Sympathy for the devil 1

    Ръцете ми треперят, душата ми трепери като закачка на съзнанието ми. Осакатена върви и предоставя състезания с кучета подобно на букмейкър на загуба. Раздава значки, за добро представяне и не насилва никой да залага при прекрасни залози. Хипофизният ми залог говори за качество… душевният за нищета. Преплитам крак през крак, през сгъстена мъгла от есенни листа, изсипващи се над мен, като благопожелание. Това, което знам е, че краката ми се движат, а цигареният дим, рисува картини по застиналият есенен въздух. АЗ… имам Име, но не трябва да бъде назовавано. АЗ имам същност, но не трябва да бъде забелязвана. АЗ съм единствен и ще бъда… дърпайки тънките нишки на Животите, пред мен, подобно на паяк събиращ плячката си.
Аз съм, това което съм, по същият начин, по който вие сте това, което сте. Аз съм цинизма ви, подигравките, желанията заключени в плътта, аз съм извора на напразните надежди, аз съм огледалото на светът, в който вие оглеждате суетата си. Аз имам много имена… и сега ще ви разкажа за себе си…

                                        Sympathy for the devil 2

       Растях в скромно, колосално семейство в което двама гигантски хомосексуалиста се биеха за надмощие. Сред всичкото пляскане на ръчички се наместиха гърците. Не е нужно да казвам, че след това животът на едно малко, червендалесто дете се превърна в истински ад. След това ми дойде идеята за това. Рогцата ми още не бяха напъпили, когато за първи път чух „ Аве Цезар„. Тогава видях своят шанс. По това време работих като прислужник на нейно величество. Всеки би казал и какво от това. Разликата е, че и тогава съществуваше идеята за шпионаж. Аз разбира се бях двоен агент на Цезар. Сега може би е момента да се извиня за оная работа с пълното господство на римската империя, и ония два три милиона заклани, но разберете ме бях дете, което не осъзнава властта си. Не, че не го исках, знаете кой съм, но не и по този начин. При всички положения това с римляните не сработи. Наложи се за първи път в живота ми да създавам интриги, и о Татко как ги създадох. Само с две подшушвания на миличкият ми Цезар, срутих цивилизация градена в продължение на векове. Бях бледен, добре де, червендалест, юноша и живота бе пред мен.

                                                Sympathy for the devil 3

           Въпреки всичко може би е по добре да започна от началото. И под началото имам предвид Началото. Тогава, когато всичко започна.
Реех се безпредметно в небитието, подобно на балон с хелий запълнен с по малки балончета с хелий и така до безкрайност. Във най-малкото балонче спеше същината ми и чакаше да бъде събудена. Господ спука балончето и се родих АЗ, лепкав и гнусен, задавен от околоплодните води на вселената. Бях все още бебе. Новородено, но не в човешкият смисъл, а в този на провидението Му. Висок десет стъпки с телосложението на зрял мъж и мускули нервно потръпващи под кожата ми от желание за живот. Крилата ми бяха с размах над шест метра, сиви на цвят и обагрени с чернота по заострените върхове на перата. Старият ме наричаше „Светлината ми“ и „Вечернице“, а аз поглъщах думите жаден за любовта Му. Стоейки на дланта Му изпробвах ръцете, а след това и краката. Напрегнах мишниците си и разгърнах крилата, поех въздух дълбоко и полетях към неизвестното. Старецът се засмя и разтърси учудено глава.
- Бързаш Вечернице. Твърде много бързаш.
- Не Бързам, Татко, движа се, движението е развитие.
- Сляпото движение е риск, а ти още не си прогледнал.
- За да прогледна трябва да има какво да виждам, а виждам само теб. Тогава или виждам, или ти не си светлината, в която вселената се отразява.
Смехът Му ме разтърси като буря започнала от началото на съществуването и запокитила ме накрай битието.
- Умен си Светлината ми, но трябва да учиш. Сега решавам и няма да се учиш от мен. Ще създам хранилища на знание, достъпни по всяко време. Няма да създам учители , а ученици, за да се учите един от друг. Всички ще сте мои деца и всички ще градите, но ти ще си единствен Вечернице, светлина моя.
И тогава ги измисли… но не бяха излезли от разкъсани балони като мен. Създадени от перфектни здрави черупки, земя, сила и огън те бяха съвършенството на мисълта му, а аз като експерименталното дете трябваше да се уча от тях. Кръсти ги… за разлика от мен с истински имена… Азраел, Ариел, Михаил, Гавраил, Задкиел, Йеремиел, Метатрон, Йофиел, Сандалфон, Уриил, в която нежните вълни на съзиданието се блъскаха и отстъпваха пред красотата и. Имаше тюркоазени очи, над които като малък намек за непокорство се подаваше гъст кичур светлокафява коса. Плътните устни на които понякога разцъфваше усмивка, предизвикваха светлината да избяга, а тъмнината да се изгуби в себе си. Хамуел, Ханиел, Рафаил… всичките разкошни… дванадесет метрови бели крила искрящи като диамантени призми поставени пред слънцето. Тела изпълнени с живот и със сила, която аз не притежавах. Разбира се при все външният им вид притежаваха нравствеността на разгонен опосум.

                                      Sympathy for the devil 4

        Тогава за първи път тръгнах на лов… за гризачи. Превъзхождаха ме във всичко. В борбата, в знанията, в съзиданието, в сътворението, в мисленето…две крачки бяха пред мен, а аз две назад. В тази обречена игра губещият бе един и това бях аз. Губех и беснеех, беснеех и губех, и не виждах как се е стигнало до това. Пред очите ми имаше само гняв, а пред гневът ми застиваха очите.
Стоях свит в пашкул, наподобяващ този от който ме изкараха. Михаил за пореден път ме бе пребил след часовете по Спорадична Ядрена Градивност на Термо-Три-функционалността на Космичните енергии в Безродно Вакуумно Състояние при Астралната Метафизика и Равнинна Недостъпност. Честно казано, биеше ме само като разбра как се казва предмета. За това не го съдя. Съдя го за това, че не попита. Можех да му помогна, въпреки, че беше кух като гъдулка. Тогава го видях.
Михаил идваше към мен и искаше да ме убие. Мразеше ме, а му беше забранено. Гавраил, Йеремиел и Метатрон бяха с него. В очите им имаше смърт, а в юмруците наказание. Сипеха се един подир друг в лицето ми. Разпръснаха се и започнаха да ме ритат. Знаех, че не трябва да реагирам, знаех че трябва лежа докато не дойде Татко… знаех че трябва да обърна другата буза… но не го направих. Започнах да мисля и разбрах… застанали са във формата на правоъгълен триъгълник, шпионска тактика за приклещване на двойни агенти през осемдесетте години в кралство наречено Англия. Явно не бяха учили тригонометрия, и по специално изнасяне на точка извън правоъгълен триъгълник. Практиката е по-добър учител от теорията. Същността ми изригна. Въпреки всичко Аз бях носителят на светлината и тези недоразумения щяха да извадят късата клечка. Левият ми крак рязко се изпъна и подсече Йеремиел, използвах суматохата за да сграбча Метатрон за гръкляна, не му казах нищо, просто го оставих да гледа в очите ми, докато чупех врата и му откъсвах главата. Лакът в сърцата, саблен удар, нещо, което вече наричам патент, и две глави се търкаляха около мен. Главата на Йеремиел беше ококорена и не вярваща. Все още мигаше, когато подхвърлих гръдният кош към Михаил. Сърцето, което все още биеше вътре се пръсна и изцапа безупречната му бяла риза с кръвта на отчаянието му. Знаеше, че няма да ме победи, не и сега, а може би никога. Гавраил изсъска.
- Съскай, колкото искаш кучко. Днес загубихте!!!
- Днес да, но не и утре Вечернице. Съдбата ти е на кръстопът, а ние държим всички нишки.
- Вие държите една лъжа!!! И за да я обърна се наричам сам ГОСПОДАРЯТ НА ЛЪЖИТЕ!!!!
Нека светът живее във заблуда, нека вие сте Будителите, нека се развиват както Той предсказа, нека истината избледнее ,както северният вятър избледнява, очаквайки целувката на слънчевата пролетна любов. Но аз ще бъда тук и ще лъжа хората и ще разказвам истината за това, което вие скрихте.

          Просто няколко нахвърляни изречения; няколко прости нахвърляници в изречения; прекомерно дългите пътувания из светът на диска водят до дископатия; сърцата херния в лявата аневризма на вестибуларният апарат; сърдечна недодяланост върху прозаично писмо на влюбен менестрел, писано през тъмните векове… тъмни са защото е нямало електричество, когато Едисон се появил менестрелите престанали да светят; обострена, кретеноидна шизофилия намазана с пача мас и гневно наръсена с мерудия; челен, череповиден пояс нананайсти дан, осукан като гладен октопод около чатала, на гол-грос-майстор по тай-порно, специализирал в ръчните кати; петдесетина синьо-зелени скариди са се закопали в ноздрите ми и ги разширяват, правейки място за стадо муфлоноидни мисли… чифтокопитните се оксидират право в мозъкът ми и продължават напред, оставяйки голяма, гноясала дупка в по-красивата, задна част от главата ми; мега тетра-хидро псевдоизиран трол се опитва да разплете малка, черна паяжина, растяща в ъгълът на разхвърляната ми стая… между стените има също и прахосмукачка, вилица покрита с медна патина, черно-бяло мини копие на картина от Моне, плюшено мече панда, баскетболна топка, чувство за самосъжаление, магнитен удивителен знак и вуду кукла на еднорог, въобразена на мишена за дартс и изпонадупчена от обсидианови стрелички; рея се из нищото легнал на сламена постеля от обезглавени метли; стремително се търкалям към себе си, драпайки в обратната посока и никога не стигам там, накъдето съм се засилил; VENI, VERMINI VOMINI…; винаги съм искал да поставя голяма, шарена черга пред душата си, за да не си личи, колко тесен и сумрачен може да бъде домът ми; правотата в това никога да не си прав е единствената константа, от която не може да се избяга… въпросът е на гледна точка… винаги ще се намери някой по-прав; зареял съм остъкленият си поглед навън и гледам как светът се преобръща и върти… виждам как на отсрещният хълм дъщерите на бурята осветяват въздуха, влюбени в земята… усещането е за Вричане!!!

                        Sympathy for the devi 5

   ... бях щастлив, съзнанието, цялостта ми, същността ми се къпеха в благоговение. Плачех наум и сълзите ми капеха по обезкървената ми душа. Ръцете ми се протягаха към всяка една нишчица желания, напразно разсипвани през вековете. Любов, завист, омраза, съжаление, власт, сила, ревност, похот, честност, цялост... ЛЮБОВ.
Болката няма да спре скоро. Наказанието ми е жестоко, заради греховете ми. Ще виждам светът и хората, ще чувствам всяка тяхна болка, ще страдам всяка тяхна мисъл, ще гледам всяка тяхна грешка, ще наблюдавам всичко, което новите Му играчки правят грешно. Закован съм с пирони от девет инча, за назидание. Закован съм за братоубийство. Закован съм, защото си замълчах. Наказан съм за чужди грешки. Няма да е вечно, а когато съм свободен, ще избия и останалите Му грешки.
Азраел беше надебелял и то рязко. Само за няколко века беше направил егати шкембето, а отгоре на всичко се подвизаваше като някакъв бог. Викаха му Буда. Разучих лъжата му. Облякох расото, правих упражненията, чаках търпеливо. Беше времето за летният празник. Момчетата разхождаха тигрите, готвейки ги за номерата им, фойерверките бяха нагласени, а цялото село наред с досадните туристи бяха заели местата си. Процесия от безкрайни номера, бойни изкуства, циркови артисти и разлети по замята халби бира, придаваха неповторимото усещане за веселие. Идваше момента, в който Буда щеше да обяви настъпването на новата година. Бях помолен от церемонял-монаха да взема жезълът на живота и да го занеса на бога. Внимателно взех с двете си ръце предмета, който преди два дни бях подменил с кинжал, в канията на жезълът на живота. Бавно изкачих стъпалата към ритуалната платформа. Изкачвайки петте стълби към подиума, мислех единствено за едно и това не беше жертвата ми. Какво щяха да си помислят за мен... не ме интересува. Пристъпвам към Буда, той ме вижда... а
- Азраел...
- Вечернице...
- Нощта ще е кратка за теб.
- Милост!!!
Беше дебел и беше загубил себе си. Беше нещастен и не вярваше... беше жертва. Затова не изкарах кинжала... върнах времето назад , разперих крилата си и създадох егати олелията, разпръснах хората... и го върнах на мястото му...
Азраел не е е опасност реших

Кой е Следващият?