Отново се събудих от съня си. Тия дни, неизвестно защо, някак не успявам да прекарам цяла нощ в омайността на затворените очи. Все се будя от едно и също – виждам езерото, после луната, нейния отблясък във водите и…
… И не зная какво става после – никога не успявам да видя. Стряскам се, отварям очи изплашена, изправям се в леглото, казвам си, че всичко е само в ума ми и се опитвам да заспя отново. Ала от мисълта, че всяка малка нота на сънищата ми се контролира от висшата сила на разума, още по-силен страх ме разтърсва, защото зная, че само него аз не контролирам: той мене владее. Безпомощна съм…
А най-много в момента. Преди минута пред мене бяха пак луната и езерото, и сега съм готова да заплача… Вероятно е хубаво, че винаги сънувам спомените си – както отдавнашни, тъй и най-скорошни, ала този (уж погребан дълбоко) не ме оставя намира вече почти седмица. Шест дълги и болезнени нощи минаха ей така – без сън и в страх. Навярно, също така, трябва да се сърдя на някой далеч по-изящен за м ...