Глава седма- София

                   Навън валеше  сняг на едри парцали. Снежна завеса се спускаше от небето.  Зимата беше дошла рано. Тази година май доста щяхме да се пързаляме на шейните си. В стаята беше топло. Пернишката печка бумтеше силно, защото мама току що беше сложила няколко големи цепеници. Баба Сара седеше на миндера, аз до нея  братовчедка ми на малкото столче на което обикновено седеше „меци“. Агоп беше отишъл да кара кънки на езерото.

• Меци, какво станало после?- нетърпеливо попитах аз. Баба и дядо и баща ми, кога са дошли в България?

„След  десет дневно пътуване,    през април 1923 година, чичо Рапаел, леля Мариам и тримата им синове пристигнали в София.  На гарата ги чакал Гъхмес. Завел ги в квартирата на улица Пиротска, която бил наел за цялото семейство. Била малка къщичка в  задния двор на една по-голяма къща. Разполагали с две стаи и малка кухничка. Къщичката била построена навремето за лятна кухня, та отзад имало барака, където можели да държат дърва, въглища, пък даже и някои неща за които нямало място в кухнята. Хазаина бил дал един стар креват персон и половина, с метални табли с нарисувана ливада  на която пасело стадо овце, а млад пастир свирил на кавал. В „йергира“ такива кревати нямаше и момчетата не можели да се нагледат на рисунката.

Изморени от дългото пътуване, нямали сили даже да хапнат по един залък. Хвърлили дюшеците на пода и само след секунди  в малката стаичка, където се настанили  момчетата, се чуло равномерното им дишане. Спали дълбоко и дълго.

Когато се събудили слънцето отдавна се било качило високо в небето. Станали измили се на чешмата, която била на двора, макар че и в кухничката имало чешма.  Леля Мариам им облекла по една ризка и по едно елече от козя вълна и ги пуснала да играят на двора. Кеворк бил много сериозно момче, въпреки възрастта си,  помагал  на майка си в домакинската работа. Гъхмес, въпреки че бил четири години по-голям все гледал да се измъкне от къщи. Обичал да се разхожда по града. Докато бил сам, свикнал да обикаля по улици и площади, да седи по градинките. Веднъж стигнал чак до черквата Св. Троица. Много му харесала градинката зад черквата и често ходил да се разхожда там, въпреки че не било много близо“.

• Знам защо  татко обичал да ходи там,- усмихвайки се хитричко каза братовчедка ми. Там е срещнал майка ми.

„Това е станало по-късно. Отначало ходил да се разхожда там, защото много харесвал градинката. Пък и не го свъртало на едно място.

Дворът пред малката къщичка не бил много малък.  Дървена врата водела към вътрешната къщичка. Пътека покрита с  плочи съединявала двете къщи. От двете  й страни  имало  лехи за цветя. Външната чешма била пред самата къща до лехата. Оттам наливали вода в лейката за да поливат цветята.

                   Минали няколко седмици докато свикнат с новото място. Чичо Рапаел ходел до пазара, който не бил далече, купувал ранни зеленчуци и ябълки.  Намерил месарски магазин, собственика бил арменец, та пазарлъка ставал лесно. Пък и касапина черпел кафе, и  мухабета ставал по интересен, въпреки че чичо Рапаел не беше от разговорливите.“

• Меци, защо го наричаш „чичо“ той не е бил много по-стар от тебе?- попита Марияна, за да удоволетвори любопитството си.

  „ Наричахме го  „даи“ ( чичо на турски) от уважение , а не заради възрастта.

   Минал един  месец  и трябвало да помислят за бъдещето. Седнали да обсъдят положението. Парите донесени от Турция се топели бързо. Шест човека, петима  мъже  в къщата, а  пари не идвали от никъде. Трябвало да се помисли за работа.  Никой нямал професия, освен чичо, но къде в София можел да упражнява мелничарския си занаят, а и езика никой от тях не знаел тогава. Обикаляйки по пазара, Гъхмес открил една обущарска работилница, собственика бил арменец и имал нужда от чирак. Той   от дете си беше сладкодумен  и  бай Артин го харесал. Предложил  му  да го вземе като чирак, та да учи занаят.

• Ще дойда, ако вземеш и брат ми, казал Гъхмес, чувствайки, че работата може и да стане.

• Какво да ви правя двама чираци, казал бай Артин, който имал вече двама работници.

• Мене може да  ме вземеш като калфа,  щом двама чираци не ти трябват майсторе, сериозно казал Гъхмес. И шегата се харесала на бай Артин.

• Добре, хайде от мене да мине, ще взема и брат ти, но като чираци. Ще учите занаят, няма да ви плащам, твърдо казал майстора, наблюдавайки скришом реакцията на младото тарикатче.

• На брат ми можеш и да не плащаш,  той е чирак, но аз съм калфа и на мен трябва да плащаш, такъв е закона „варбед“( майстор - арм.).

Така двамата братя започнали да учат обущарския занаят. Вечер метели дюкяна, през деня помагали на работниците, подреждали калъпите и материалите, ходели до близкото кафене да поръчват кафета за клиенти и за бай Артин, който през час през два трябвало да си пийне едно кафе „тежка татлия“( с много захар). В събота  бай Артин плащал на работниците и на Гъхмес, а на Кеворк нищо. Двамата работели неуморно, не подвивали крак по 10 часа на ден, а получавали нищожни пари. Получавал само Гъхмес, защото се били уговорили, че той ще е калфа. Ама и двамата си били чираци, не познавали занаята. Но били будни момчета и много бързо започнали да  искат  да работят наравно с двамата работници. Бай Артин  и дума не давал да се продума, защото трябвало да им плаща. Него го устройвало да работят почти на вересия. След година на връх Великден единия от работниците напуснал. Бил намерил по-добре платена работа. Поръчки много, а нямало кой да работи. Гъхмес пак проявил тарикатлъка си. Една седмица преди Великден, двамата братя закъснели за работа цял час. Когато се явили в работилницата, бай Артин вече ги чакал на вратата.

• Майсторе, баща ни не е съгласен  да работим без пари. Намерил ни е работа на друго място. Съжалявам майсторе, но от днес няма да идваме. Татко не ни пуска, а той е много строг. Ще ни пребие ако не изпълним думата му.

• Ама чакайте бе момчета, то така не става тази работа, вие още не сте научили занаята, след някой и друг месец ще започна да плащам и на Кеворк, колкото на теб толкова и на него.

• Не става майсторе, от утре ще работим при бай Хачик, този дето има работилница на Пиротска. Почти ни е до къщата,- наивничко уточнил Гъхмес, знаейки  чувствата  които  бай Артин изпитвал към колегата си. И не сбъркал. Майстора побледнял при мисълта, че неговите ученици ще работят при конкурента. Седнал на малкото столче до „бангото“ (ниска работна маса на обущарите), поискал чаша вода, изпил няколко глътки и казал.

• Никъде няма да ходите. От днес  ще плащам и на Кеворк, парите които давам и на теб. Хайде на работа, момчета имаме много поръчки за Великден.

• Майсторе, ако искаш да останем, на мен ще плащаш двойно, аз съм калфа,  иначе си отиваме.- казал Гъхмес отправяйки се към вратата.

• Чакай бе момче, къде тръгна, ще се разберем някакси.-казал майстор Артин, правейки си сметка, че  и двойно да плаща пак ще е на кяр, защото на другия работник плащал много повече.  Добре, нека е както казваш. Хайде на работа, че загубихме много време.

 И двете момчета запретнали ръкави и работили целия ден без да вдигнат глава от бангото.

На другия ден рано, рано още бай Артин не бил двигнал кепенците на работилницата, момчетата дошли с един мустакат мъж. Дребен на ръст, сухо лице което не знаело що е усмивка. Големите му очи гледали на кръв, явно готов за кавга.

• Ти ли си чорбаджията на моите момчета?- гласът му стържел като рашпила. Абе ти от мойте момчета ли ще забогатяваш, хей това са арменци. Ти да не си турчин бе пезевенк, - казал чичо Рапаел приближавайки се заканително до Артин.

Майстор Артин бил с една глава по-висок, но бащата на момчетата имал вид сякаш сега ще скочи отгоре му.

• Какво има барон (господин-арм.) Рапаел, ние вчера се разбрахме с момчетата. Вече ще плащам и на Кеворк. Даже удвоих надницата на Гъхнес. Трябва да си доволен. Добри момчета са, бързо научават занаята, ама още има да учат.

• Слушай варбед, моите момчета не само са способни, но са и учени. Бяха първенци в училището. И на двамата ще плащаш колкото плащаш на работниците си. Иначе ей сега ги прибирам. Разбра ли, веднага си тръгват с мене.- и Рапаел не оставил място за разговори и коментари.

  Майстора само за миг си  представил загубите които би понесъл ако не изпълни поръчките за Великден и пред очите му причерняло.

• Ама..,- се опитал да каже нещо Артин, и Рапаел изкомандвал момчетата да тръгват.

• Добре, добре,  барон Рапаел, от днес ще им плащам като на другите работници, и на двамата. Ама при едно условие, до Великден ще работят колкото трябва за да изпълним поръчките.

• Ще работят колкото трябва, казал чичо Рапаел и си тръгнал победител от обущарската работилница на майстор Артин.

•  

      Глава седма- София-Арам

       Кафене „Комерсиал“ беше открито неотдавна. Собственикът Арам  беше красив младеж с черна лъскава коса и още по-черни мустаци. Очите му блестяха като въглени, но гледаха малко тъжно. Беше  висок и слаб. Ако човек не знаеше, че е собственик на кафене, можеше да го помисли за артист или важен държавен чиновник. Осанката му всяваше респект  и привличаше погледите на жените. А и той не ги гледаше с безразличие. Откакто беше напуснал Русия,  често си спомняше за  казачката Любаша. Русата красавица беше съумяла да спечели сърцето му и раздялата беше трудна и тъжна. Той  й обещаваше, че ще се върне да я вземе, макар да не вярваше нито за миг, че това може да се случи.

         Още преди отварянето на  кафенето идваха момичета за да питат за работа.  През последните години от близките села много млади хора идваха в София да се цанят. По хубавичките разчитаха на външния си вид за да намерят добре платена работа. При отказ, повечето  се примиряваха и отиваха да търсят късмета си другаде. Но имаше и такива които бяха упорити и настойчиво молеха да бъдат взети на работа.

Между кандидатките за келнерки имаше една руса красавица, която напомняше на Арам неговата руска любовница.  Казваше се Лиляна. Беше работила като слугиня в богато софийско семейство, имаше доста опит  в сервирането, наредбата на маса. Беше чевръста и с апетитни форми. Това й беше коствало работата в онова изискано  семейство. Чорбаджията беше забелязал авансите на прислужницата и явно беше решил да се възползва от нейната благосклонност. Но за беля и съпругата  му  забелязала  маневрите на слугинята, и набързо отпратила красивата селянка. И сега Лиляна си търсеше работа като келнерка.

Кафене „Комерсиал“ се намираше на улица Екзарх Йосиф, недалеч от Халите. Помещението не беше много голямо, имаше всичко на всичко място за осем маси, но засега Арам беше сложил  само шест. Малък тезгях и оджак където да вари  кафето. Лимонадата, сайдера и газоза държаха в бузлука.  Всяка сутрин, Арам ходеше до  Халите  за да купи голям калъп лед. С помощта на сестра си,  новоизлюпеният кафеджия беше подредил с вкус масите, покривките и перденцата на прозорците, които придаваха уют на новооткритото кафене. Арам не издържа на упоритостта на Лиляна и в края на краищата се съгласи да я вземе на работа. Тя беше поискала солидна надница, но Арам нямаше възможност да й плаща толкова.

Лиляна започна работа от самото отваряне на кафенето. Първите дни нямаше много клиенти и двамата прекарваха целия ден в сладки приказки. Тя го учеше да говори български, а той как се вари кафе с дебел  каймак. Той беше научил тайните от братовчедите си, които държаха гостилница „Апетит“.

         Работният ден беше дълъг, от  7  сутринта до 8 вечерта. Понякога заради двама клиенти табладжии затваряха след 9 часа. В такива случаи, Лиляна искаше допълнителни пари. През първите две седмици клиентите се брояха на пръстите на двете ръце, през третата чувствителни се увеличиха и  месец след отварянето на кафенето Лиляна доведе своя приятелка да работи като втора келнерка. Радка беше от същото село, даже били далечни роднини. Арам чувстваше, че не му е нужна втора келнерка, то за една нямаше достатъчно работа, но не можа да откаже на Лиляна, която за един месец беше успяла да омотае чорбаджията си в женските си мрежи. От време на време, след работа  се отдаваха на любовни ласки в малката стаичка, която служеше за склад.

         С появата на Радка, Лиляна зае позицията на чорбаджийка,  закъсняваше за работа,  често си тръгваше  по-рано, оправдавайки се, че трябва да отиде да види майка си на село. Естествено на следващия ден идваше на работа към  обяд.

          На края на втория месец приходите едвам покриваха разходите. Но кафене не се разработва за месец-два си казваше Арам и плащаше сметките от парите получени от продажбата на ланеца на сестра си. В края на краищата Ева беше отстъпила защото искаше да помогне на брат си, но най-вече пожертва кордона за да не наскърби майка си. Аница даваше живота си за единствения си син и никога не би й простила.

         Радка работеше без много да говори. Беше любезна с клиентите, усмихваше се но не флиртуваше с тях, както правеше Лиляна. Тя си докарваше доста пари от бакшиши, и много се харесваше на клиентите. Лиляна имаше безпогрешен нюх към „дашни“ клиенти и се възползваше от тяхната щедрост. Не пропускаше да вдъхне надежда у мераклиите, да се допре уж случайно до стеснителните. Радка правеше впечатление на сериозна млада жена, на човек отдаден на работата си.

         Наближаваше края на ноември. Рано се стъмваше и хората бързаха да се приберат в къщи на топло.  На улицата беше сух студ и вятър, който даже нямаше   какво да измете. Окапалите листа на дърветата отдавна бяха изметени от есенните виелици.

Часът беше 19,30, а вече цял час нито един клиент не беше отворил вратата. Лиляна беше излязла още в 6 за да отиде до Костинброд, където живееше майка й. Арам дремеше до полузагасналия оджак, а Радка седеше мълчаливо до кюмбето  с което се топлеше кафенето.

-Майсторе, да заключа вече и ще вляза да подредя стоката в склада.

- Добре  Радке, аз пък през това време ще направя сметките за днешния „алъшвериш“.(оборот-тур.),-каза Арам  и извади парите от чекмеджето служещо за каса и започна да ги брои, не бяха много.

         Радка беше още в стаичката, когато Арам чу, че го вика да й помогне. Влезе в  склада и онемя. Радка беше свалила престилката, полата и блузата и стоеше пред него по кюлоти и  сутиен. Стоеше безмълвна и го гледаше право в очите. Имаше красиво тяло, дълги бедра и остри гърди. Извивката  преминаваща от талията към ханша беше главозамайваща. Арам също беше онемял. Не беше очаквал такава смелост от страна на Радка. Лиляна беше друга, тя имаше вид на фриволна  и лекомислена жена търсеща авантюри. Радка беше сериозна, малко говореше, не си позволяваше да интимничи с Арам. Нещо което Лиляна правеше често, полу на шега, полу на сериозно. И сега Радка стоеше пред него почти гола с подканващ поглед и без усмивка. Сякаш правеше жертвоприношение.

          -Радке, какво значи това? – смутен, но възбуден от гледката попита Арам с треперещ от вълнение глас.

         - Ти го правиш с Лиляна, я го знам. Па и на мене ми се сака. И я съм човек. Ела, не бой се, на Лиляна нема да кажем.

         Радка беше пряма, без женска хитрост и глезене. Искаше го.  Направи крачка към него, той също. Едновременно се доближиха един към  друг. Арам се протегна и загаси малката крушка. Радка вече го беше придърпала върху себе си.

         Поне веднъж седмично Радка и Арам се отдаваха на ласки в склада. Лиляна не даваше знак, че знае или се правеше. Но за Арам това нямаше никакво значение. Все пак чорбаджията беше той. Такива  неща  често се случваха между господаря и келнерките. Това беше почти правило.

         Наближаваше Нова година. Оставаше само една седмица и новата 1932 година щеше да почука на вратата. Клиенти нямаше. Радка и Лиляна нещо си говореха до печката, а Арам лекичко подрънкваше на лютнята, която преди известно време беше донесъл от къщи и от време на време свиреше и пееше тихичко своите тъжни песни. Имаше хубав глас

• Майсторе, дай някоя пара да купя бутилка червено, та да се сгрееме, че кюмбето е все угаснало. – предложи Лиляна отивайки към Арам.

• Вземи от касата, още не съм събрал парите,- по най-естествен начин каза Арам, сякаш това беше чакал.

Бутилка новоселска гъмза, три  чаши и тъжната песен на Арам, запълниха полутъмното кафене с особено настроение. Струните на лютнята трепереха под дългите  му пръсти и от тях се изливаше сластна непозната мелодия, приличаща на плач, и тази непозната  песен  караше двете жени да потреперват от вълнение,  въпреки че не разбираха думите й. Радка стана отиде  към Арам, застана зад гърба му и започна да гали косите му, които в тъмнината на кафенето и под влияние на тази проникваща в душите мелодия, бяха станали още по-черни, още по-лъскави. Арам бавно вдигна поглед към Лиляна, тя се усмихваше тъжно. Той разбра. Лиляна отдавна се беше досетила, че Радка й беше отнела красивия арменец.

       Зимата напредваше с крачки на великан. Макар че, беше края на октомври, небето беше напращало от сняг. Всеки момент можеше да се изсипе и задръсти пътища, улици и рано, рано софиянци да нахлузят галоши и шушони. Пред магазините по Пиротска и Екзарх Йосиф, някои дюкянджии вече бяха сложили мангалите с дървени въглища, но вместо на скара улицата миришеше на студ. Небето беше тъмно като нощно, въпреки че беше само 4 часа след пладне.

         Ева беше излязла да купи някои материали необходими за новогодишните и коледни поръчки. Напоследък имаше доста работа.. Откакто се бяха преместили на улица Братя Миладинови,  се  бяха появили и по заможни клиентки, но все от махалата. С  вроденото си чувство за красота, Ева беше успяла с малко средства да обзаведе прилично стаята в която работеше и правеше пробите. В онзи сутерен на улица Отец Паисий, каквото и да направеше, от всеки ъгъл на мизерната квартира, се усмихваше беднотията и неволята на бежанеца. В новото си жилище също не разполагаха със  салон или гостна. Две стаи и малка кухня, но поне клозета не беше на двора.

Хазаите бяха добри хора. Кореняци карловци, преселили се в София след Освобождението. Стоян Джапунов бил предприемчив и хитър, още с идването си купил малко парче земя на „кюше“. Купил още едно съседно на безценица и построил две хубави къщи, на една от основните артерии на града. Улица Цар Симеон беше търговска улица и близостта й до пазара я правеше много оживена, особено във вторник и петък, които бяха пазарните  дни. По тази улица и околните по-малки улички, цял ден щъкаха зарзаватчии, амбулантни търговци, хора които отиваха на пазар или се връщаха  нарамили торби с пресни плодове и зеленчуци. Не бяха малко и шопите от околните села, които използваха пазарния ден за да си напазаруват необходимото  с парите изкарани от продажбата на стоката си. Затова улица Цар Симеон беше пълна с дюкяни от Христо Ботев до Мария Луиза. Шивачи, обущари, галантеристи и фурнаджии, бакали и железари, търговци  и занаятчии разчитаха да хванат  за „мюштерии“  селяните докарали   за продан отгледаното  на нивата и градината, да похарчат парите си в техните дюкяни.

                   Студеното време беше задържало мнозина на село, но пак си имаше хора на пазара. Кой  кошница ябълки, кой парче солена сланина или буре с вино, все нещо имаше на пазара в такива дни.

                   Ева беше тръгнала да търси гарнитура за една рокля на богата клиентка. Обиколи цялата Пиротска до Мария Луиза,  отиде чак до улица Леге, където в магазин „Петекс“ най-после намери това което й трябваше.  На връщане реши да се отбие до кафенето на брат си, да пие един топъл чай преди да продължи към квартирата. Беше премръзнала, а и часовникът на Халите току що беше ударил 6 пъти, беше се стъмнило.  Когато стигна пред кафенето и погледна през витрината, не видя никой. Клиенти нямаше, но и от кафеджията нямаше помен. Нямаше ги и келнерките. Притеснена, че нещо лошо се е случило на брат й, Ева натисна бравата  със страх, че може да е заключено. Вратата се отвори и младата жена влезе в затопленото кафене. Само над тезгяха светеше една малка крушка. В кафенето нямаше жива душа. Ева стоеше по средата на помещението и не знаеше какво да предприеме, тръгна към оджака и по пътя си, без да иска блъсна една маса и стойката за вестници падна на земята. Само след секунди от малката стаичка служеща за склад изхвръкна Арам, а след него и една от келнерките. Беше Радка, която зачервена  пътьом си оправяше блузата.

• Ти какво търсиш тук,- смутено и малко грубо попита брат й.

• Минавах и реших да се отбия, да пия един чай, много ми е студено,- каза Ева гледайки с укор Арам. Ще го пия друг път. И побърза да излезе на улицата, където я посрещна леденият вятър. Но тя вече не чувстваше  никакъв студ.

Улицата беше  почти пуста. Дюкянджиите вече бяха спуснали кепенците и се бяха прибрали по домовете си, където семействата им с нетърпение чакаха главата на семейството за да седнат на вечеря. Младата жена вървеше по улицата без да вижда нищо около себе си. Само студеният въздух шибаше лицето й, и вятърът отнасяше сълзите които падаха като капки разтопен метал по зачервената от студ кожа.