давай напред!
  Гората свърши рязко и ние се озовахме в огромна гола местност, пълна с изгнили части от дървета! След това пред погледите ни се появи моят Карстфур - мрачен, черен и зловещо скътан в грозната котловина между Салашката гора и Ведерник! Тягостната атмосфера и адската сянка на печал отново ме завладяха, но аз не се отказах от стремежа си! А синът вече ме наблюдаваше с голяма доза подозрителност и уплаха!
  Минахме покрай грозните руини, останали от къщите на Пенчо Попарата и Симо Арсов и аз по навик, погледнах нагоре, към близкото хълмче, в чиято основа се простираше страховитото и плувнало в морето на злъчната паст гробище, а на върха като остри мемориали чернееха останките от дома на Кольо Орела!
 
  И пътят в селото бе разбит и неравен, нямащ нищо общо с онзи от преди повече от шестдесет години - къщите бяха прогнили и порутени, а тук там се срещаше някой гърбав уродлив странник, който сякаш се сливаше с цялата прокълната местност! Всичко бе тихо и смълчано, по калните дворове не се срещаха животни, по въздуха и земята нямаше насекоми!
  Минахме бавно покрай централните улици, които също изглеждаха пусти и унили. Великолепните сгради от моето детство сега олицетворяваха единствено деградацията - прозорците бяха счупени, малкото останали части от стъкла - покрити с дебел слой прах, а долу магазините и занаятчийниците, звънливо посрещали клиентите си, сега зееха разбити! По земята, редом с изронените бетонни парчета от стените, се показваха части от фасадни елементи, трегери, балюстри, первази и други декоративни украшения!
  Свихме към моята къща! Когато наближихме, аз помолих сина да спре колата пред нея! Той вече ме наблюдаваше с нескрита тревога и по погледа го разбирах, че желае да се махне по-скоро от тук! Но аз не можех да си тръгна! Не и сега!
 

  Прозорецът бе счупен, също както си го спомнях последния път. Погледнах вътре и ... духовете от миналото за секунди запълниха с цялата си сила съзнанието ми, все едно всичко се бе случило вчера! Сърцето  заблъска жестоко в гърдите ми от внезапния порив на стрес, който изпитах с цялата му мощ! Вътре, легнал върху дебел слой прах и покрит с огромно количество паяжина, лежеше пожълтелия от времето ЧЕРЕП на майка ми, а малко по-встрани, заели странно неестествено положение, белееха другите части на обезглавения й скелет! В този миг от дебрите на паметта изникнаха множество спомени за моята майка, убита по особено жесток начин и останала непогребана на това враждебно място. Спомних си и баща ми, който изчезна безследно, оставяйки мъртвите си кости неоткрити или (за разлика от майка ми) превръщайки се в свирепо, кръвопиещо, безпаметно чудовище! Искрено се надявам в близко или далечно бъдеще някои от моите деца или внуци, след като прочетат историята ми, да дойдат тук и да свършат това, което нямаше да мога да сторя през този ден, а то е - да направя истинско прилично погребение на моят родител, или поне на това, което е останало от него! Защото за момента това бе невъзможно!
  Аз смутен направих няколко крачки назад и се блъснах в единствения автомобил в селото - този на сина ми! Той ми помогна да се кача обратно в колата, като заговори с напрегнат глас:
   - Татко, трябва да се махнем оттук!
  Аз не му отговорих нищо и двамата потеглихме.

  На връщане минахме покрай площада и аз загледах черната, остра и злокобна катедрала, извисяваща се като грозен обелиск над цялото село! Видях отсреща да сивее амфитеатралния и полуразрушен възрожденски квартал, над който започваше зловещата гора, съставена от остри, стърчащи и изсъхнали от преди много години дървета! Не исках да поглеждам по-нагоре, защото вълните от суеверен страх вече преминаваха като електрически импулси през слабото ми тяло. Дадох знак на момчето ми да подаде повече газ, за да се махнем по-бързо от тук!
 
                                           .........
 На излизане от Карстфур, при изкачването на голото било, малко преди разбития черен път да влезе в гората, аз казах на сина ми да спре! Оттук се показваше пленителна гледка към цялата околност и към една местност, която всячески избягвах да поглеждам през краткия си престой тук!
  Слязох от колата и усещайки мръсния и прашен въздух, аз се изкашлях инстинктивно, но все още не поглеждах към красивата и мрачна котловина. Колкото и да го желаех, аз знаех, че не мога да устоя на все по-напиращия стремеж да надзърна в онази посока. Бавно извърнах главата настрани и отворих широко очи!
  И за последен път в моя живот видях този грозен и мрачен манастир, наречен „Сборището на ренесансовите сатанисти”!

  Огромните сгради и високите кули чернееха тайнствено, пленително и заплашително на фона на светлосиньото небе! Със своето неземно величие, със своята пагубна красота, те властно закриляха цялата котловина от позитивните и хармонични сили на доброто! Нима е възможно тази маскирана с красива архитектура обител да е скрила толкова притаена злоба и дебнещо проклятие в себе си, способно да затрие цяла една общност от разумни хора и да ги захвърли в бездната на прокобата? Не зная дали в скверненото място все още живеят черните и пропити с жертвена кръв същества, ако изобщо тяхното съществуване може да се нарече живот, но сянката на злото продължаваше да извира от там като колосален гейзер и да въздейства с титаничната разколна проницателност върху осъденото на вечни страдания землище! „Орденът на ренесансовите сатанисти”, това гротескно по своите мащаби сатанинско братство, убило толкова много хора по света, унищожило толкова много семейства и завладяло толкова много селища, все още битуваше тук под една или друга форма и погубваше малцината останали нормални живи създания!

  Започнах да се задушавам от обзелото ме гигантско напрежение и свърнах глава! Потта, която набраздяваше още повече сгърченото ми и пребледняло лице, бавно се стичаше по ризата ми и образуваше мокри ивици. Отворих вратата на колата и с отпаднал глас подканих сина ми:
   - Давай!
  Транспортното средство потегли по едва забележимата пътека и скоро навлезе в тъмната гора, изоставяйки завинаги здрачните земи на Карстфур!
 
Край

(Вдъхновиха ме разказите на Х.Ф Лъвкрафт!)