Сделката .........

Игрището пустееше.Но странно!Движение се усещаше навсякъде.Вятърът,листата /на дърветата/ и слънцето в симбиоза, създаваха впечатляваща картина на танцуващи сенки по мокрия асфалт.

Наближаваше часът на срещата.Този път,хлапето настоя да се видят.Пристигна на уреченото място по-рано. Бе почти сигурен,че то /хлапето/ ще го чака.Сега се чудеше! Дали не бъркаше, дали не грешеше,дали......повтаряше си на ум,когато чу зад гърба си приближаващи стъпки. Не се обърна.

- Закъсня.Дано имаш основателна причина.Не толерирам неуважение.

+ Тя си има друг.Тази па.....

- Спри! Не разбираш. Жените и мъжете в своето поведение се ръководят от различни мотиви.Грешно е да търсиш вина.А и моят съвет е, да не търсиш и причина.Приеми неизбежното.Всички Те /жените/ рано и ли късно си тръгват,

ако не физически,то със сигурност психически.В крайна сметка,това не е чак толкова лошо.Така се стимулира ловният инстинкт заложен в нас.Зная!Празно е!В съзнанието ти е зейнала дупка,вакуум засмукващ всичко смислено.Не се плаши!В чистилището си.

- Замислял ли си се хлапе,какво е светлината на любовта за "малкия човек"?

Това е същото, което са фаровете на връхлитащата кола за дивото животно.

И в двата случая имаме заслепяване с последващ неизбежен сблъсък.Само че, докато дивото животно има шанс да оцелее и да се възстанови напълно,то сблъсъкът на "малкия човек"

с обсебващата чувственост на влюбването, се явява фатална за част от неговата емоционалност.Тази част,свързана със спомена-сянка.След всяко изживяно влюбване остават такива "спомени-сенки". Особени места,места на недостигаща светлина.Искаш ли любов,трябва да си готов за това.

+ Боли!Имам усещането,че никога няма да спре.

- Зная!И не мога да ти обещая,че ще престане да те боли.Но мога да ти помогна да се сприятелиш с болката.

Сега си върви.За днес толкова.

+ Но аз не съм ти разказал.Ти не знаеш.Тя............

- Казах върви си.Когато си готов ще говорим.

+ Знаеш ли какво? Майната ти!!!!! Мислех те за приятел!Върви.........

Не довърши изречението си.Махна с ръка и си тръгна.

А на пейката,все още с гръб към отдалечаващата се фигура,той - човекът който всички считаха за мухльо се усмихваше.И имаше защо.

- Ще прогледне!Още е малък!Малък е.......!