13 янв. 2017 г., 13:14

Сержантските пагони 

  Проза » Рассказы
1001 0 2
6 мин за четене

                                    СЕРЖАНТСКИТЕ ПАГОНИ

 

    С чисто нов шинел съм, закопчан до врата ми, с лъскави жълти копчета и изобразен разярен лъв на тях, също като моята младост, която иска да  прегази  всякакви трудности и пред нищо не се спира. Кой може да се мери с мен, младия левент, сложил маршалския жезъл в раницата си. Под пешовете на шинела се вижда изгладен зелен панталон с ръб за порязване. На краката – излъскани до блясък кафяви обувки. На широките ми рамене – сержантски пагони. Всяка чертичка означава нещо за мен. Една чертичка  –  аз съм единствен! Две чертички – втори като мен няма! Три чертички, като три сестрички, сгушили се в сърцето ми. Свят широк, тръгнал съм да го покорявам, а той, разбрал за намерението ми, се дърпа някак си уплашен пред мен и ми оставя огромен фронт за действие.

    Срещам някоя хубавица и пускам най-завладяващата  моя усмивка. Леко, като генерал, докосвам с пръстите на ръката си козирката на изпънатата ми до скъсване фуражка и  казвам с най-смирен глас;

    –  Добър ден, хубавице!

Естествено, реакциите са различни, но на мен ми е хубаво, вървя, сякаш  не стъпвам на земята и си мисля: ,,Колко е хубаво да си млад!”

    Вървя по тротоара откъм страната на паметника на Незнайния войн.   Пред мен кубетата на Александър Невски се опитват да блестят по-силно от  пагоните ми с трите жълти чертички. Не, не могат! Златните кубета дори не знаят, че блясъкът на младостта е над всичко, дори и над историята, а моята неукротима младост ще гради днешния ден и те леко помръкват пред ентусиазма ми.

    Пред паметника набивам крак,  отдавам чест и си мисля: ,,Каква ли завладяваща гледка съм отстрани. Сигурно съм като бял лебед в сивотата на ежедневието на хората?” И тези мисли ме повдигат още петдесетина сантиметра над земята. Толкова сигурно стъпвам в моята надежда, а тя ме обвива като мъгла и леко ме спуска пред вратите на храма.

    Чувствам се малко притеснен. Зная, че има партийни нагаждачи, които записват кой влиза в черква и докладват нагоре. Учат ни, че религията е опиум за народа и тя няма място в построяването на развитото социалистическо общество. А аз съм пред вратите на храма. Ще вляза. Кръстен съм, защо да не вляза? Не, че не съм влизал, влизал съм, но с униформа още не съм влизал в черква. Какво пък, да ме записват.

    Жената, която продава свещи, ме поглежда с някакъв немигащ поглед. Лицето ѝ изпито, все едно слязло от  икона, не сваля широко отворените си очи от мен,  чак ми става неудобно. Притеснен от погледа ѝ, се чудя къде да дяна ръцете си, ако тя беше офицер, лесно, козирувам и готово, а то, едни очи широко отворени и виждам как се пълнят със сълзи и чувствам някаква несигурност, която ме обзема бавно и пълзи от краката към гърлото ми. Стиска  ме  леко, после по-силно и преглъщам нещо топло и горчиво. А погледът на жената като огледало. Виждам си душата в него и чувствам как се смалявам, смалявам. Дойде до мен и ме прегърна.

      – Боже, дочаках! – тихо като без глас я чух да казва. – Знаеш ли от колко години чакам? – и с трепереща ръка ме погали по бузата. – Бях млада, когато тук за последно видях да влиза офицер.

      –  Но, бабо, аз не съм…  –  исках да ѝ кажа, че не съм офицер.

      – Мълчи, сине, мълчи! Благодаря ти, Боже! Знаех си аз, че скоро униформен ще влезе в черквата и нещата в държавата ни ще тръгнат да се оправят. Колко пъти съм го казвала, а никой не ми вярваше. Е, сега ще видите!  – се обърна към няколкото скупчили се баби около нас.

    Домиля ми. Наведох се и я прегърнах. Тя ме целуна по бузата.

      –  Ела да ти дам свещи – и влезе в будката.

    Някога да сте усещали буря в душата си? Е, аз я усетих. Придойде бързо. Метежно. Обърна ми всичките представи за живота. Но как така, сам не можех да си отговоря? Усетих как  стъпвам отново здраво на земята. Пред погледа ми, не, в душата ми виждам отново разплаканите очи на жената и си спомням очите на баба ми. Същите очи. Сега разбирам, че те са виждали много повече, както виждат сега очите на жената, която ми подава свещите…

    Съвсем малък, моята баба ме водеше  на черква. Хващаше ми ръчичката и ме учеше да се кръстя. Много страшно ми изглеждаха нарисуваните светци по стените на черквата, с едни такива широко отворени питащи очи, но тогава можех да се крия в полите ѝ. После някой ни забрани да ходим в черквата. Баба ми си имаше малка икона на Богородица и кандило, което светеше постоянно. Дядо ми понякога ѝ се караше, че харчи олиото, като го сипва в кандилото, но и сега си спомням думите ѝ:

     –  Коле, бе! Та нали е за нас, за децата, да ни пази Святата майка.

     – Ще ни пази! – отговаряше ѝ троснато дядо. – Виж какво време е дошло, че и Той не може да ни опази!

Кой беше Той не разбирах, но кандилцето на баба ми, докато беше жива, все си гореше.

    Имахме си една тайна с баба ми. Научи ме една молитва и когато нямаше никой вкъщи, коленичехме пред иконата с кандилцето и аз я повтарях след нея. Не разбирах думите какво точно означават, но баба ми каза:

     – Научи молитвата като стихотворение и я скрий  там при сърцето си. Като пораснеш, ще я разбереш. Ще дойде време, когато тя много ще ти каже…

    Това време май дойде. Влизам в празния храм, Стъпките ми отекват по мрамора и усещам, че не са тези стъпки, с които минах покрай паметника на Незнайния войн. Тези са някак си по-кротки, по-мъдри и усещам земята под тях.

   ,,Отче наш, който си на небето, да се свети Името Твое. Да дойде царството Твое, да бъде волята Твоя, както на небето, така и на земята.”

Свещта пука в ръцете ми. Минало и сегашно така се объркват в главата ми. Очите ми шарят по иконите и търсят някакъв отговор, без да съм си задал въпрос и усещам как нещо се кърши в мен.

   ,,Хлябът наш насущний дай ни го и днес. И прости ни дълговете наши, както и ние прощаваме на нашите длъжници”

Не ми се видя сложно, а някак си неестествено. Да простя на длъжниците си. Но аз нямам длъжници, на кой да прощавам? Може би ми се казва, че трябва да бъда добър. Да, само добрият може да прощава. Като Вуйчо ми,  по-добър човек от него не съм виждал. Чак сега започнах да разгадавам молитвата, която баба ми ме накара да скрия при сърцето си. Разбирам какво ценно нещо е оставила в  мен, в душата ми. Затварям очи.

   ,,И не веди нас в изкушение”

Да, дори и славата, за която си мечтая, е едно изкушение – светът да бъде само мой!?

    Тръгвам бавно с наведена глава. Светът около мен е също толкова прекрасен, колкото преди да вляза в черквата, но някак си ентусиазмът ми попремина. Покрай паметника на Незнайния воин отдавам чест, но не набивам крак. Обръщам се назад и поглеждам кубетата на Александър Невски. Не ми се стори, примижавам от сиянието им,  пагоните ми с трите чертички се отразяват в тях.

    Вървя по жълтите павета. Отдясно е бившият турски конак, после превърнал се в бившия царски дворец, а отляво – мавзолеят на Георги Димитров.

  ,,И не веди нас в изкушение. Но избави нас от Лукавия. Защото е твое Царството. И Силата. И Славата. Амин!”

    Минавам по старите си стъпки. Виждат ми се толкова тесни.  Усещам как тежа на земята.

 

Автор: Георги Стойков

© Георги Стойков Все права защищены

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
Предложения
: ??:??