ЧАСТ ВТОРА

Три години по-късно

Изненада

 Седях в обширната всекидневна на долния етаж, отпуснал телеса в плетения люлеещ стол, една много удобна придобивка, гледах горящия пън в камината и очаквах пристигането на Генерала. Навън, есенното октомврийско слънце хвърляше последен поглед към селото, преди да потъне зад високия хълм, служещ за жалон към посока запад. Днес беше един от малкото слънчеви дни от настъпилата есен, която ни изненада тази година с хладно време и много дъждове. Това наложи и ранното палене на камината и вместо вечери с красив залез на верандата, се заредиха уютни такива, гарнирани с дрямка пред живия огън. От тонколоните, меките гласове на Невил Брадърс и тяхната „Жълта луна“, примесени с умората от деня, забъркваха коктейл, унасящ ме към един нереален, но несъмнено по-спокоен свят. Но въздействието му бе прекъснато от песа, който се провря през отвора във вратата и ме дръпна за ръкава, подсещайки ме, че  е време за дневната му порция. Когато преди две години твърдо реших да се установя в селото и бях напреднал сериозно със строежа на новата къща, един съсед ми предложи да обзаведа двора с необходимото за един имот домашно животно, като си избера едно от двете му останали новородени кутрета. Не бяха чистокръвни, но аз не съм претенциозен в това отношение и реших, че си заслужава. Отидох да ги видя и останах очарован. Не знаех кое да избера,  държах едното в ръката си, но стопанинът ми предложи другото, което изглеждаше по-игриво, тъй като това което държах било болнаво и можело да не изкара дълго. Преди да го пусна, погледът ми падна на главата му и забелязах кърлеж, забил се в нещастното животинче. Помолих за пинсета и малко олио, намазах мястото и внимателно извадих паразита. Оказа се, че има още един, почти зад ухото и повторих същата процедура. Няма да забравя онзи момент. Палето ме погледна с такава благодарност, близна ми ръката и в същия миг бе вписано за член на домакинството. Името си получи от голямата дъщеря, която пристигна няколко дни по-късно и като го видя възкликна: „А, какво е това Бъкче …“, а получилият кръщението си Бъки, не се отдели от нея, сякаш съзнавайки важността на случилото се. Интересно куче излезе. Успя да се сдави с всички съседски псета, извоюва си авторитет на побойник и царуваше на улицата. Докато не ухапа един от местните, което наложи изолирането му в рамките на двора. Но и тук не изневери на характера си, не даваше чужд човек да влезе и съвсем естествено се стигна до синджира и силно ограничения периметър на придвижване. Трудно понесе тази мярка, но беше задължителна, особено след като построих работилницата и наех няколко човека да вършим работата, която бях започнал. Вечер, когато всички си отиваха, го отвързвах и ставаше отново господар на имота. Направих отвор за него във входната врата на долния етаж, по подобие на американските къщи и почти всяка вечер, когато бях сам, влизаше и се настаняваше до камината. Слушаше музиката, с която обливах блусарската си душа, като в началото се опитваше да се включва с епизодични излайвания, но след сериозно предупреждение за изгонване, разбра, че соловите му изпълнения са допустими само извън тези стени и си позволяваше единствено тактуване, понякога, с опашка. Няколко случки ме накараха да оценя сериозно интелекта на животното. Почти безпрекословното му подчинение на моите нареждания, обяснявах с връзката, която се получи в онзи първи момент на запознанство, но подобно отношение Бъки демонстрира и към най-близките ми хора. Нямам обяснение как оценява хората, как ги дели на свои и чужди, но преценката му до ден днешен е безпогрешна. С голямата дъщеря се познаха още когато го доведох и въпреки опитите му за достойно поведение, тя правеше с него каквото си иска. Малко се притеснихме как ще се отнесе към внука, но при първото им запознанство, дойде до количката, помириса го и се отдалечи без да изрази някакви емоции. Оттогава лежеше наблизо и единствено наостряше уши, когато хлапето надаваше рев, известявайки околните за пропуски в храненето или в нуждата от преобличане. Но миналото лято се случи нещо, което не бях очаквал. Новата къща беше проектирана и построена изцяло по мое желание и представляваше П, отворено към задния край на имота, като вътрешното дворче беше една разкошна морава, която усърдно поддържах. Дъщерята пристигна за един уикенд със зетя и внука и едно приятелско семейство. След обяд, сградата хвърляше сянка върху дворчето и това място ставаше разкошно за обитаване. Внукът беше заспал в количката и възрастните го оставили на спокойствие да спи, а те влезли вътре да подготвят обяда. Бъки както винаги лежал наблизо и на влизане дъщерята му казала шеговито да не пуска никого до количката, докато не се върне. Аз бях в градината да откъсна краставици и домати, когато от къщата се чуха писъци, тряскане на врати и възбудени гласове. Оставих всичко и побързах да видя какво се случва. Дъщерята беше застанала пред кучето и здраво му се караше, а то навело глава стоеше пред количката. Накрая тя го плесна по ухото и му извика да отива в къщичката си в предния двор и то послушно се затътри натам. След като се успокоиха страстите разбрах какво е станало. Налели си по едно питие и дъщерята отишла да нагледа яденето във фурната, като помолила приятелката си да хвърли едно око на детето. Тя излязла на моравата и тръгнала към количката, но Бъки я пресрещнал и без да се церемони разкъсал полата й. Тя побягнала с писък, мъжете тръгнали да видят какво става, но кучето ги пресрещнало на вратата с оголени зъби, ръмжейки предупредително. Успокоил се едва когато дъщерята излязла, а на останалата сцена вече бях свидетел. Този ден животното не се показа от къщичката и излезе едва когато дъщерята му занесе храната. Две неща ме впечатлиха тогава: поведението на кучето и здравия сън на хлапето, което юнашки проспа цялата случка. Няколко месеца по-късно, за Коледа, пристигнаха от чужбина Госпожата, малката дъщеря и внучката, която бе едва на 4-5 месеца. Вече бяха чули за големия звяр в двора и изрично ме предупредиха да го вържа. Но се получи разминаване във времето на пристигане, звънели по телефона от летището заради подранилия полет, обаждане което аз разбира се пропуснах и колата им спря 3 часа по-рано пред портата, докато аз цепех дърва зад къщата. Видях кучето да тича към предния двор и след малко чух радостен лай и гальовни гласове. Заварих странна картина. Госпожата и малката дъщеря, гушнала един вързоп, от който се показваше розово носле, галеха псето и му говореха като на дете, а то от време на време се впускаше с радостен лай около тях, подскачайки с четирите крака едновременно. Наистина остана загадка как определя принадлежността на хора, които не беше виждало до този момент, но след тези събития, сериозно му завиждах за безпогрешния инстинкт. Така, освен фамилията, това опърничаво животно допускаше до себе си само двама човека още. Имаше една жена от селото, Венета, която идваше да поддържа домакинството ми от няколко месеца. В началото много се страхуваше от него заради лошата му слава, докато един ден я заведох с мен до колибата за да го нахрани. За около седмица Бъки свикна с нея и дори й позволяваше да го връзва и отвързва. Сприятелиха се, но понякога я закачаше дружески, като я обикаляше и подръпваше полата, а тя кълнеше незлобливо подивелия звяр. Другият човек беше Владимира.

Станах  и след няколко минути въртене из кухнята, се запътих към двора с приготвената храна, съпровождан от подскачащия към тенджерата пес. Сервирах му и вместо да се върна в креслото, вперих поглед в звездното вече небе. Проверих дали са на мястото си двете Мечки и Орион, въздъхнах със съжаление за невъзможността да погледна тъмната страна на Луната и слязох на Земята. Погледът ми се спря на капака на септичната яма, откъдето тръгнаха поредица от събития изменили в неочаквана посока не само моя живот. Отидох до портата за да запаля мощната лампа, осветяваща пространството около нея. С времето, кучето свикна при появата на тази светлина, да очаква гости, което означаваше, че ще стои в колибата, докато не ги изпратя. Стриктно спазваше това правило и по този начин спестяваше и на мен процедурата по връзването със синджира. Тръгнах обратно към къщата, налетян от спомените за събитията отпреди 3 години. Тогава, след перипетиите по построяването на ямата и случките около нея, бях сигурен че е приключил един вълнуващ период, а аз получих наградата, спечелвайки сърцето на принцесата. Грешах. Просто това беше едно ново начало, което промени сериозно начина ми на живот. Понякога, обзет от философски настроения, прибягвах до геометрията, като средство за обяснение на жизнения път. Бях си изградил една представа, че линията по която се движи съществуванието ми е синусоида. Оценявайки по този начин развитието си, определях детските години като развитие по възходящата част на кривата, след което следваше низходящият клон, включващ тийнейджърството. Годините в казармата бележеха най-ниската точка. Следваше възходът на двайсетте и трийсетте години и нов спад с настъпването на четиридесетте. Разсъждавайки по този начин, се надявах, че началото на петдесетте отбелязват втората най-ниска точка, откъдето започва отново катерене нагоре. Намирах логика за оправдание на подобна теза и в същото време съзнавах колко е безсмислена. Но в случая, действителността подкрепяше геометричните ми теории и това ми даваше кураж при проектирането на следващите стъпки. А как започна това? С удоволствие си припомних случилото се, вече настанен в люлеещия стол и захапал лулата.

Коледата преди 3 години, ни събра отново около елхата в къщата в София. В цялата суматоха около празника имаше нещо по-различно този път. Обикновено трите жени прекарваха това време в безкрайни разговори, като наваксваха месеците, през които бяха разделени. Този път разговорите затихваха или се сменяше темата при всяко мое приближаване. Най-накрая, на Бъдни вечер, след като почетохме трапезата, на състоялия се веднага семеен съвет, камъчето беше изплюто. Голямата дъщеря беше бременна и се очакваше в средата на лятото следващата година, фамилията да се увеличи с нов член. И веднага се постави въпросът „Какво да се прави?“ Това беше действително радостна новина, но не разбирах защо трябваше да се отбелязва със съдбоносност подобно събитие. Разбира се, веднага съжалих за изразеното мнение и изтърпях безропотно последвалите укори. Всъщност, те вече бяха взели решение и просто го поставиха за формалното ми одобрение. А то гласеше: до настъпването на пролетта да сме намерили купувач за къщата и с парите от нея да наемем или закупим ново жилище в близост до апартамента на дъщерята, за да може Госпожата да е близо до нея и да полага съответните грижи преди и след раждането. Разбира се, че нямах нищо против и в началото на Новата година задвижихме нещата. Голямата дъщеря, заедно със своя избраник живееха в апартамент, в един от южните квартали, където гъстотата на новото строителство все още не беше достигнала фрапиращите стойности на други части от града. Техен приятел имаше фирма, занимаваща се с недвижими имоти, направихме една среща, изяснихме какво търсим, като в същото време момчето изпрати своите специалисти, които оцениха нашия имот и зачакахме резултатите. По това време кризата сериозно захапа този бранш и цените на имотите летяха надолу. Ние обаче извадихме късмет, тъй като само 3-4 месеца по-рано, тръгна новият лъч на метрото, което позадържа цените на имотите, в близост до него. А дворната ни врата беше само на стотина метра от метростанцията. Първи се намери купувач за нашата къща, цената беше много добра, така че не се двоумихме дълго. Остана в рамките на следващия месец да намерим подходящото жилище за да освободим имота. И така, една събота, дойде зетят, заедно с приятеля си, качиха ме в джипа и тръгнахме да оглеждаме един имот. Госпожата беше ходила вече, както винаги тя първа трябваше да се огледа, но нищо не ми каза, под предлог да добия собствени впечатления. По пътя се опитах да събера някаква информация от момчетата, но от пестеливите им отговори разбрах единствено, че Госпожата го е харесала, но имало някакви проблеми. Спряхме пред една къща, на две преки от кооперацията, в която беше апартаментът на младите. Първото ми впечатление беше задоволително. Масивна, стара къща на два етажа и тавански помещения. Беше изградена в задния край на неголям двор, ограден с тухлена стена, като само откъм улицата, оградата беше до половината с тухли и монтирани върху тях, телени пана. Хазяйката обитаваше първия етаж и виждайки ни в двора, излезе на стълбищната площадка да ни посрещне. Последва опознавателен разговор на чаша чай и полека-лека картинката започна да се изяснява. Жената предлагаше под наем втория етаж, който в момента бил необитаем. Имало квартиранти, които заминали преди Нова година в чужбина и оставили жилището в не много добър вид, като я завлекли и с наема за 6 месеца. Предложих преди да заговорим по същество, да се качим за да хвърля един поглед, след което хазяйката ни поведе по стълбището към втория етаж. От стълбищната площадка влязохме в просторен хол. Той заемаше половината от площта на етажа. На лявата и дясната стена имаше по две врати, а в далечния край на помещението още две  врати, водещи към малки тераси. Вдясно вратите отваряха път към две почти еднакви стаи, а вляво имаше една стая и коридор, от който се влизаше в баня с тоалетна и в кухнята. Не бях виждал подобно разпределение и огледах внимателно всички помещения. Действително, целият етаж се нуждаеше от сериозен ремонт. Наследството от предишните наематели беше ужасяващо, а когато влязох в т.нар. баня се почувствах сякаш в градска тоалетна от времето на социализма. Събрахме се в хола да обсъдим видяното, когато изведнъж над нас писна дива чалга и някой заприпява с отвратителен глас.

-          Какво става тук, госпожо? – обърнах се към собственицата и се изненадах от притеснението, което беше изписано на лицето й.

-          Това е един наемател. Един комшия, приятел на съпруга ми, го доведе преди осем месеца. Пуснах го на тавана, все още другите наематели живееха тук. Обещаваше, че човекът е много тих, разбран и няма да имам никакви проблеми с него. Предплати ми за три месеца и това беше всичко, което видях от него. Така и не плати нито една сметка за тока, етажите и тавана са на отделни електромери, за водата – да не говорим. Дойдоха от енергото и отрязаха тока на тавана, а той ми вдигна такъв скандал, заплашваше ме със саморазправа и аз така се уплаших, че платих да го включат отново. Обадих се на комшията, той въобще не ме изслуша, да съм се оправяла сама. А наемателят взе да води всеки ден някакви хора, понякога пият по цял ден, музиката всеки ден е на това ниво и аз живея в постоянен страх. Ходих до районното, накараха ме да пусна жалба, но вече трети месец никой не идва, а откакто видях наемателя да пият заедно в кръчмата с кварталния, разбрах че нищо няма да ми помогне.

Жената не смееше да ме погледне, триеше ръцете една в друга и от цялата й фигура лъхаше някаква примиреност, страх и болка. Чудех се как да реагирам, не бих живял и един час в подобна обстановка. Погледнах момчетата, те ме наблюдаваха смутено и чакаха решението ми.

-          Добре, дайте да видим каква е тази история. Ще ни покажете ли таванските помещения?

Хазайката ме изгледа стреснато и без да каже и дума ни поведе по стълбите нагоре. Нямаше входна врата на тавана, стълбищната площадка продължаваше като коридор, от двете страни на който имаше по две врати, и завършваше с врата в дъното. Източникът на ориенталските ритми се намираше зад първата врата вляво и със сигурност идваха от телевизор, включен на една от нароилите се фолкпрограми. Интересно, не бях забелязал отвън проводници на някой от кабелните оператори, но пък не се бях и взирал много. Спряхме пред вратата и аз почуках настойчиво.

-          Кой е? – чу се отвътре дрезгав глас, сигурен симптом за нелек махмурлук.

-          Аз съм, хазяйката. Бихте ли отворили за момент?

Това бе изречено с треперещ глас и имах чувството, че всеки момент жената ще припадне.

-          Казал ли съм ти да не идваш тук, ма, пенсийо нещастна? – изрева отвътре гласът, чу се тътрене на чехли и вратата се отвори със замах. Следващите думи така и не бяха изречени, стреснат от тримата мъже в коридора. Няколко секунди ни измерва с кръвясали очи и накрая изръмжа – К’ви са тия тук?

Гласът принадлежеше на едър мъж, средна възраст, доста мургав и с грамадно шкембе. Такива може да срещнеш из столичните пазари, премятащи в ръце броеници, или телефони, или пачки пари. Вечно обсъждаха някакви далавери с подобни мургавеляци, притежаваха сергии за зеленчуци, или магазини за цветя, или въртяха нелегална търговия с цигари.

-          Аз съм от една фирма, която има намерение да наеме част от тази къща, а това са мои сътрудници. – Взех инициативата,  като посочих двете момчета. – Доколкото разбрах от собственицата, Вие живеете тук незаконно и не сте плащали никакви сметки. Затова дойдох да видя как стоят нещата, тъй като имотът ми харесва и може би ще го наема.

Ченето на събеседника ми увисна от изненада, подпря ръце на касата на вратата и търсеше с какво да започне. В този момент, срещуположната врата се отвори, оттам се показа една рошава глава и с типичния за някои области на България мек говор, извика:

-          К’во ста-а, бе хазяин? К’ва е тая гюрюлтия?

-          Хазяин ли? – изненадах се аз. – Кой хазяин? На кого казваш хазяин, момко?

Направих една крачка към отсрещната врата за да разгледам отблизо новия участник в разговора и в този момент зад гърба ми се разнесе:

-          Изчезвай веднага оттук, бе, копелдак …

Но не можа да завърши, защото със завъртането си, десният ми юмрук го халоса в лицето, носът му изпращя и дебелакът се пльосна на пода, а главата му издрънча в дюшемето. Може би развалих природната му хубост, но това в момента не беше в дневния ми ред. Пристъпих и наврях крака си между бутовете му, натиснах към пода гениталиите и контролирайки натиска успях да го убедя да премине от магарешки рев към скимтене.

-          А сега слушай внимателно, миризлив нещастник. Още днес да си събереш дрипите и утре, когато моите сътрудници дойдат на проверка, дори и миризмата от теб да не се усеща. Всичко каквото дължиш на тази жена да бъде платено и само ако разбера, че си се опитал да я тормозиш, тесен ще ти се стори града. А сега, ти, мой човек – обърнах се към рошавия, който стоеше като статуя на наивната глупост, само по едни широки бели шорти и пристъпяше от крак на крак. – Обясни ни какъв си, какво правиш тук и откъде си дошъл.

-          Ама как? Аз съм си платил. И останалите момчета също. Тоя – посочи към мургавия, който седеше, притиснал с ръка носа си – го доведе бригадира. Ние работим на един строеж наблизо и тоя ни доведе тук, настани ни в тия стаи и си му платихме за два месеца. Де да знаем, че такава била работата.

-          А така. Значи нашият се е правил на чорбаджия.

Отидох до дебелака и му прошепнах в ухото: „Дори и не си помисляй да събираш гетото. Достатъчно си нагазил в лайната, че да полежиш поне 5 годинки в затвора. Аз с удоволствие ще се погрижа за тази работа. И дори ченгетата, на които хвърляш сега по някой лев, първи ще ти запушат устата.“ Обърнах се към хазяйката, която трепереше и от страх да не падне се беше подпряла на стената.

-          Госпожо, предполагам че въпросът е решен. Гарантирам, Ви, че няма да имате повече неприятности. Ще дойда в понеделник да поговорим по същество. А вие колко хора сте и докога сте платили? – обърнах се към строителя.

-          Четирима сме. Тук сме аз и брато, а другите са в останалите стаи по един, но са на работа сега. Ами, ние сме му платили до края на следващата седмица и заминаваме на друг обект. Ще може ли да останем поне и тази седмица?

-          За това се разберете с хазяйката. А този юнак – посочих дебелака с окървавения нос – ще Ви плати и наема за всичките стаи.

-          Ох, не му искам парите, господине. Моля Ви, само да се изнесе, нищо друго не искам.

-          Е, разбрахме се. – огледах последователно мургавия и строителя. – Утре моите сътрудници ще минат да видят докъде са нещата. Не искам да повтаряме някои сцени. След Вас, госпожо. – поканих собственицата да ни съпроводи до изхода.

Едва когато потеглихме към къщи, моите момчета избухнаха в бурен смях.

-          Какво беше това, чичо Ясене, - попита през смях зетят – ние си мислехме, че ще се откажеш, след като разбереш за неприятностите.

-          Да, мислех. Но погледнах жената и ми стана жал. Виждате ли в каква държава живеем? Ето, на тази жена няма кой да помогне, независимо, че плаща всички сметки, данъци и какво ли още не. Ченгето предпочита да прибира миризливите пари на този мерзавец, въпреки че знае много добре какви игри играе, вместо да свърши работата, за която е назначен и му се плаща от парите на същите тези хора, които отказва да охранява. Това означава, момчета, че сме стигнали до дъното. Че понятия като дълг, чест, християнски ценности, това са като варени картофи в коритото на прасето. Колкото до мургавия, той и тези като него са сега в свои води. Вадят шарани от мътната вода и благославят скапаната държава. Позор.

Млъкнах, а и момчетата се умълчаха. Така пътувахме до нас. Малко преди да пристигнем, се обърнах към момчето от фирмата:

-          Момчиле, ти намини в понеделник при жената, ако имаш време. Виж, кажи й че не искам да наемам имота. Предложи й да размисли дали не би ми продала етажа, а защо да не поговорим и за тавана. Така ще се отърве завинаги от подобни приключения с наематели и може би ще е по-спокойна.

В края на следващата седмица, Момчил се обади и ме покани отново в къщата при собственичката. Направил както съм поискал и тя вчера му звъннала да отидем заедно. Отидохме с Госпожата, седнахме и разговаряхме почти целия следобед. Накрая договорихме сделката. Анастасия Желева, така се казваше хазяйката, се съгласи да ни продаде втория етаж, както и таванските помещения. Цената, по взаимно съгласие, ще определи Момчил, който ще намери три оферти за този имот и ще вземем средната стойност на оценките. Таванът ще бъде на половин цена, като ние се задължавахме да направим основен ремонт, да изградим отоплителна инсталация за цялата къща и външна изолация. Стиснахме си ръцете и след десетина дни започнах ремонта на етажа, където да пренесем багажа. Направихме малки изменения, които бяха приветствани от собственицата. Затворихме стълбището, така че вторият етаж и тавана станаха едно цяло, което по-късно оформихме като мезонет. Стълбището до втория етаж също затворихме, като на междинната площадка между първия и втория етаж, добавихме и врата към прозореца, а козирката над входа оформихме като тераса, като Настя, както искаше да я наричаме, я превърна в цветна градина. За втория етаж направихме друго стълбище, откъм гърба на къщата. Преобразихме етажа, стана прекрасна всекидневна с голяма кухня, модерна баня, кабинет и стая за почивка, а таванските стаи превърнахме в три спални и ремонтирахме съществуващата там баня. Направихме отоплителната инсталация с едно газово котле, кварталът беше газифициран, изолирахме отвън и след като пооправихме малко и оградата, за да влизат автомобилите ни, седнахме и теглихме чертата на разходите. Оказа се, че сме похарчили около 60% от сумата за предишната къща и това не беше никак зле. На откриването, помолих семейния съвет да ми бъдат предоставени останалите пари и с някои уговорки, получих съгласието им. Месец по-късно, на бял свят се появи едно малко юначе, което ни вписа официално в третата възраст. Изборът с жилището се оказа много добър. Госпожата нямаше проблем ежедневно да се грижи за младите, без да се притеснява от закъснение. По-късно, когато хлапето набра сили да обхожда с количката района, започнаха да идват в къщата, което пък беше посрещнато с въодушевление от Настя и тя се включи с огромно удоволствие в списъка на обгрижващите младенеца, а това сякаш я преобрази. За тези три месеца, тя се превърна във вечно усмихната приветлива жена, готова винаги да услужи, а малко по-късно, когато Госпожата замина при малката дъщеря, предложи и пое и нашето домакинство. Дори, под предлог да може бебето да се чувства комфортно в двора, ни предостави старата барака за въглища, което аз приех с удоволствие и с малко разходи я превърнах в гараж за двете коли. Тъй като дядовците, на този етап от развитието на внучетата, не са много желани, реших, че е дошъл и моят час.

Трудовата ми дейност, подобно на житейския път, също бе съпроводена от възходи и падения. В началото, имах един много силен период, през който работех като луд, трупах знания и опит, правех добри пари и вярвах, че нищо не може да ми попречи да се задържа в редиците на онази част от обществото, обозначавана като средна класа. Затова трудно понесох обрата, стремителното слизане към дъното, дългите периоди на безработица и упражняване на нископлатена работа. Не можех да си обясня, как човек с добри познания и умения, изведнъж се оказа в ситуация, да приема каква да е работа, само за да връзва двата края. Именно в този период, се замислях нееднократно, дори го обсъждахме два-три пъти в къщи, възможността да продадем къщата и с част от парите да се опитам да възстановя икономическите  си позиции. Но виждах притесненията на фамилията, които не ми отказваха, но не ме и насърчаваха. Накрая реших, че подобна стъпка, при съществуващите условия за бизнес в държавата, е много рискова и се отказах. Продължих да сменям работните места, воден от един принцип, който приех след половингодишна работа в една фирма без заплащане. Случеше ли се пропуск в заплащането повече от два месеца, напусках. Две или три години преди да започне сегашната история, реших да си остана в къщи. Срещнах стар клиент, който ми възложи един проект, след това се появи друг клиент и така успявах да връзвам бюджета, без да завися вече от благоволението на родните пишман капиталисти. И ето, с тази промяна, без постоянни доходи, но вече с известен капитал, реших да опитам отново да възродя дейността от годините на възхода. Планирах да направя работилница, да я оборудвам с необходимите машини и уповавайки се на случая, да започна истински да се трудя. За целта, направих известно разследване в кадастъра и успях да убедя наследниците на имота до нашия в село Г., да ми го продадат. Цените на земята в селото бяха направо смешни, сравнени с това, което ставаше в София. А имотът си го биваше, една огромна терасовидна поляна, за обхождането на границите на която, беше нужен четвърт час. Първата грижа беше да го захраня с ток и вода, след което се заех с ограждането му. Наех дългосрочно две от местните момчета, плащах им на ден и за около месец имотът беше обграден с прилична ограда с бетонова основа и телена мрежа между коловете. През това време, седнах и проектирах работилницата и необходимото оборудване за стартиране на дейността. И тук ударих на камък. Проучването на пазара за машини и оборудване показа, че онази държава, отпреди 15 години, която беше буквално пренаситена с подобни съоръжения, вече е опоскана до голо. Рядко се намираха машините втора ръка, с които мислех да започна, а цените им бяха направо неприлични. Страшно разочарован, проклинайки късмета си, седнах една вечер да прекроявам плановете. На сутринта бях готов с решението, да построя една къща в имота и по подобие на онзи велик римски император Диоклециан, да се заема с градинарство за собствени нужди. Работата бе стартирана и към Коледа вече имах къщата в груб вид.

Коледата през онази година ни събра вече в новото жилище в София, с човек, или по-скоро човече, повече. Почти се повтори картината от предишната година, с тази разлика, че сега обявлението беше във връзка с бременността на малката дъщеря. Обсъждането на ситуацията беше много по-сериозно и решението не бе взето с лека ръка. Но постигнахме съгласие и веднага след Нова година Госпожата започна приготовленията си за заминаване в чужбина, където трябваше да поеме грижите за дъщерята и новото човече, чието появяване се очакваше в края на лятото. Другата част от решението беше съгласувана и със зетя, който го подкрепи напълно. И така, младите дадоха апартамента си под наем и се преместиха в къщата, при нас, а след заминаването на Госпожата, аз се оттеглих в селото, в почти готовата вече къща. Някъде през пролетта, Мирослав ме намери на строежа, метна ме на колата и потеглихме към едно село, близо до град Д. Не знаех какъв беше този зор, а и той не бързаше да ме осведоми. Стигнахме преди обяд и спряхме в двора на бившето ТКЗС. След малко се появи един човек, когото Миро представи като бизнесмен от град Д., който е закупил стопанството и преди да започне преустройството на сградите, решил да се освободи от ненужните неща. Оказа се, че една от постройките е била построена и функционирала дори за няколко месеца, като изнесен цех на бившия механичен завод в града. Това беше широко разпространена практика в последните години на социализма и всички директори на подобни организации, нацвъкаха по родните си места подобни цехове, 99% от които, не произведоха дори и пирон. Това, което видях вътре, едва не ме повали. Малко на брой машини и съоръжения, които едва ли са навъртели и няколко минути машинно време, но пък представляваха оборудването за което бях мечтал през много безсънни нощи. Бизнесменът поиска смешна цена за всичко намиращо се вътре, само и само да се опразнят помещенията, а аз непрекъснато се щипех за да не изрева от възторг. Сумата, която платих по-късно за товарене, разтоварване и транспорт до работилницата, излезе почти два пъти по-голяма от стойността, която заплатих за машините. Тази случка наложи ново прекрояване на плановете и така, в обширния преден двор, се появи сградата на работилницата, която затваряше пространството от източната страна. Стартирах дейността без да имам притеснения от гледна точка на работна ръка. Можех да работя на всички машини и тъй като в началото изработвах само отделни детайли, справях се чудесно. По-късно нещата потръгнаха и ето ме днес, пред камината, с работещ бизнес, 6 човека работници и доходи, осигуряващи ми сравнително нормално съществуване.